Панко Анчев

1.

Богомил Райнов е явление не само в българската литература, но и в българската култура, каквото не е имало преди него, а няма и след него. Той работи в различни родове и жанрове на литературата и създава едни от най-високите образци в тях.

Впечатляващо е обаче самото му присъствие в българската култура като неин активен участник, теоретик, критик и идеолог. Високообразован, умен, със строг вкус и активна позиция, общественик, университетски преподавател и академичен учен Богомил Райнов изпълва с ново съдържание понятието за интелектуалец, хуманитарист, творец, мислител.

Той може да бъде наречен в пълна мяра универсален мислител и творец и то не само защото работи в различни жанрове и сфери на естетическото познание, а преди всичко заради задълбочеността на неговия ум, обхвата на заниманията, мащаба на съжденията, непоклатимостта на позицията и насоката на търсенията му.

Умът на Богомил Райнов е настроен по особен начин. Може би защото живее и работи в сложна обществена обстановка, когато в света съществуват две социално-политически системи и те са в непримирима икономическа, политическа и идеологически борба. При това борба на живот и смърт.

В нея са се включили много и различни хора, разположени на различни равнища и обществената йерархия. Едни са философи-идеолози, които раждат и формулират идеите и идеологиите; други са пропагандисти, трети - публицисти, четвърти - изпълняват охранни или нападателни функции.

Богомил Райнов въплъщава всички тези функции и изпълнява дейности, които идеологическите му противници са разпределили на различни институти, университети, работни групи, медийни концерни.

Може да се каже, че той е сам срещу всички - макар че и край него пъплят стотици звани и призвани, оглеждат се, пишат дисертации, получават научни звания и служби в апарата на държавата, но гласовете им са слаби, защото умовете им са немощни.

Богомил Райнов подчини своята естетика, изкуствознание, литературознание и философия на идеологията и идеологическата борба на онова време.

Но това в никакъв случай не означава, че работата на неговия ум е само политическа и идеологическа, че е грубо деформиран и поставен в служба на извънлитературни и не естетически цели.

Той не е груб охранител, нито идеологически и политически екзекутор, какъвто се мъчат днес да го изкарат. Творчеството му е блестящ пример как то може да бъде поставено в служба на идеологията, без да изгуби от своята прелест, творческа мощ и човешка същност. Напротив, така дори ги придобива и те му придават особен блясък и въздействие.

Аз твърдя, че  Богомил Райнов придава друг смисъл на т. нар. „идеологическа борба”. Той я „изважда” от нейната битова употреба от нечисти и неподготвени екзекутори, извършващи чрез нея операции за въздействие върху съзнанието на масите чрез изопачаване на факти и явления и придаване на несъществуващи качества на тези факти и явления в зависимост от това на кого и за какво служат.

Непременното и неаргументирано отрицание или утвърждаване на „чуждото” и „своето” не е в арсенала на Богомил Райнов. Той атакува и доказва несъстоятелността на противната идеология, като й противопоставя значими явления и обосновани тези от своята.

Защото идеологическото внушение трябва да е убедително и да се осланя на истината, а не на лъжата. Това е главният принцип, който мотивира големия писател и мислител.

За него е важно да покаже несъстоятелността на идеологическия противник, а не да го обругае, обиди и обвини в несъществуващи грехове. Богомил Райнов бързо преодолява слабостите си, проявени в „Против изкуството на империализма” (1953), типични за времето непосредствено след 9 септември 1944 г..

2.

Книгата на Богомил Райнов „Масовата култура” (1974) днес е почти напълно забравена, но ако някой я прочете, ще се убеди в правотата на неговите анализи, оценки и изводи за това явление в модерната епоха.

Но и ще може да сравни състоянието на модерната култура от средата на ХХ век със сегашното. Няма как да не се види какви дълбоки трансформации е преживяла т. нар. „масова култура” и как от едно почти безобидно явление се е превърнала в мащабна и безмилостна манипулация на човешкото съзнание.

Впрочем, за тази предстояща тогава трансформация авторът предупреждава в своята книга.

