Панко Анчев

1.

Времето между двете световни войни е социалната утроба, от която ще се роди зачената вече от предходните десетилетия радикална смяна на обществения модел.

Сега именно се оформят принципите, по които в бъдеще новият модел ще се подреди и функционира.

Те постепенно се появяват едни след други в историята, за да я направят податлива към предстоящите промени, а и тя самата да осъзнае участта и отговорността, възможностите и силите си, които искат да я творят и направляват.

Войните, които младата българска държава води след своето учредяване, практически разрушиха стария свят и те изникнаха из руините му.

Най-напред като думи, с които да бъдат обозначени и развити в съдържанието, а после и като конкретни идеи, в които се е разположило бъдещето. Все още недостатъчно ясно, но все по-близко и осезаемо. И все по-конкретно и реално.

От началото на Първата световна война (1914) до края на Втората (1945) изминават 31 години. Това твърде кратко историческо време е изпълнено с важни и определящи характера на целия ХХ век събития, явления и личности.

Историята е ускорила дотолкова своя ход, че отрязъкът между двете войни с право може да се определи като цяла епоха.

Най-важните нейния явления са превъплъщението на две масови идеологии в социални практики, една обществено-политическа революция в едната част на света, а в другата - утвърждаването на нов хегемон в икономиката и геополитиката.

Точно сега светът постепенно, но твърде бързо се раздели на две системи, подчинени на две противоположни и воюващи помежду си идеологии. Започна невиждана преди война на идеологии и принципи на обществено и икономическо устройство.

Започна невиждана преди война на не между държави, а между обществени системи и техните идеологии.

Войната на идеологиите е преди всичко гражданска война, в която една срещу друга са изправени антагонистични класи. Не е задължително гражданската война да се води с огнестрелно оръжие и да се пролива кръв.

В нея няма фронтова линия, две стоящи една срещу друга армии, окопи, бомби, смърт. Тя е най-напред словесна, война на риторики и пропаганди. Воюват предимно думите.

После се включват политически движения; сблъскват се тълпи, властта се изправя срещу протестите на онеправданите, улиците и площадите се изпълват с хора, които са неспокойни и жадуващи справедливост, възмездие, ред, промяна.

Срещу тях се изправят институциите на властта. И целият живот се политизира, ожесточава и напряга до крайност.

Войната на идеологиите е война на хора, които пишат и говорят с определена цел, за да въздействат върху колкото е възможно по-голяма част от обществото.

Затова противоборстващите си страни се стремят да привлекат на своя страна повече привърженици и последователи, чрез които да превърнат идеите в конкретни практически актове на промяна (съобразно възможностите, потребността и готовността на самото общество) в общественото устройство.

Това, което тук описвам, е много по-сложно и драматично, за да се побере в няколко изречения. Дори и документите трудно го побират, съхраняват и изразяват.

Фактите могат да се посочат, подредят хронологически, да се проследи видимият им ефект, но картината няма никога да е достатъчно пълна и точна, щом не е видяна през очите на човека и като съдба на живи хора.

Затова отново подчертавам, че единственият истински свидетел и изразител на процесите и идеите в обществото е литературата заедно с всички останали изкуства.

Изкуството е субективен израз, а не обективна снимка, но въпреки това е най-верният свидетел и изразител - стига, разбира се, да бъде четено правилно и задълбочено.

То именно поради това е достоверен свидетел, защото не е безстрастно и улавя движенията в обществените настроения, вълненията на хората, начина на мислене и живеене.

Но литературата е не просто свидетел на обществените процеси, явления и идеи; тя се развива съобразно социалната логика. Иначе не би могла да изпълнява социалните си функции и да привлича читатели.

Затова когато изследваме историята на литературния процес, ние всъщност изследваме и по чия логика той протича, зависи и взаимодейства с обществения процес.

Така в крайна сметка получаваме истината за времето, за неговите преображения и за човешките съдби.

2.

Времето между двете световни войни за българската литература е ускоряване на подготовката за появата на епическото съзнание, което ще видим проявено в романа и поезията от края на 40-те и 50-те години.

Българският епос се утвърждава сравнително късно, но дава изключително богати плодове: поемите на Валери Петров, романите на Димитър Талев, Стоян Загорчинов, Димитър Димов, Емилиян Станев, Георги Караславов, Димитър Ангелов.

Това са изключително високи художествени върхове, каквито нашата литература след тях не успя да постигне - дори не се доближи до тях. Но за причините на този факт пиша на друго място.

