Людмил Симеонов

Недялко Чалъков (1940-2017) e роден в с. Алеково, Свищовско. Завършва българска филология във Великотърновския университет. От 1980 до 1993 г. е редактор в БНТ - Телевизионно студио - Велико Търново. Автор е на десетки документални филми. Бил е главен редактор на в. „Неделник” и на списание „Басейн на Янтра”. Автор е на няколко стихосбирки и мемоарни книги. Член на СБП. През 2011 г. той получи наградата „Златно дунавско перо” на община Свищов и това бе повод да разговарям с него.

Куража да пиша стихове ми дава  обстоятелството, че съм жив, че още дишам въздуха на тази земя, че посрещам изгрева на слънцето, че  гласовете на птиците ме събуждат в ранното утро. В това намирам смисъла на живота, колкото и да е труден той.

Всеки мой стих е съдба и изстрадана болка. Усамотявайки се, върху белия лист споделям съкровените си изповеди. В моята душа отекват болните въпроси на моето съвремие. Ако не пиша, значи съм мъртъв. Вълнуват ме всички теми, свързани с човешкото битие и съдбата на България  и на света.

А в прехода ни към т.н. демокрация, който продължава вече десетки години, се случиха такива грозни и отвратителни неща, че умът ми просто не ги побира. Такова разграбване едва ли е имало някога в държавата ни!

Темите са в изобилие, стига да имаш куража и смелостта да ги изнесеш на показ пред обществото. Сега обаче вниманието на общественото съзнание като че ли изцяло е погълнато и притъпено от това, което ни поднасят жълтите медии.

Защо семейството се разпада? Защо оставихме децата и внуците си на улицата, да ходят по нощни барове и дискотеки? Защо не желаят да учат? Защо слушат само чалга? Къде са родителите и учителите? Защо културата ни и здравеопазването са на такъв хал?

Защо е толкова тежък животът на пенсионерите, на безработните, на младите семейства? Защо се ликвидира средният и дребният  бизнес? Толкова убийства и самоубийства, алчност за власт, чиновническа бюрокрация! Нормално ли е по време на избори да се купуват гласове? Това са само част от въпросите, които ме тревожат днес.

Всяко истинско изкуство се ражда в страданието и болката на твореца. Колкото и бездуховно да е времето, то не може да попречи на поета да твори. Напротив, този сблъсък с негативите в живота ни го кара да защитава своята позиция,  да води битка за оцеляване, за спасяване на духовността.

Много са любимите ми поети. Ще изброя някои от тях. От българските - Димчо Дебелянов, Елисавета Багряна, Дора Габе, Александър Геров, Павел Матев, Евтим Евтимов, Андрей Германов, Матей Шопкин.

От руските - Сергей Есенин, Лермонтов, Пушкин, Ана Ахматова, Александър Блок, Марина Цветаева. От американските - Емили Дикинсън, от английските - Шели. Уча се от майсторите на поезията.

Благодарен съм на съдбата, че имах възможност през годините да се срещна и да общувам с известни писатели, поети, художници, актьори, композитори. Някои дори ми бяха приятели.

Въпреки че съм автор на три стихосбирки - „Самотен под дъжда”, „Върху жарава стъпвам” и „Сълза от моята вселена”, не смятам, че съм постигнал нещо значително. Ако Господ ми е отредил още малко живот, може и да успея в новота си книга с работно заглавие „Молитва”.

Както знаете, освен на стихосбирки, съм автор и на няколко мемоарни книги. Те са според мен по-привлекателни за широката читателска аудитория, по-четивни.

Представяте ли си в днешното забързано и драматично време един роман от 500-600 страници примерно? Колко души ще го прочетат, колкото и добре да е написан? В мемоарната литература нещата стоят по-другояче.

Там художествена измислица почти липсва. В нея се разказва за  личния живот на автора, за неговата житейска съдба и ако той има дарбата на добър разказвач, ще постигне успех. Книгата ми „Моята тъща” претърпя второ допълнено издание.

Тя е единствената книга за тъща не само в България, но и извън нейните граници и е  едно забавно и увлекателно четиво, което се търси както от ученици и млади хора, така и от възрастни.

Мемоарна е и книгата ми „Моите незабравими срещи”. Това са интервюта с 16 най-изтъкнати български творци: белетристите Емилиян Станев и Йордан Радичков, композиторът Дико Илиев, актьорите Григор Вачков и Георги Георгиев-Гец, поетите Младен Исаев, Иван Давидков, Павел Матев, Георги Свежин,  Евтим  Евтимов и Матей Шопкин, първата братовчедка на Алеко Константинов - Мария Орукин…

Тези имена са предизвикателство за читателя и  той с любопитство ще разгърне страниците.  Вярвам, че и книгата ми „Долетели птици”, в която разказвам за случки и събития в моя живот, също така е интересна като мемоарна литература.

Тъжно е обаче, че българските села запустяват и умират. Това е една трудно лечима рана за България. Хан Аспарух очерта нейните земи преди повече от 13 века. Някои я наричат райско кътче.

И сега, през 20-и и 21-и век ние допуснахме китните наши села в равнините и Балкана да запустеят, да умират пред очите ни.

Все се питам защо стана така? И защо никого не го боли? Що за българи сме?

Унищожихме родовите си корени. Сега сме като пресъхнали извори, като ранени птици, които не се завръщат в своите гнезда.

Мисля, че този процес едва ли ще бъде спрян. Дано все пак бъдещето предложи някакъв спасителен вариант.