След Втората световна война и особено след 60-те години на ХХ век явлението „масова култура” придобива особен смисъл и се превръща в едно от най-силните и непобедими оръжие на буржоазията в усилията й да си осигури социален мир чрез изместване на вниманието на обществото от неговите основни и жизнено важни проблеми.

Тези проблеми са неразрешими, но те могат да бъдат притъпявани, за да бъдат омаловажени и са не предизвикват остри реакции на онеправданите.

„Масовата култура” спомага най-вече да се придаде друг облик на обществения живот, като бъде „гримирано” красиво и му се вмени способност да предоставя неограничени и равни възможности за всички.

Марксистката теория за класовата борба изостри отношенията между двете основни класи в буржоазното общество, убеждавайки пролетариата, че е не само способен, но и натоварен от историята да свали от власт буржоазията и установи нова обществено-политическа и икономическа система.

Но преди това трябва да се осъзнае от „класа в себе си” като „класа за себе си”, т. е. да придобие съзнание за своята месианска роля в историята.

Практическата реализация на тази теория през 1917 г. в Русия и мащабното разширение на социалистическата система след Втората световна война изправи пред изключително тежки изпитания буржоазно-капиталистическата система и дори пред реалната опасност да претърпи исторически крах и напълно да отстъпи мястото си на социализма.

Буржоазията разбра, че спасението й е не толкова в репресивните й органи и силата на оръжието, а в преобръщане на съзнанието и използване инертността на масите. За целта е необходимо черното да стане бяло и тези, които сега се осъзнават като потиснати, да повярват, че са господари на света и от тях зависи неговата съдба.

Защото са им отворени огромни възможности за социално осъществяване, богатства, лукс, красота. Успехът им е не в борбите за социална справедливост, а в умението да извличат от живота удоволствията, радостите, лукса.

А те трябва да се представят като напълно достъпни и предназначени за тези, които ги желаят и преследват.

Но за да стане това, е важно да се втълпи друга представа за човешката личност,  за нейната същност и предназначение в обществото, да се промени разбирането за отношенията на личността с обществото и на обществото с личността.

И ако все пак се допусне, че тези отношения са конфликтни, то на самия конфликт трябва да се припишат такива качества и свойства, че да бъде изключена идеята за революционните преобразования и отхвърлянето на социалната система.

За целта масите трябва да бъдат убедени, че социализмът и комунистите са техните реални врагове и че заради тях буржоазното общество не може да разгърне всичките си възможности и да осигури на членовете си истински богат, охолен и спокоен живот.

Богомил Райнов подчертава съзнателното, но и съвсем естествено деление на изкуството в буржоазното общество на „изкуство за „елита” и изкуство за „тълпата”.

Такова разделение съществува във всяка епоха и във всеки тип обществена система, но в буржоазната и особено след Втората световна война на него именно се основава идеологията на „масовата култура” и деидеологизацията изобщо на духовния, а и на целия обществен живот.

Всъщност, самото понятие „деидеологизация” е натоварено с важен идеологически смисъл, тъй като чрез него се цели отвръщане на онеправданите съсловия от революционните идеологии и обявяването на „масовата култура” като единствената идеология на „успеха” и „неограничените възможности”.

Но защо сега това разделение на изкуството според предназначението му за една или друга прослойка да е толкова важно и толкова да се държи на него?

Богомил Райнов като отлично подготвен философ, социолог и естетик и проникновен анализатор търси неговия отговор. Защото този отговор открива важни съставки от същността на буржоазното общество от втората половина на ХХ век.

Богомил Райнов вярно отбелязва, че в предишните епохи фолклорът е изкуството за „тълпите”, макар че по-точно е да се каже, че то самото е създавано от „тълпите”.

То е било свободен израз на нисшите класи, в някаква степен и контрапункт на изкуството, предназначено за „елита” и създавано от него.

И не е било под неговия контрол, манипулации и насочвания. Затова е в такава висока степен естетически значимо, нравствено, философски задълбочено, човешко.

То няма за цел да „компенсира” социално-политическите недостатъци на „нисшите”, за да им създава илюзията, че въпреки всичко те са облагодетелствани с възможности да живеят по друг начин.