Интересни са идеите, които литературния процес съдържа и изразява. След края на Първата световна война в българското общество се надига твърде висока, невиждана преди, вълна от енергия и желания за обновление и съзидание.

Тя е още на далечния хоризонт, но все повече се очертава и приближава. Литературата я усеща, заживява с нея, изразява я, очаква я с нетърпение.

Всяка война е огромно изпитание, а за българския народ това изпитание е умножено по още три войни (Сръбско-българската, Балканската и Междусъюзническата), които взеха много жертви, оставиха след себе си разрушения и кръв; България претърпя две национални катастрофи, след които се лиши от свои територии и още повече се отдалечи от своето национално обединение.

Това бе огромна драма, която трудно бе преодолима. Но драмата е все пак на повърхността, във видимата част от обществените процеси и явления, които литературата, разбира се, улавя и показва.

Но литературата наднича по-надълбоко, там, където протичат обществените процеси и са заложени причините, които ги пораждат и им вдъхват живот и сила, като им придават енергия.

Тази енергия блика от литературата на 20-те години. С творчеството си Йордан Йовков, Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Христо Ясенов, Асен Разцветников свидетелстват за стремежа на обществото бързо да се отърси от ужаса на току-що преживените войни и заживее градивно и съзидателно.

Проблемът е как това да стане, по какъв път да се тръгне, за да се достигнат целите. Над това размишлява и българският ум, а обществото е нетърпеливо и дори припряно да види пред себе си точно очертаната перспектива.

Войните идеологизираха до крайност българския свят, подчиниха го на себе си и го хвърлиха в нестихващи класови и междудържавни борби.

Още преди тях те се изостриха неимоверно и се стигаше до държавни преврати, суспендиране на Конституцията, политически убийства.

Това са все форми на гражданската война, която започна с осъзнаването на класите (особено на пролетариата) като „класи в себе си” и „за себе си”. Класовото съзнание е стимулаторът на идеологиите и гражданската война.

То оказва най-силно влияние върху избора на пътя, по който цялото общество и държавата ще тръгнат, за да преодолеят последиците от войните и двете национални катастрофи. През 20-те години борбата за това кой ще надделее достига критичната си точка.

Парламентарните избори от 1920 година определят с избора на БЗНС и правителството на Александър Стамболийски държавата да поеме пътя „в ляво”. Това означава да се изгради такъв тип общество и такъв тип икономика, които да бъдат със социална насоченост и се гарантира социалната справедливост.

Властта бе предоставена на селския народ, която реално се включи в нея. Това бе важен знак, че българският свят не приема буржоазно-капиталистическата система, не одобрява т. нар. „буржоазни ценности”, възмущава се от лицемерието и алчността на буржоазията, която той обвинява за позорния крах във войните.

Грубите политически грешки на Стамболийски и неговата партия, неспособността на властта да се справи с огромните икономически и социални проблеми опорочиха избора „в ляво” и го направиха преждевременен.

Обществото очевидно не бе готово за него, защото го задължава да извърши радикални промени в общественото и икономическото устройство.

Липсва съзнание за необходимостта на този избор, направен повече емоционално и за наказание на виновните за провалите в държавата.

Затова и практически не оказва реална съпротива срещу държавния преврат от 9 юни 1923 г. въпреки Септемврийското въстание, избухнало непосредствено след преврата. Въстанието няма масов характер, а и новата „дясна” власт е достатъчно силна и стабилна, за да бъде свалена от подобен бунт.

Превратът от 9 юни и подкрепата, който той получи от обществото, показаха, че българският свят сега се нуждае от стабилно икономическо развитие. Обществената енергия трябва да бъде приложена в реални и полезни изменения, а не в ненужни експерименти.

Виждаме как непосредствено след края на войните българският свят е възбудил усилията си да положи основите на ново обществено устройство и подготви неизбежните радикални изменения.

3.

Желанието за стабилност и спокойствие се проявява в утвърждаването на колективистичния тип общество. Много показателно е, че веднага след войните развойният обществен цикъл навлиза в този тип общество.

Това означава, че в конкретната обществена реалност на държавата вече е узряла необходимостта от организирана воля и тя излъчва идеи и личности, около които хората да се обединяват.

Центронстремителните сили вече са надделяли над центробежните, появили са се силни обединяващи личности, способни да гарантират реда и организацията.

