Иван Антонов

Преди години отидох на гости у поета Йордан Кушев във Велико Търново. Там заварих писателя Стефан Поптонев, когото познавах бегло отпреди. Поведохме разговор за литература, за политика и най-вече за българската земя. Бай Стефан - така се обръщахме към него, защото бе по-възрастен от нас с бате Данчо - говореше за нашата земя с огромна обич и с голяма болка за днешното ни отношение към нея.

Подари ми няколко от своите книги с автограф. Впечатлиха ме думите, които ми написа в изданието на повестта “Босоногия и следствието”. С тях ми пожелаваше, по-скоро заръчваше да продължа темата за земята, нещо като продължение на повестта. Досега не успях да изпълня тази заръка и не зная дали бих могъл да я изпълня изобщо, но тогава смотолевих, че ще се постарая. А ако успея, то ще е с по-късна дата.

Сега искам да напиша думи за човека и писателя, за мъдреца Стефан Поптонев. Не че ще кажа нещо, което досега не се е знаело за него. Просто ще се опитам да покажа образа му през погледа на моите очи и чрез вълнението на моето сърце. Времето влачи през годините водите на реката на забравата, а паметта трябва да осветява пътя на преминалите преди нас през него, да не забравя тяхната дан в живота.

В десетките си книги основна тема е българската земя с нейните хора. Не случайно подобно на Йовков го наричаха писателят на Добруджа, макар че е роден в гр. Лясковец. Може би защото е писал много за нея, може би заради нещо друго - не зная. Но говорейки за пустеещите ниви, душата му скърбеше, в очите му поникваше тъга.

В “Укротяване на дивия кон” той пише: “Подивялата земя води до подивяване на хората.”, на ония хора, останали все още в българското село - повечето възрастни, немощни хора. Тяхната болка е голяма, колкото безсилието им, невъзможността за благословения от Бога труд, с който да обработват земята. Те отправят ежечасно към Бог “молба като молитва”, но нито Бог, нито цар, нито държавник иска да ги чуе.

Бай Стефан беше мъдър човек, който знаеше, че има ли хляб около трапезата ни ще има и “мир около трапезата”. Голямото предизвикателство към днешния българин е все по-голямото отчуждаване от земята. То е започнало от годините на създаването на така наречените Трудово-кооперативни селски стопанства, преминава през тяхното физическо ликвидиране при настъпване на така наречената демокрация, няколко годишното запустение и създадените вече стопанства от типа на латифундиите. За отчуждението спомагат и все по-механизираното обработване на земята, новите технологии.

Обработването на земята вече не е преклонение и обич, а печалбарство и варварско отношение към нея. Огромен душевен смут писателят изпитваше за съдбата на селянина. Докаран до мизерно съществуване българинът продава земята си на чужденци: “когато чуждоземец купи земята му, той купува и самия него, костите на дедите му, погребани в пръстта и в паметта на народа, обичаите, цялата духовна вселена и държава на духа, с които той надживя робства, изпитания и цели империи…” Това беше и си остана българската земя за този творец - вселена, която създаде нашата държава на духа, нашето величие, нашето падение и нашата надежда за утрешния ден.

Наричаше я люлка от двете страни на Балкана. И когато един бивш министър се беше изцепил, че не трябва да остане камък върху камък от стопанствата, страшно го заболя, че няма съд за тия думи и го остави на “Божия съд”. И беше убеден, че един ден този съд ще се състои. Надяваше се на нас, хората - мислещи и милеещи за земята ни.Все още не зная дали не бяха напразни надеждите му. “Цяла Вселена е нашата българска земя. Продава ли се Вселена!” - ще напише той пак в “Укротяване на лудия кон”.

Но мъдрецът Стефан Поптонев знаеше, че “сто годишно дърво има, сто годишна власт няма”, защото “хлябът е тяло божие”, а българската земя ще си остане една разтворена книга , в която ние ще четем, понякога дори сричайки, своя собствен живот, своя възход и своето падение. С позора човек се примирява, земята - не.

Тя е нашата опора, но и нашият съдник с костите на дедите в нея. Тя знае, че ги е хранила, поила и мнозина от тях са и дали потта и кръвта си. Бай Стефан посвети перото си на българската земя, защото знаеше, че “език кости няма, кости троши”. Когато не можеш по друг начин да защитиш земята, вземаш на въоръжение думите.

Виждайки как пагубно се променя отношението на българина, ще ни каже чрез своя герой Ангел Нетезилов от “Босоногия и следствието”, един съвсем реален човек, преживял заради обичта си към земята, унижения, затвор и какво ли още не: “Не е страшна, Ангеле, смъртта, страшно е умирането”. Тези думи се отнасят за битието на героя от повестта, но те многозначително звучат и за нашето отношение към българската земя.

Ще завърша пак с думи от горната повест, пак изречени от Ангел Нетезилов: “То не се знае като се изкачваш нагоре дали не слизаш надолу и като слизаш дали не се изкачваш нагоре.” На читателя оставям сам да си направи извода от тези думи и да избере посоката за себе си. Дано осъзнаем, когато се изкачваме и когато слизаме, коя е вярната посока за нас, българите, защото от нас зависи съдбата на българската земя.