„Масовата култура” не е фолклор; тя не е и начин хората с художествени способности в едно или друго изкуство да могат да се изявяват публично и под педагогическото наблюдение на специалисти и майстори-творци.

От средата на ХХ век насам тя е средата, в която масите задоволяват своите потребности от естетически преживявания. Именно от това време започва неимоверно да се разширява и кръгът на тези „маси”, поради което самата култура става все по-достъпна, лесно усвояема и желана от много хора.

Тя се превръща в средство за идеологическо въздействие и обработка на съзнанието. Колкото повече този процес напредва, толкова повече нейната теория и естетика проповядва деидеологизация и деполитизация.

Нейната естествена питателна среда е, от една страна, пазарът, а от друга - масовото съзнание, което я търси, обича и възприема, защото не го кара да се напряга, да проявява усилия и лесно я разбира.

Нейната „прелест” е в това, че човек има чувството, че сам е неин главен герой и че тя е създавана най-вече заради него - макар и не от него.

„Масовата култура самия си зародиш, подчертава Богомил Райнов, крие фалш, едно дълбоко несъответствие между претенциите на фасадата и същината на съдържанието.

Тя е обявена за „масова”, ала не защото е култура на масите, а защото е предназначена за масите. И тя се създава не по поръка на масите, а по поръчка на господарите, понеже е предназначена за масите от господарите.”

3.

Философията и идеологията на масовата култура е, че човекът е най-напред биологично същество, създадено то плът и кръв, надарено със сетива, чувства и страсти, които трябва да бъдат задоволявани с удоволствия и сладостни преживявания.

Това е неговият основен житейски проблем: да се радва на живота, да задоволява страстите си и чрез тях да се осъществява социално. А не обратно.

Ако не му е осигурена такава възможност, причината не е в някакви социални неравенства и противоречия, а в неговото нежелание и отчуждение от живота. Съвсем малки усилия са му необходими, за да се върне в него и с пълни шепи да черпи от него.

Радостите са навсякъде около него; ако протегне ръка, ще ги докосне и вземе за себе си. Понеже вече всичко е позволено (това също е постулат в идеологията на масовата култура), позволени са и насилието, егоизмът, налагането на воля над другите - дори и да убиваш, за да удовлетвориш егото и потребността от силни усещания.

Когато една идеология е просто съставена и се отнася до ежедневни и лични желания и потребности, тя е лесна за усвояване и следване, понеже не изисква усилия да бъде разбрана и приета като убеждение.

А когато е и поднесена в занимателен филм или книга, с красива и подходяща за тананикане песен, става още по-лесно и по-приятно.

На масите се дава култура, която все повече съответства на нейните вкусове, критерии и изисквания, докато стане напълно тяхна.

Това е процес, който протича сравнително бързо, но твърде интензивно, за да се получи това изравняване. Може да се каже, че към края на ХХ век т. нар. „масова култура” придобива съвсем друг вид.

Нейната социална база се е разширила в огромна степен и сега тази култура доминира националните култури и се е превърнала в нещо като „наднационална”.

Ефектът от въздействието й е тотален: рязко намаляване на социалното напрежение, изглаждане на политическите противоречия, отказ от идеология и воля за революции.

Поне сегашното състояние на света е такова и никой не знае докога то ще се запази спокойствието си. Затова не са случайни темповете на развитие на индустрията за производството и разпространението на масова култура: полиграфия, кинематография, електроника, медии.

Само индустрия може да произвежда и разпространява нейните продукти до всеки отделен човек и то в едно и също време, евтино и достъпно, на високо качество. Богомил Райнов подчертава индустриалния характер на масовата култура като условие за нейния разцвет и триумф.

По времето, когато Богомил Райнов пише своята книга, разделението, противоречието и противоборството дори между „изкуството за елита” и „изкуството за тълпите” е твърде остро и непримиримо.

Разликите са качествени и не се свеждат единствено до разбираемостта или неразбираемостта на едното или другото, за тяхната достъпност; това различие е в критериите, в проблемите, които се поставят и разрешават, в изразните средства и значимостта на идеите.

