Георги Майоров

Най-лесно е да кажа: това е роман за интимния семеен свят на един писател. И още по-лесно, че е лебедовата песен на неговия живот.

Романът на Георги Стоянов ,,Обичам те, прости ми” (2018), обаче, далеч не е само това.
В него се оглежда отиващият си патриархален и дълбоко народностен бит в условията на ,,модерния” глобален свят.

Затриващ се свят на взаимна загриженост и преданост, на простите човешки обноски, на интимно отглежданото битие в здрава семейна клетка, в която атомното тегло на мъжа и жената не бива да надминава критичната маса на търпимост и вярност, дори когато понякога блуждаещ електрон може да бъде привлечен от положителния полюс на друг субект.

Тогава всеки в себе си, от реално и внушено, може да намери упрек към другия, което горчи за цял живот.

Патриархалният бит на дълбоката любов не позволява да се руши граденото с много усилия. Този бит надмогва неуюта и несгодите. При него идеята, общата цел и мечтата са движещата и спасяващата сила. Икономическият стожер е мъжът.

Какъвто занаят да има, каквато дейност да упражнява, той повече е вдълбан в мисълта да твори стабилност на семейството, за да има устойчив път и младото поколение. Или ако мъжът е тялото на битието, то жената е неговата стопанка, душата на това имагинерно тяло.

Затова колкото и лично да е огледалото на автора, общовалидно и знаково е всекидневното разбирателство и топлината, които съживяват всичко в дома и извън него - цветята като символ на благоуханието в атмосферата, на ведрината в душите, на красотата в нас и наоколо. А зеленчуците в градината са симбиозата на здравите корени на рода.

Всичко това потушава всяко времево недоволство в съпружеската двойка, опрощава всяка непредвидима грешка и грях. Особено - допустимото от твореца, вечно зает в своето усамотяване, за да акумулира и пресъздава творческите си идеи.

Тогава е неминуема ревността на съпругата към героините в дадена книга на писателя - че възхвалява тях, а подценява и пренебрегва любовта до себе си. И това е трудно да се избегне.

Творецът пресъздава ярки характери, дори греховни, а в същото време следва ,,да живее така, че да не вгорчава дните на хората около себе си”. (стр.76).

И неговата грижовна любов е крайно необходима - да лекува най-тайните болести, невидими и неразпознаваеми и от най-прецизния скенер - сърцето. Постига се с усилие - за да бъдем един до друг равностойни, да се държим един за друг.

Когато говорим за душата на семейството, цяло щастие за твореца на словото е да има ,,обичлива жена и читави деца”. За духовното безсмъртие и продължаване на рода. Авторът има това щастие. Затова търси прошка за своето непълно внимание към любимата до себе си. И го прави чистосърдечно.

Макар да се оглежда интимния свят на автора, макар всяка двойка да е неповторима в своето битие и щастие, то рецептата, която ни предписва романът за щастливо семейство, е универсална.

От нея произтича обобщението, че семейството, в класическия си вид, е атомът в клетъчния строеж на обществото. Пологът и тонусът в градежа на цялата държава.

Разтлението на тази клетка води до разпад на държавните устои. Именно това иска да ни внуши драматичният сценарий на този роман.

Тази цел Георги Стоянов постига с майсторски одухотворения сказ. С аромат и свежест, с тънка зарисовка на детайлите в сцените, с естествено съдържателния диалог, неотстъпно честен и милозлив.

Както дните на семейната двойка и главни герои в романа - Герас и Карамфила, минават в добруване, така и цялото съдържание ни обхваща като дълбока въздишка. Ехо от благородство и болка.

За да има правдиво отсъждане, авторът поставя вчерашното и днешното на противостоящи полюси. Гальовността в отминалия бит е искрена. За добруването и на заобикалящите ни хора - близки, познати и другари по работа.

Без кухо или превзето поведение. Дори съмненията и упреците са до болка откровени. А днес тази взаимност е повече безотговорна и лъжовна. И читателят съпреживява този много личен и сърдечен роман. Избира и своя полюс.

При противопоставянето на двата свята Георги Стоянов не ги обругава. Те сами говорят за себе си. Засажда любов и на днешния разхлопан свят. Сантименталното се преплита с реалното. Слива се или се прелива едно в друго. Утвърждават се или се отричат.

А това създава интрига в сюжета и приятна четивност на страниците. Разказът лъха аромати през всички житейски сезони - от младата неопитност, през палитрата изпитания в зрялата възраст, докато моминските плитки и буйният младежки перчем успокоят диханието си в пригладени коси, а впоследствие омекотени и олекотени като пулса на героите.

Но чувството за близост продължава да затаява дъх пред деня и пред непредвидимото много топло и съкровено: ,,Наистина човек може да е спокоен, само когато е сигурен, че каквото е създал, няма да бъде забравено”.

Това е роман на любовта и съмнението, на радостта и болката, на въодушевлението и страданието при сътворяването на живот и творба. Сакрални истини, заблуждения и езотерични тайнства в непостижимия свят.

И дълбоки корени на нашата устойчивост сред амплитудите на мисълта. Идва възвеличаването на любовта и страданието след загубата на спътника в живота. Сриват се идеали и се въздигат нови, докато животът изтлее в камината на илюзорното щастие.

Всеки е в свое царство и в свои вериги, че авторът омиротворително изрича: ,,Между сълзи и смях отшумява и заглъхва временното ни присъствие на земята”, а Карамфила формулира квинтесенцията на романа: ,,Хората на изкуството не бива да се женят. Не е редно и да умират, защото са посланици на Бога”.

Такова послание може да отправи само дълбоко обичлива съпруга, жрица и закрилница на домашното огнище. А това, при разпалената клада на обществените отношения, е почти невъзможно. И историята го отрича. През всички векове, до успелия писател винаги има крило на жена.

Разпятие на живота между два свята - личният и общественият, творческият и житейският. Единият изпепелен, за да възкръсне нов, трудно приемлив, но налагащ се брутално. Живот от реалности и примамки, съблазняващи възможности и препускащ без спирачки ,,модерен” свят.

Свят на възприета чужда инерция и безсилие за собствен ход. И възможност да прозрем мъдростта, че към изгубения човек нашата обич става ,,два пъти повече, отколкото докато е жив”.