Установила се е естествената йерархия, благодарение на която се разполага формалната и неформалната власт на доброволното подчинение и съгласие за общи действия.

Тази форма на общественото съдружество не винаги съответства на организацията на конкретното общество. Аз говоря за идеален образ, който в реалността не е толкова хармоничен и чист.

В живота всичко е по-сложно. Става дума за идеи, които в литературата и изкуството са приели художествени образи и форми, а в самия живот са подреденост, целенасоченост, начин на мислене, изразено от мнозинството хора желание за солидарност и готовност за действия.

Сега именно идеите за социалната справедливост при непоносимостта, която държавата изпитва към тях, и заради която ги е обявила за опасни и непозволени, намират толкова поддръжници и симпатизанти.

Опасно е да ги изповядваш, но те проникват все по-дълбоко сред бедните и онеправданите, но и сред други съсловия, заразяват ги и им отварят очите за реалните проблеми в държавата и света.

Творчеството на Йордан Йовков е типичен пример за проявленията на колективистичния тип общество в литературата.

Светът на Йордан Йовков е свят на осъзнатото и доброволно прието единство, превърнато от героите му в норма на поведение и критерий за нравствени ценности.

Забележителното е, че всеки път, когато се описва някакво събиране на хора, те се подреждат в някаква йерархия, в която най-възрастният или най-почитаният застава начело.

Няма значение дали хората се събират в хана, в чифлика, на площада или са си вкъщи, това разположение се получава мигновено. Който се противи, бива веднага изолиран или изхвърлен от средата.

Присъствието му е оценявано като зловредно и недопустимо. Рушителите на този тип общество са почти винаги са отвън.

Те идват като агресори и не крият намеренията си да разбият тази общност, да я разрушат, защото за тях тя е заплаха или е по принцип опасна.

Отпорът обаче е силен и надежден. Злото не побеждава, защото е безсилно.

В прозата социалната логика е по-отчетливо проявена. Но тя и в поезията се откроява достатъчно ясно, стига да съумеем да я видим и проследим.

Христо Смирненски беше първият, който въздигна възпя осъзналия се като преобразител на обществото човек и го постави в центъра на поезията си. Защото знаеше, че това е новият герой, на когото историята разчита.

Ражда се новият тип обществен човек. Той е силно нараним, страдалец и мъченик, но устойчив на страданията; съвсем обикновен, произлязъл от социалните низини, знаещ цената на живота. Това е доскорошен селянин, прекрачил прага на града.

Тук именно той усеща солидарността на такива като него „все жилави роби на труда”. В литературата на 20-те години лирическият герой е придобил съзнание „за себе си” като „роб на труда”, който обаче е призван да извърши революция.

Христо Смирненски е поет от времето на прехода; той живее в две епохи и им принадлежи в еднаква степен.

Ала той видя новия герой на новата епоха и го възпя и възвеличи. Идеите, които този велик поет изрази в творчеството си, бяха доразвивани от поетите след него. Те не криеха, че са негови почитатели и последователи и че са се учили от него.

За стихосбирката „Жертвени клади” на Асен Разцветников се счита, че е отклик на покрусата от погрома на Септемврийското въстание и протест срещу жестокостите на властта спрямо българите, които не я приемат.

Това е исторически факт и аз нямам намерение да го оспорвам. По-важното е, че тази книга, също както и „Пролетен вятър” на Никола Фурнаджиев, свидетелства за преображенията в българския свят и за неговата пренастройка, за да се приближи до своето идеологическо обновление.

Обществената енергия иска не само да бъде използвана за градивни цели, но и за премахване на пороците и недъзите на обществото, за да придобие то нов смисъл и същност. Ето я убедеността в това, който ще извърши промяната:

Ний идем из черните бездни на хладната майка земя,

погребали младост в ковчези от въглен, метал и тъма,

и кръста от лом и лопата целунали с трепет свещен,

кълнем се: с кръвта си палнем зората на вечния ден!

И малко след това:

и в бунта на нашата младост се сплитат във трепетен зов

вековнонабрана омраза и вековноналеляна любов.

(„Ний”, подч. м. - П. А.)

Литературата на 20-те години е силно политизирана и наситена с революционни призиви. Дори българските модернисти вече не се крият в кули от слонова кост, техният индивидуализъм са проявява вече в презрение към политическата реалност и потисниците на онеправданите, а не към „фасулковщината”.