„Изкуството за елита” тогава е все още истинско изкуство, докато това за масите е второстепенно, ерзац и към него се отнасят с пренебрежение или, в най-добрия случай - снизходително. Богомил Райнов още тогава вижда тенденциите за намаляване на различията и преображенията на т. нар. „изкуство за елита”.

За да дойдем в наши дни, когато те са почти изчезнали, а ако не са, на „изкуството за елита” едва ли би могло да се припишат кой знае какви висши свойства. То е станало по-маниерно, затворено в себе си, провокативно, неконтактно.

Масовата култура също се е променила. Тя изгуби почти напълно националния си облик и във всички държави и народи е изцяло американизирана.

Денационализацията й е колкото естествена, толкова и насочвана специално с хода на глобализацията и упадъка на националната държава като такава.

Масовата култура участва активно и изключително успешно в дирижирането и ускоряването на този упадък. Тя е главната му ударна сила. Без нея щеше да е трудно, за да не кажа невъзможно да се доведе процесът до този резултат.

Денационализираната масова култура е достъпна за всички, независимо от народност, раса, религия, образователно равнище и естетическа подготвеност. Нейните продукти могат да бъдат разбрани навсякъде по света, което стана възможно и заради индустриалния й характер.

Самата тя е пазар на стоки и услуги, чиито оборот е ускорен и улесняван максимално от все повече денационализиращите се държави и тяхното постепенно изчезване - особено тези от Европейския съюз и НАТО. Тя поддържа процеса и утвърждава все повече ново статукво.

Масовата култура е култура на много желания и задоволяване на най-различни потребности. Основната идея в нея обаче е, че изключително биологичния характер на човека му отнема необходимостта да мисли социално, да се грижи за другите и се бори за друго обществено устройство, в което повече хора да се чувстват удобно и добре.

Ако се оставиш на инстинктите и на това, което ти предлага пазарът, ако слушаш гласа на телевизията и се забавляваш с неангажираща музика, взимаш наркотици, отдаваш на секс и непрестанно се забавляваш, ти ще живееш така, както желаеш и сам ще решаваш какво да променяш в живота си.

Не е нужно да се учиш, да четеш, да се образоваш. Искай обаче да постигнеш успех, да спечелиш пари и чрез парите обществен престиж, за да бъдеш щастлив и осъществен.

4.

Тематично масовата култура обхваща насилие, секс, престъпления от различен род, фантазии, край на света, семейството. Но почти не се занимава с трудовата дейност на човека, с неговите проблеми в социалната му реализация, със социално-политическите конфликти.

Когато все пак погледът на творбата е насочен към властта, вниманието е съсредоточено главно върху някоя любовна история или към това как „врагът” готви атентат срещу президента или „първата дама”, а специалните служби го разкриват и предпазват държавата от трагедия.

В края на ХХ и особено през ХХІ век младите са се отдали на наркотиците и в тях намират красива утеха. Масовата култура все повече става култура на наркоманията и сексуалните отклонения, като ги проповядва.

Богомил Райнов констатира тези особености, но тогава те са проявленията на т. нар. „евазионизъм”, т. е. протестно (макар и стихийно и политически неосъзнато) излизане от обществото, което е зло и разрушава личността.

Сега „евазионизъм” би трябвало да означава повторното завръщане в обществото и поемане на обществени  отговорности.

Разпадът на СССР и световната социалистическа система промени доста от сюжетите на масовата култура. Но затова пък антисъветизмът бе заменен от страха от страха от близкото минало, когато комунизмът бе жив.

Масовата култура на източноевропейските страни този страх се поддържа упорито. Настойчивото говорене за ролята на специалните служби в миналото и за това, че те не са ликвидирани и днес продължават да влияят върху политическите и икономическите процеси е един от важните белези на масовата култура.

Богомил Райнов говори за т. нар. „търговци на страх”. Страхът е изключително важно политическо оръжие в днешно време. Б. Райнов цитира американския автор Хоуард Филип Лавкрафт, според когото „най-старото, най-силното чувство усетено от човешкото същество, е страхът. И най-могъщата форма, произлязла от този страх, е страхът пред Неизвестното. Малцина психолози оспорват тази истина и така оправдават съществуването на разказа на ужаса, като го поставят сред всички други литературни жанрове и на равни нога с тях”.

