ИЗ „ОБИЧАМ ТЕ, ПРОСТИ МИ”

Георги Стоянов

1.

Герас Шумаров шета бос, по потник из широкия двор и с овощарска ножица кълца сухите гранки от короните на ябълковите овошки. В градината ухае лехата с цветя, мил спомен от Карамфила. Те се надигат нетърпеливи и свежи в своето ново раждане, оглеждат се, търсят стопанката.
Карамфила я няма. Замина без обещание да се завърне. Розовият храст е разперил клонки с нови свежи пъпки, готови да се разтворят. Цветните кладенчета канят пчелите и пеперудите да им гостуват.
Герас се ослушва: около него зазвучава песен. Тя бликва плаха и замислена, сякаш иде от сърцето на земята и неудържимо се понася към небето.

Надежда… без тебе как ще живея?
Надежда… без тебе пуст е светът.
Пролет без птици, птици без песен,
песен без думи, думи без зов,
слънце без блясък, поглед без слънце,
дълга целувка, кратка любов.

И около Герас се сдрачава. Припада теменужен полумрак, пропит от сладки благоухания.
Сред рояк от танцуващи светулки се появява… Филка. Цялата в бяло, с две дълги плитки на гърдите, свети като небесен поздрав. И почва да нарежда тих, нежен речитатив:

Пролет и птици, птици и песен,
песен и думи с обич и зов.
Слънце и блясък,
поглед и слънце,
кратка целувка -
дълга любов.

Тя пристъпва към настръхналата самота на Герас, присяда на ракитовия стол под клонестата ябълка пред старата къща и отпуска глава на рамото му.
Това е сън, разбира се, желан, неутешим сън, награда за преживените болки - минава през ума на Герас.
„Горе главата, мили. Хайде да повторим нашата молитва”.
„Хайде”.
Ръцете им се сплитат в скръбна отдаденост и доверие: Обичам те. Прости ми. Благодаря.
Но тъмен, враждебен глас забива студено острие в сърцето на писателя Герас Шумаров:
„Благодариш - за какво? За потайни и явни грехове? Самооблащаваш се, драги, дългата ти писмовна история не звучи нито като покаяние, нито като разкаяние. Засрами се! Леталният край на любим човек не може и не бива да вдъхновява твореца за ненужни изповеди.”
Герас запали свещ, закрепи я на металния свещник под портрета на жената с двете тежки плитки.
Прекръсти се, целуна фотографията.
„Лъжеш се, невидими. Смъртта не вдъхновява, а отнема.”
„А какво може да те въодушеви тогава?” - настоя в тъмно неверие гласът.
„Любовта - вдигна глава Герас. - Четох или го чух някъде… Тайната на живота не е в това да останеш вечно млад, а да намериш любов, с която да остарееш.”
Герас притваря очи и се пренася в дните, когато не беше сам. Спомня си оня неделен ден, когато в междуредията на пипера бликаше бистра вода. Електрическата помпа засмукваше студени глътки от подземните извори и даряваше живот и бодрост на растенията. Гугутки и врабчета кацаха по тировете и предпазливо, въртейки зорко очички, топяха човки във водните струи. Опашчиците им щръкваха весело, докато крадяха вода.
Над градините слънцето разплиташе бляскава свила, загръщаше треви и семена с ласкава грижа. Откъм овошките полъхваше южняк. Герас, намъкнал вехти гащета, оглеждаше бостана, скубеше наскочилия щир. Изпод гъстите плитки на ластуните се показа напращял карпуз. Герас протегна ръце, опипа го.
- Филка, честито! Открих първата диня втасала. Голяма, самонадеяна, горда диня - извика Герас. - Да я откъсна ли?
Карамфила вареше сладко под стрехата на плевнята. Седнала на бял пластмасов стол, оставила патериците настрана, вдигна глава.
- Ти все бързаш. Помниш ли, лани по това време откъсна три дини и всички излязоха зелени…
- Ха на бас, че тази е втасала. Гласът й е сладък и сочен. И дупето й жълтее.
- А дръжката има ли мъх?
- Няма. Окапал е.
- Спиралата прегоряла ли е?
- Почти е прегоряла.
- Е, късай тогава… Но знай: първите резени ще раздадем на комшиите. Да е видено.
- А за нас ще остане ли? - Той беше доволен - пред него се надигаше шарената могилка на плода, който бяха отгледали заедно с Карамфила. Колко пъти, седнала на трикрако столче, тя бръскаше с чапата плевелите и проправяше път на водата до всеки корен.
Герас прегърна като рядка, скъпа находка динята и я понесе към къщи.
- Остави си работата, в бостана да ровиш - погледна го усмихната Карамфила. - Герас, ти си като дете.
- Аз садих в ранна пролет тоя бостан. Ти седеше на стола и ме наставляваше: Мъжо, извади внимателно разсада от кофичката, навлажни ямката. Сипи две шепи угнил тор.
В тоя момент на глупаво опиянение небезизвестният писател в трета възраст Герас Шумаров се спъна в някаква захвърлена или забравена мотика, олюля се и изпусна динята. Тя се пръсна на парчета в краката му.
Герас жаловито загледа предмета на своята селскостопанска гордост.
- Ох, мале, Господи! - изстена - Каква я свърших! Тая проклета мотика! Виж, виж, Филка, как лъщят семките й.
- Мотиката ли те препъна? Така е, защо скоро не си я вдигал. - Крамфила се смееше. - Е, не се ядосвай. На ред са да узреят и други дини.