Тази трансформация е показателна. Формира се нова естетика, за която „художествено” е това, което е революционно и работи за социалната справедливост и възхвалява обикновения човек, който е отруден, но беден и унизяван постоянно.

Литературата постановява нова обществена йерархия, в която този именно човек е най-достоен, а изкуството, което му отрежда водещото място и говори на неговия език, е най-актуално и естетически значимо. От художественото творчество сега се изисква по-голям социален рефлекс и борбеност.

То е призовано да възбужда общественото съзнание и да го насочва към социалните низини, където се заражда новия живот.

Гео Милев е най-яркото проявление на тези нови естетически тенденции. Нему принадлежи повикът за „оварваряване” на изкуството, за да стане изразител на социалната истина, а не да възпява измислени светове и да се съсредоточава върху  повърхностни неща.

„Долу” кипи невиждан от буржоата съдържателен живот на хора, лишени от правото да живеят достойно и се ползват от благата, които сами създават.

Ето го новият момент в т. нар. „революционна” или „пролетарска” литература, който е съзвучен с идеологията, провъзгласила тези хора за социални реформатори и строители на свят без експлоататори.

Поемата на Гео Милев „Септември” е илюстрация на тази изключително важна за историята идея. Поемата открито провъзгласява, че тази идеология е приета и осъзната от класите, на които тя възлага да осъществят революцията.

Сега те са разбити от властта и страдат, но волята им не е сломена.

4.

През 30-те години революционният патос в литературата сякаш намалява. Но той е спаднал и в живота. Или по-точно придобил е други форми.

Властта е достатъчно силна, дори е станала още по-силна отколкото в предходното десетилетие, държи здраво лостовете на управлението и умело използва репресивните си органи за поддържане на реда и укротяване обществените недоволства и съпротиви.

Времето е ново и нови са проблемите, които човекът трябва да разреши. Сега те са с много повече нравствено-етичен отколкото политико-революционен смисъл.

Голямото зло е насилието, отчуждението, неравенството на жената спрямо мъжа, застоят на живота в провинцията.

За да бъде премахнато, е необходимо не толкова да се използват революционни средства, а човек да осъзнае своето несъвършенство и греховност, да се поправи и със своята нравственост да направи света около себе си по-добър, смислен, красив и достоен.

Литературата не забравя пролятата кръв и жертвите от събитията през 1923 г. и 1925 г., когато политическото противоборство достигна връхната си точка.

Но сега напрежението стихва, за да се успокои животът и да навлезе отново в обичайното си русло. Макар че това практически е невъзможно, тъй като се е натрупала доста омраза, а идеята за социално-политическата революция не е угаснала.

Помирението е тема, която навлиза все повече и повече в българската литература от 30-те години. Обществото не е в състояние да живее в постоянно и остро напрежение, което ражда насилие. Отнякъде трябва да дойде мирът.

И някой трябва да го донесе или най-малкото да заговори за него и да настоява и работи усилно да бъде установен. В този дух е повикът да се върнем към традициите на българското, за да се открият в тях опорите и се извлекат нови сили и енергия за съзидание.

Елисавета Багряна показа тази енергия в жената, когато е равноправна с мъжа и когато е свободна да проявява своята воля и способностите си.

В края на 20-те години (1927) излезе първата й книга „Вечната и святата”, която прогласи, че жената е не само политически еманципирана, но и ще отстоява да бъде във всичко равна на мъжа; че тя сама ще решава от тук насетне как и с кого да живее; тя сама ще определя съдбата си и няма да позволява никому да й се меси.

Но жената на Багряна не се отказва от своята същност да бъде майка, съпруга и жена; че не иска да е груба и физически да прилича на мъжа.

Желанието й е просто да й бъде отредено друго място и да уважават избора й, а да й налагат правила и норми, които я ограничават и й пречат да бъде „волна като вятъра”.

И тя говори на друг език, който може да изрази по категоричен начин съзнанието на новия тип жена и да убеди обществото, че тя няма да се откаже от извоюваните от нея самата права. Защото времето е друго и връщане назад не е възможно.

Светът е различен и не позволява да се живее със стари представи и да се следва моралът на миналото. Героинята на Багряна е вече част от този свят и той й открива красотите и прелестите си.

Елисавета Багряна не се занимава с политика и идеологии, но поезията й обективно изразява идейно-политическите процеси в обществото.

В българската литература от онова време ще открием „завръщане към селото”, към бита и хората там. Това завръщане е породено отново от желание да се намери някаква нравствена опора, някакъв пример за служение и труд, без да се иска повече отколкото самата природа отпуска.