Изводът на Лавкрафт обяснява защо толкова разпространена е темата за ужасите и страха в изкуството от втората половина на ХХ век.

И защо тази тема се определя като една от най-важните в политическите идеологии на нашето съвремие. Все едно е с какво плашиш обществото, важното е да поддържаш страха му и чувството му за надвисналата над него опасност от комунисти, извънземни, терористи.

Той отклонява вниманието от реалността и успешно замества социалното чувство и отношението към истинските проблеми на човека и обществото.

От страха няма избавление, макар защитник на „доброто” винаги се намира и той успешно се справя със заплахите. Ала те не престават, защото „злото” е неуморимо и постоянно подхранвано и поощрявано от враговете на обществения ред.

Но ако „избягаш” в този само привидно илюзорен и виртуален свят на изкуственото блаженство, на успеха, женската красота, лесните пари и достъпните богатства, ако затвориш очи за лошото, което е пред очите ти и сред което живееш, можеш да се спасиш и постигнеш щастие.

За този избор пеят песни, правят филми, пишат книги, играят на сцената.

5.

Добре, но кой е проблемът и какви са задачите на изкуството, а от там и на цялата култура като обществено явление? Богомил Райнов размишлява над този въпрос както теоретично (в научните книги, статии и студии), така и в белетристиката и есеистиката си.

Проблемът естествено опира до това каква е природата на изкуството, с какво се занимава то, за кого е предназначено, какво е неговото служение.

Никоя естетическа и философска теория не успяла да даде изчерпателни дефиниции на тези въпроси, защото самото изкуство е по-богато, същностно, смислено от всяко теоретично определение и тълкуване.

Но въпреки това не е безсмислено да търсим обобщения израз на съждението за творчеството и културата, за да го имаме поне като отправна точка в анализа, тълкуването и оценката на една или друга творба, творчество, период, явление.

Защото той е обяснение на способностите на човека, на неговата обществена дейност и на възможностите му да изразява обществото и да го променя.

Богомил Райнов изследва този проблем повече като творец отколкото като учен, защото това е истински необходимия подход. Изкуството е творческа дейност и не позволява да бъде изсушавано и умъртвявано чрез сух „академичен” анализ, с посочване на формалните му белези, без да се проникне в същността и смисъла му.

В книгата си „Магичен фенер” (1982) той е събрал няколко есета-студии, в които поднася свои наблюдения и размишления върху изобразителното изкуство и неговата естетика.

Езикът на визуалните изкуства трудно се поддава на „превод” в критически анализ и съждение, тъй като не е езикът, на който говорим и пишем. Невъзможно е да преразкажеш една картина или пък да я сведеш само до колорита, рисунъка, светлината, наличието или липсата на фигури в нея.

Но дори и да е възможно и постижимо, то е недостатъчно, за да я осмислиш и разбереш, както и да я поставиш в широкия контекст на нейното време или дори конкретно в творчеството на нейния автор.

Размишленията и анализите върху изкуството са всъщност размишления и анализ на обществото, на неговото съзнание, както и на времето, в което то съществува.

Изкуството е изразител на това съзнание, на проблемите, с които се занимава и които се старае да разреши. Нищо не може да остане скрито от очите на изкуството. Затова и историята му в неговото национално проявление е фактически истинската история на нацията.

Не, разбира се, на фактите и събитията в нея, а на идеите, доминиращи в един или друг отрязък от историческото време. По историята на изкуството ние съдим най-точно и справедливо за това, което е било, защо е било, кое го е предизвикало и какви са последиците от него.

Всеки творец е рожба на своето време и дори когато казваме, че „е надживял времето”, то е само за да подчертаем неговото величие. Той не е надживял времето си, а е видял в своето време онова, което никой друг преди него и дори заедно с него не е забелязал, и го изразил чрез своето изкуство.

В един следващ момент това „невидимо” вече се е проявило окончателно, за да се превърне в обичайно състояние на обществото и нацията.