Привечер изядоха останките от тежкия карпуз, който не преодоля земното привличане и охлади прибързания възторг на писателя. Плодът се оказа необикновено сладък.
Вечеряха, после седнаха в беседката под чадърестата ябълка пред къщи. На масата Герас наля две чашки.
- Пак ли тая ракия? - укорно погледна мъжа си Карамфила.
- Две напръстничета няма да ни навредят. Медицинска доза. Бог да прости горката диня.
- Наздраве, Герас - каза Филка.
- Наздраве, мила… Ти, особено ти се нуждаеш от здраве.
Тя го погледна уморено.
- Боядисах косата си. Дали е хванала добре?
Той кимна:
- Като нова изглеждаш. „Престижът”, който ти купих, те е преобразил.
- Пътят по средата на главата ми личи ли?
- Да, чист и бял е.
- Благодаря.
- Като магистрала е. Ясен и устремен.
- Устремен - към какво? Към небето или към морето?
- Към надеждата - смотолеви Герас.
- Събрах семките от динята. Ще ги изсуша на перваза и ще ги запазя за догодина.
- В неделя имаш рожден ден. Купил съм ти подарък: тениска и пола. И специален парфюм. Какво още искаш, Филка?
- Да си до мен… С твоите литературни срещи нямаш време да постоиш до мен.
- Не е вярно. Тичам като тротолетка по магазини и аптеки, даже билки брах.
- Герас, моите билкови настойки помагат на хората, но не и на мен.
Той я огледа тревожно: тя видимо вехнеше. Смаляваше се. Не отиваше на добре. Диабетът я рушеше като рехава скала, изложена на пек.
- Няма да те оставя така… Трябва да намерим илач - каза тихо Герас.
- Диабетът е като вълк, напада вътрешните органи. Дояжда и последната надежда на човека и го изпраща в друго измерение
- Не унивай, мила.
- Не мога да спя. Нямам и апетит. Прехвалената фирма „Нуга бест”, от която купихме двойното сърце и турмалиновия пояс, са безсилни. Вече се уверих - може би помагат на някого, но не и на мен. Просто усещам как краката ме изоставят. Марширувам боса връз пуловете,топло-студено, студено-топло - уви, все повече ме завладява някакъв студ. Лошо оросяване на краката, мравучкане и изтръпване. Сега и аритмията се обади.
- Нуга бест? Какво означава? - попита Герас.
- „Бързо оздравяване”. Тия уреди са ги измислили южнокорейците. Дистрибутори и търговци ги купуват и разнасят по света.
- Възможно ли е да продават… измама? Да осребряват хорските болки с помощта на лъжливата реклама?
Карамфила сви рамене.
- Не знам… Ровя се в интернет, търся алтернативно лечение, но не намирам. Е, не оклюмвай. Добре знаеш, че животът и смъртта са двете лица на една монета. На живия човек краят е в кърпа вързан. Не ме е страх. Всеки новороден един ден се връща в неизвестността, от която е дошъл.
- Смъртта не е страшна, когато ни отнесе… Страшни са страданията… тия черни стъпала, които ни водят към нея. В една печатница прочетох: „Умрелият не знае, че е умрял. Това го знаят само близките му. На тях остават проблемите.”
- Браво, утеши ме.
Герас съжали за думите си. Високото му чело мрачнееше. Очите му безсилно се вторачиха в планината, която издигаше масивите си, за да защити тракийското поле от неочаквани природни изненади.
Планината ще защити земята, а нея, Карамфила, кой ще я опази? Тя вече е половин човек, обезкръвените й стъпала не смогват да крепят тялото. Нейни помощници са патериците. Като ходи, стъпалата й изтръпват, приболява я кръстът, снагата ? сякаш се разглобява.
Дълги часове тя претърсваше безкрайната памет на лаптопа, издирваше прочути лечители и алтернативни техники. Беше склонна да повярва на гръмогласните уверения в целебната сила на хумата, на водата, на пълнозърнестия хляб, на нулевата терапия. За панацеята, която се съдържала в дуламитовата пръст - копаели я в северозападна България. За тая пръст жена му се хвана като удавник за сламка. От фирмата я увериха, че поръчката ще бъде изпълнена в срок. Карамфила се надяваше, че пръстта ще прочисти кръвоносните й съдове, ще възстанови рухналата имунна система.
- Герас, ако и дуламитът не помогне, вече няма на какво да се надявам. Сигурно съм хванала оня път, от който няма връщане… Е, имаме синове, Иво и Антон, те ще ти бъдат опората.
- Хубаво ме зарадва - въздъхна Герас. - Но ти, ти си мъжко момиче. Не се предаваш лесно.
- Как може да съществува една развалина?
- Мила, ти си жизнено необходим човек. Лекуваш хората с билкови отвари. Кръстиха те „Лечителката Куин” на Драгишево.
- Доскоро бях нужна.На другите.
- Наредила си сто шишенца с билкови настойки… За далак, сърце, мерак - засмя се Герас. - Раздаваш на хората здраве и надежди… Знаеш ли, оня ден срещнах Денчо, похвали ми се, че коляното му оздравяло от твоя илач.
- Дано, нали ще трябват и изпращачи…
- Фило! - извика Герас. - Пак те завладяха лошите мисли… А оня ден ми каза, че вярата в оздравяването е задължителна. Вярата била половин здраве.
- Да, ако не е медикамент с изтекъл срок на действие.
- Плашиш ме! - прегърна жена си през рамене Герас. - От тебе съм се учил на търпение и издръжливост… Аз, някогашният твой учител. Знаеш какъв ленивец бях на младини. Ти ме съветваше да не бягам от физически труд. Да копая, да садя цветя и бостани, фъстъци и овошки…
- Видиш ли, затова сега си като добре изпечен хляб - погали го с мека ръка Карамфила.