На село се живее по природните закони. Природата е майка-хранилница. Тя се грижи за хората, сдобрява ги, за да могат да се трудят спокойни и уверени, че трудът им ще се възнагради.

Тук хората не се борят помежду си, не налагат свои правила, не протестират. Такъв живот е красив и смислен, благороден.

Селото е приютило лирическия герой на Славчо Красински. И изпълва живота му с тиха радост, благородство и хармония, без празни амбиции, суета, омрази; всичко е подчинено на любовта и труда.

В този свят именно ще се зароди епическото съзнание и общественият живот ще бъде проследен в пълнотата на историческото му развитие.

Епическото съзнание е възможно тогава, когато отделният човек и обществото като цяло бъдат способни и склонни да обхващат човешката съдба като елемент от една дълга верига, чиято протяжност е в историята.

Човекът трябва да се осъзнае като участник и двигател на историята. А това бива възможно единствено в спокоен и хармоничен свят, където социаните противоречия са в границите на разумното и допустимото, за да не разрушават постигнатото и не опорочават добрите намерения.

Подобен свят ще ни покаже Николай Марангозов в поемата си „На повратки в село”, но той ще съществува паралелно на другия, градския, в който царуват суетата, страстите и безсилието.

Лирическият герой се завръща за кратко в родния дом, за да гостува на родителите си. И буквално навлиза в друг свят, в който някога е живял, но е забравил в престоя си в града.

Той е отвикнал от простотата и чистосърдечието на своите някогашни съселяни; отчуждил се от родителите си и е потънал в ежедневие, което буквално го смазва с фалша и безсърдечието си. А колко хубаво е на село. Колко е красиво и колко величествена е природата. И колко добри и сърдечни са хората.

Селото със своите хора през 30-те години е все още жива реалност. То съществува, а не изчезва. И носталгията по него е като към жив организъм, изоставен по силата на обстоятелствата, а не е спомен, сън или изгубваща се представа за нещо, което е било хубаво, но което не съществува.

Хората вече отчетливо се делят на „граждани” и „селяни” и вече се гледат изпод вежди, но завърналият се гражданин осъзнава какво е изгубил, предпочитайки града.

В повестите си „Снаха”, „Татул” и „Селкор” Георги Караславов ще покаже едно друго село, което е по-близо до Елинпелиновото, отколкото до Йорданйовковото.

Но реалностите в литературата не са измислени; те са такива, каквито са в живота. А животът предлага различни варианти. Животът е сложен. Литературата не идеализира. Тя е вярна на живота и човека в него.

Българската литература между двете световни войни свидетелства за разширяването на мащаба на българския свят, на неговия обем.

Писателите все повече описват широко пространство, но и наситено с преживявания и размисъл време.

Българският свят се е отворил за света и сравнява този свят със себе си. А себе си осъзнава в своето историческо развитие, а не статично.

Той се е формирал в историческата древност, чиито традиции следва, за да ги предаде в бъдещето.

Онова, което отчетливо се вижда в българската литература между двете световни войни, е утвърждаването в обществото на идеята за социална справедливост.

Съзидателната енергия е всъщност енергия за налагане на хармония и справедливост в обществото. Литературата на 40-те години ще покаже как този процес се активизира и извежда на предна линия личността, която организира и повежда масата към тази висока цел.

Дори надвисналата над човечеството предстояща война се усеща като война, която в крайна сметка ще промени света. Защото страданията и жертвите, които тя носи, не могат да бъдат напразни.

Поезията на Никола Вапцаров, Валери Петров, Александър Геров, Александър Вутимски, Богомил Райнов, Веселин Ханчев, Божидар Божилов, а също и прозата на Павел Вежинов, Светослав Минков, Емилиян Станев свидетелстват за това.

5.

Искам да кажа, че революционните изменения, започнали от 1944 г. в общественото устройство, не са случайни и резултат от геополитически и вътрешнополитически борби и решения.

Българската литература свидетелства за обществените процеси, които логично водят до онова, което се случи реално в историята.

Идеята за социалната справедливост не е идея само политическа - тя е идея нравствена, заложена изконно в българската душевност. Българският свят я носи в себе си, развива я и я обогатява, за да я осъществи практически.

Друг е въпросът доколко и как тази идея е осъществена в обществената практика. Литературата от следващите десетилетия ще покаже дали това е станало.