Истинският изследовател трябва да умее да чете по този начин изкуството. Т. е. го свърже с идеите на времето и чрез идеите на времето да посочи особеностите и качествата му.

Богомил Райнов ни насочва към такъв подход; той го прилага в изследванията си и затова те са проникновени, а не констативни, повърхностни и елементарни.

Изследователят трябва да има своя идея и представа за изкуството, основана на философско-естетическа методология.

Той не е спонтанен читател, зрител или слушател и заключенията му не свършват до „хареса ми” или „не ми хареса”. Твърде ранна и елементарна е подобна оценка. Тя е необходима, но не е достатъчна.

Защото дори и тогава, когато нещо не му харесва, а творецът е значим, проникновеният анализатор и ценител се задълбочава и търси в него идеите, за които стана дума, и да го постави в историческата йерархия на ценностите там, където трябва да бъде.

5.

Богомил Райнов постави по нов начин и проблема за творческата личност, творческия труд, поведението на твореца, социалното му служение, предварителната му подготовка, усъвършенстване.

Неговите популярни навремето творби като Тютюневият човек”, „Този странен занаят”, „Елегия за мъртвите дни”, „Третият път”, „Пътят за Санта Крус” утвърдиха нова тема и нов герой в българската проза.

Но тези творби с неопределен жанр са колкото художествена проза, толкова и есеистика, научно изследване върху психологията на литературното творчество.

Жанровата им определеност (или по-точно - неопределеност) не е толкова важна, защото тя само предупреждава за необходимия начин на четене и за това какво да очакваме от литературния текст. Това също е особеност за Богомил Райнов.

Във всичките тези творби присъства видимо или невидимо един основен персонаж, който олицетворява идеала за нравственост и житейско поведение на твореца - Стария.

В „Тютюневият човек” Стария е идентифициран като бащата на писателя Николай Райнов, но конкретният прототип на образа не е толкова важен. Важно е духовното му съдържание.

Писателят е труженик, изцяло посветен на труда си. Не е важно какво той пише и как пише, каква е стойността на изкуството му. Важното е всеотдайното му служение. Самата всеотдайност е вече нравствено качество, морална категория.

Затова и са  толкова ценни уроците и поучения, които преподава на своя син. Той си служи с малко думи, но и те са достатъчни, защото са преживени, премислени и изстрадани в собствения опит; те са поука от личните му грешки и провали.

Съветите на Стария са предимно в неговия личен пример. Нравственият писател, чието отношение към творчеството е нравствено, не може да бъде бездарен или посредствен.

Тук е необходимо да се подчертае, че Богомил Райнов поставя проблема за личността на твореца и същината на неговото обществено служение в края на 70-те и 80-те години на ХХ век, когато все по-ускорено протича разпада на колективистичното общество и все по-остро възникват усещания за несправедливост и отклонение от нравствените норми, за социална апатия.

В такива моменти според Богомил Райнов на писателя и художника се възлагат нови отговорности. Но как ще поемеш тези отговорности, когато нямаш съзнание за тях. Стария никога не бяга - дори и тогава, когато бягството е единствен изход и спасение от безизходицата и липсата на перспектива.

Не бяга, защото знае, че му е възложено да служи, а не пише, за да му заплащат или за удоволствие.

Той не хвърля напразно думите си, не се ангажира с каузи, които властта измисля, за да потиска народа, симпатизира на тези, които са се посветили на справедливата промяна на обществото.

Писателското служение трябва да бъде тихо, скромно и всеотдайно, а не показно.

Творецът трябва да има биография, но не изобщо, а творческа биография. Той се подготвя за изкуството по различен начин.

Всеки факт от живота му, всяка случка, среща с хора, изпитания трябва да бъдат видени през очите на твореца, за да влязат в употреба - ако не пряка, като сюжет или тема за произведение, то като опит, поука, разширяване на познанието.

Когато Богомил Райнов пише тези свои книги, много се  говори за биографията на писателя, за това, че трябва да „близо до живота”.