2.

От двете страни на циментовата пътека, която разделяше двора на две части, светнаха соларните фенерчета. Антон ги бе купил от някакъв МОЛ в Пловдив. Донесе ги и ги пободе в цветната леха пред къщи. Денем те беряха слънчева енергия, а мръкнеше ли, диодите им почваха да блещукат.
- Герас, лампите на Тони нещо мъждеят - каза Карамфила. - И те ли боледуват?
- Ще издържат до утрото… Те получават най-прекрасната храна, която някой може да получи - светлината.
Луната се показа иззад короната на кайсията. Беше млада и силна, напористо следваше своя небесен маршрут. Звезди никнеха като минзухари. Просветваха като срамежливи очи на незнайно момиче. Месечината бе абсолютният господар на небесните простори. Колко години, колко лета двамата бяха наблюдавали това светило, което предизвикваше романтични въздишки и копнежи, но във фаза пълнолуние караше земята да тръпне, морета да се вълнуват, сънят на хората да бъде неспокоен и трескав.
- Кое обичаш повече, Герас? Луната или звездите?
- Луната малко отнема въздуха от гърдите ми. Притеснява ме.
- Защо?
- Защото мъкне мрачна, непредсказуема половина. Осветява земята, но крие и мрак. Видя ли луната, сещам се за някои приятели. Усмихват се, потупват те по рамото, но всичко е престорено. Неискрено. Светят, а не топлят. И светулките не топлят. Гледай ги - лъкатушат в някаква игра, която ги прави щастливи. Сякаш искат да ни направят свидетели на любовната си улисия. Горките калинки и светулки - знаеш ли къде се крият денем? Под листата на зеленчуците.
Карамфила потвърждаваше с кимане. И двамата се опитваха да водят предпазлив разговор, стараеха се да избикалят ония страхове, с които мракът нагнетяваше нощната тишина.