Писателят не може да бъде „далеч от живота” - ако, разбира се, е истински писател. „Близостта до живота” е самият талант. Мнозина участват в бурни събития, преживяват и изпитват радости и страдания, ала не са в състояние да ги осмислят творчески, за да ги пресъздадат в художествени произведения.

А други странят от всичко, а в книгите им е цялото мироздание. Богомил Райнов показва такива хора. Той знае, че няма и не може да има един-единствен тип на писател и творец.

Ала има принципи, които творецът не бива да пристъпва и нарушава, за да не опустошава душата си и за да запазва таланта, който му е даром даден.

В „Елегия за мъртвите дни”, а и в другите книги, за които стана дума, Богомил Райнов размишлява за губителните поражения, които алкохолът нанася на личността, но особено на творческата личност.

В нашата литература, а и в публицистиката, почти не се говори за това или ако се говори, то доста срамежливо и с нездрав положителен или отрицателен патос.

На т. нар. „бохема” се гледа повече романтично - или като на особен вид бунтар, или като на несретник, носещ в душата и сърцето си много топлина, нравственост и желание за взаимност.

Но средата, в която царува алкохолът, е нездрава; тя унищожава дори и големия талант, превръща го в свой безволев роб, унизява го и го убива физически, нравствено и духовно.

Най-коварното е, че в нея се влиза лесно, но почти е невъзможно да се излезе. Тя поставя в трайна и непреклонна зависимост своя „избраник”, изключва го напълно от реалния живот, опустошава душата и ума му, за да го захвърли най-накрая никому ненужен и противен.

Но „Елегия за мъртвите дни” не е продукт на някаква „антиалкохолна кампания” или на апелите на въздържателните дружества. Това е размисъл за един от най-големите врагове на таланта. За него, впрочем, Богомил Райнов пише и в книгата си „Масова култура”.

Талантът не е само лично притежание и притежаващият го няма право да разполага с него, както си иска и за каквото си поиска. Дарбата е обществен феномен, който не бива да се разпилява.

Неудачникът е проблем за цялото общество, загуба за всички.

Искам специално да се спра на новелата „Третият път” - едно от най-важните, сложни и дълбоки автобиографични творби на Богомил Райнов.

Един Господ знае по какъв път да минеш, за да достигнеш до най-важното си решение и приемеш да служиш на нещо, което е благородно, високо, нравствено, но опасно, изпълнено с рискове.

Затова и не всеки се решава на такъв избор, макар много да са тези, които вървят . Богомил Райнов по същия път и живеят същия живот. По особен начин се натрупват впечатленията, поуките, преживяванията.

В „Третият път” можем да сравним житейските съдби на двама от най-големите български поети на ХХ век Александър Вутимски и Никола Вапцаров е дружал и с двамата и те са оставили у него не само траен спомен, но и са оказали силно влияние в житейското му поведение и творческото му формиране и израстване.

Двамата са коренно различни един от друг, че е просто невероятно как са успели да заемат такова място в сърцето и ума на Райнов.

Трагичните им съдби са резултат от различен начин на мислене, разбиране за живота, сила на духа, воля за съучастие в обществения живот.

В крайна сметка и двамата изразяват в пълна мяра обществените идеи на своето време и показват усилията на обществото да се консолидира в страшните условия на войната и разрухата.

Но те са и цената (и то каква!), която неизбежно трябва да се плаща, за да се извърши желаната промяна.

В крайна сметка, въпреки неизбежните превратности, човек сам избира своята участ, начина си на живот, поведение, мислене; той сам решава дали ще се погуби, пропилявайки дарбите, които са му дадени, или ще устои на изпитанията.

Но и при двете възможности е необходима понякога саможертва, отказ от лично щастие и от радостта да се видиш постигнал желанието и целта си. Александър Вутимски и Никола Вапцаров в описанието и интерпретацията на Богомил Райнов в „Третият път” доказват това.

Животът им е прекършен твърде рано, но творческото им дело е получило пълната си реализация като класически образци в българската литература.

Възможно ли е да се промени тази неизбежност и вместо да умре на 24 години, Александър Вутимски да доживее до дълбока старост, както и Никола Вапцаров да избере друго служение и да го видим зрял и мъдър поет, натрупал опит и години?

Подобни размишления не са чак толкова трудни и мъчителни, когато се отнасят до исторически фигури и изобщо до странични хора. Но когато този въпрос се изправи пред тебе и когато обикновено отговорът му е един-единствен, тогава как да съобразяваш? И дали изобщо трябва?

„Дали изобщо трябва?” е въпрос, който не всеки си задава, но който виси над всеки, а не само пред тези, които са изправени пред социални или политически изпитания, обрекли се на тежко служение и заплашени от внезапна смърт.

Трудности и проблеми в такива сложни времена изпитват всички и най-лошото е, че никой не се интересува от другия, не го жали и не се стреми да му помогне, камо ли да го спаси. То е защото самото общество е безнравствено и нехае за отделните си членове.

Всъщност, човек сам избира пътя, по който да върви, ако това е пътят на безкористното служение на каузата за справедлива промяна на света. За да получи такава възможност и дори това право, са му необходими огромни умствени и душевни усилия, които обикновено са невидими.

Понякога те са мимолетни, но често са мъчително дълги, докато се стигне до прозрението и решението. Много са възможностите и местата, които предоставя обществото за човешка реализация.

Някои престават да преценяват правилността му, да се оправдават пред себе си и пред другите за него; други го използват, за да демонстрират силата или слабостта си, за да предизвикат възхищение или съжаление.

Богомил Райнов описва много такива случаи, съпоставя ги и предизвиква читателя да направи своите изводи и прецени чий избор е най-правилен и заслужаващ одобрение.

Примерите са от различни социални слоеве, интелектуални равнища, битови проявления. Но всички са някакви реални „казуси”, в които личността се проявява в своята същност.

Затова и са важни и поучителни. Още повече че показват как човек рядко постига пълнота в живота си, удовлетворение и радост от труда и съществуването си. Нещо винаги не достига. Това „недостигащо нещо” може и да не се осъзнава, но се усеща и чувства.

Човек трябва да изпитва неудовлетворение от несъвършенството на света. И това неудовлетворение да е остро, болезнено и неутешимо, за да знае, че и той е длъжен да участва в преодоляването на несъвършенството.

Защото са това са необходими общи усилия. А за да се впрегнат и други хора в това голямо и трудно обхватно дело, е нужна идея, на която да се служи и по нейния образец да се гради новото общество.

Но неудовлетворението и идеята не са достатъчни. Не са достатъчни и критичното отношение, непримиримостта и готовността за великото дело. Най-важното според Богомил Райнов е любовта към човека и хората.

Тя е осмисля както градежа, така и разрушенията заради бъдещия градеж. Без човеколюбие не може да се постигне нито подобрение, нито съвършенство, нито премахване на несправедливостите.

А когато обичаш човека, ти си чистосърдечен, със светли помисли, добър, умен със светъл ум, прощаващ. Това са необходимите качества, за да избереш „третия път”.

„Жестът на състрадание винаги предизвиква известно задоволство. Но идва време, когато задоволството все повече отстъпва място на някаква смътна горчивина. Дори безкрайно често да го повтаряш тоя жест, нима това ще измени нещата. Нима можеш с чаена лъжичка да изгребеш морето на човешката мъка. И нищо чудно тая горчивина да избуи някой ден в стремеж към истинско и трайно разрешение на човешката участ и ти да усетиш влечение към Големия път. Свикнал съм да го наричам за себе си „третия път”.”

Дори човекът на мисълта и творческото съзерцание да не се трансформира в човек на делото и борбата, той пак може да върви по този „трети” път, ако носи в себе си идеята „с чаена лъжичка да изгребеш морето на човешката мъка”, защото човешката мъка е най-силната и най-важна тревога за него - тя е по-голяма дори от тревогата за него самия, за семейството, децата, близките; дори и от тревогата, че можеш да изгубиш всичко и се превърнеш в социален несретник, за когото животът е ад.

И дори да пожертваш живота си, за да дадеш пример или да заплатиш с него страданията и усилията на други преди или след тебе, или заедно с тебе, които със същата дързост вървят по „третия път”.