От известно време тя не можеше да спи, в полунощ кашляше остро, нетърпимо, сякаш дереше хастар.
Герас стискаше клепачи и се опитваше да си представи как би живял занапред без нея. Затваряше едното око, опитваше се да наблюдава света с другото. Светът пред него се променяше. Дълги години бяха преживели заедно с Филка в неуморна служба на живота. За да дочакат оня черен ден, когато съдбата ще надовлече куп небивали болки и страдания.
Върнал се бе от някакво тържествено събрание в града. Завари Карамфила да пее: „Сложи главата си на моите гърди и запей ми песента на нашата любов”. Въздебелият й глас кънтеше в хола, той отдавна не бе я виждал в толкова добро настроение. Скоро не бе я чувал да пее. Живееха във време, когато музиката бе пакетирана, хората слушаха чужди изпълнения и рядко се сещаха да си затананикат някой свой забравен мотив. Ако Филка се осмеляваше да запее, то го правеше, когато нямаше слушатели наблизо. Мислеше, че пее фалшиво и се боеше някой да не я чуе.
- Филка, да не си спечелила някой милион от лотарията?
- Да, спечелих - засмя се хубавата й уста. - Иво ще ни дойде на гости. След един месец. Обади се по скайпа. Фирмата го командировала в Германия. Работел по софтуера на нов модел автомобил. Мамо, каза ми, на всяка цена ще гледам да отскоча за ден-два в България да ви видя. Затъжил съм се за вас.
- Чудесно, ще посрещнем сина, както подобава.
- Мръсен е апартаментът. Опушен от зимата…. Трябва да го почистим.
- Ще го погалим с пресен латекс и цял ще светне. Само не забравяй, че скоро трябва да предам ръкописа. Позвъниха ми от издателството.
- Знам, зает си. Аз да му мисля.
И без да чака и моли за помощ, Карамфила се зае да оправя градското жилище. Сърцето й пулсираше в блажено очакване. Синът й, първородният й син Иво, пристига от далечна Калифорния. Замина там преди години, потъна в свят, който тя не познаваше. С нетърпение очакваше деня, когато ще прекрачи прага й с оная широка усмивка, която будеше усещане за празник.
Бедата винаги пристига неканена. Само доброто изисква продължителен труд, много усилия, докато успеем да го въдворим в дните си. Не бе дочел последната страница на съчинението си Герас, когато реши да надникне в детската стая, където се развихряше Карамфила. Отвори вратата и какво да види: покатерила се бе на една маса, повдигаше се на пръсти, за да замаже с четката за бръснене някакво петно на тавана. Топеше четката в буркан с латекс.
- Филка, веднага слизай долу! - извика Герас.
- Остава ми още малко. Ти си гледай ръкописите, а аз - таваните. Нали обещах да не преча на творческата ти съсредоточеност. Е, свободен си от домакински задължения.
Непредпазливо бе стъпила в ъгъла на раклата. Герас я смъмри: Какво си решила, да ми покажеш акробатически номер ли?! Чакай, ще ти помогна да стъпиш на стола. Слизай, моля те, утре ще докарам бояджия.
- Майстор бояджията съм аз, ти си свободен - каза Карамфила.
Тя го погледна отвисоко, опита се да премести тежестта на тялото си на другия крак. Направи някакво неестествено движение, изпусна четката и нададе вик.
Сгромоляса се върху паркета долу.
Всичко се случи толкова нелепо, че Герас изгуби и ума, и дума. Хвърли се отчаян напред, падна на колене. Объркан и уплашен се вайкаше, не знаеше какво да предприеме. Тя не му позволи да я докосва, пищеше от болка. Бе потрошила подбедреницата на левия си крак.
Герас почувства - злото куче на съдбата нахлу в градското жилище, за да захапе сравнително спокойния му живот, белязан от семейно равновесие и разбирателство. Лаборантката Карамфила Шумарова, съавторка не на книжни шедьоври, а на нови сортове зеленчукови култури, лежеше като простреляна птица в краката му.
- Сега ще се обадя , потрай - засуети се Герас, беше толкова безпомощен, че не можеше да си спомни телефонния номер на Бърза помощ.
Види се, бе дошъл краят на онази сигурност, която зареждаше с уют семейното огнище.

Линейката спря пред входа на жилищния блок. Лекарят набързо прегледа Карамфила, двамата мъже, които го придружаваха, я преместиха внимателно на носилката. Пренесоха я в колата пред входа. Герас се настани на столчето до Карамфила, пое ръцете й в своите. Шепнеше безсмислени думи на утеха, дланта му попиваше потта по челото й. Карамфила сякаш бе изгубила дар слово. Приличаше на жертвен агнец, съгледал острието на ножа, който щеше да го посече.
През оная неделна вечер Герас трябваше да преживее неща, за чието съществуване не бе подозирал. В коридора на Хирургията беше студено. Карамфила лежеше на носилката полужива, мълчалива, изплашена до смърт.
Герас чакаше добрата воля на дежурни медици да приемат по-скоро жена му.
Каква бе изненадата му, когато жената зад гишето го погледна строго и каза с безизразен глас:
- Трябва да внесете двеста лева предплата, за да регистрираме пострадалата.
- В момента нямам толкова пари в себе си - смотолеви Герас. - Утре сутринта ще внеса сумата. Нощем банките не работят.
- Все нямате, все нямате. Хайде, от мен да мине.
На другия ден донесе парите. Бяха оперирали Карамфила. Тя лежеше ни жива, ни мъртва в удавената от утринното слънце болнична стая.
Тихо му пошепна: Знаеш ли, докато ме оперираха, д-р Ночев и асистентът му си разказваха вицове. Без упойка пробиха крака ми с бормашина.
- Боли ли те?
- Стискам зъби.
- Да - опипа пламналото й чело Герас. - Завързаният не може да избяга. Сложиха ли пирон?
Тя кимна с угаснал поглед и той преглътна горчивото си недоумение: Филка не вярваше в изцелението си?
Преживяваше пълен душевен срив. Кой може да ? върне онова бодро самочувстве, което твореше радост за хората?
- Нищо вече няма да бъде както е било - каза Карамфила. - Осъмнах като воденичен камък на врата ти.
- Не ми тежиш. Трябва да се стегнем. Да се държим един за друг.
- Вината си е моя, лошото нямаше да дойде, ако те бях послушала. Защо се разпъргавих толкова? Хубаво ще зарадвам Иво, когато ме види.
- Трябва да се въоръжим с кураж и търпение, мила. Лека-полека ще се оправиш. Един ден ще хвърлиш патериците…
- В земята няма да ми трябват - каза Карамфила, като поклати в непроходимо съмнение глава.
- Пепел ти на езика, Филке.

Герас се прибра от Хирургията вкъщи с тежка, отпусната крачка. Чувстваше се остарял със сто години, безпомощен. И наказан от невидима сила - защото никога не проявяваше ентусиазъм, когато Карамфила поискаше да свършат нещо, което не търпи отлагане.
Когато влезе в апартамента, порещна го непоносима глухота. В душата му звучеше оня вик, който събори Карамфила на пода. Видя се изоставен и самотен. Хвърли се на дивана и отпуши глас. Плачът друсаше раменете му, стенеше като дете, на което са откраднали любимата играчка. Изведнъж почувства какво е представлявала за него до преди ден-два здравата, силната, самоуверената Карамфила в дългия им брачен живот.
Какво го очакваше занапред?
- Защо не предусетих бедата? - не плачеше, а виеше Герас. - Как допуснах тая катастрофа? Как е възможно радостта от предстояща среща със сина, да се пресече в нещастие? Не, за всичко аз съм виновен. Моят егоизъм, маниакалната ми отдаденоост на книгите, невъзможността да се откъсна за малко от моята суета, да помагам по-често в домакинството? Една проклета четка, потопена в латекс, те събори, Филка.
Цяла нощ Герас се мяташе от хълбок на хълбок. Край на хубавите дни, на усещането, че осъмва и замръква жив и здрав, че все още може да бъде полезен.
- Филке, защо се случи това? - питаше, сякаш беше до него и можеше да го чуе. - Кой дявол влезе в дома ни, за ни натресе своето пъклено дело? Защо допуснахме небрежност, която може да ни осакати? Каква проклетия… Гордеехме се с нашия селски корен, с лекия физически труд в закътания селски двор през лятото, слънцето и вятърът остават в спомена за друго време.
А ни зареждаха с толкова здраве и сила!