Ели Видева

1.
Алгебричната конструкция на битието
е убийствено последователна,
ясна и логическа като деня
между изгрева и залеза.
Непонятна като път
между мисъл и идея,
между вяра и предателство.
Точна като сметка с калкулатор
и неразгадана като истина
от която се боим, защото
сметката е от живот до смърт и
не излиза.
Никога.

2.
Философите се лутат векове
в квадратурата на онзи кръг,
дето ни обгръща непрестанно -
объл като мислите за вечност
и накъсан като ежедневие.
Няма как да му намерят края.
Всякое начало почва с точка,
с точката завършва изречение,
кръстено Живот - за всяка твар.
Точката се движи хаотично,
както всеки си върви по пътя
и изброжда личните си страсти
с вътрешни пожари, мъст и пепел.
Философите са мъдри - знаят,
че кръгът е съвършенството, което
няма да достигнем.
Никога.

3.
Една геометрична фигура
ще се опита утре да превземе
живота ми.
Ще го затвори
с правите си линии в ъглите,
ще го притисне под диагонала.
Ако й позволя.
Но ако аз реша да я разчупя,
да я направя многоъгълник,
да й изтръгна върховете,
дали ще разбере, че съм избягала
от рамките, или ще си помисли,
че искам да сменя контура?
Дали ще ме усети като жива,
защото рамката е с ефимерна същност?
Дали ще се учуди?
Никога.

4.
Кривите са криви от съмнения.
Криви са ни мислите, замислени
да въздигат, ала те ни смазват.
Те нехаят, че животът криволичи,
спира, преобръща се и тръгва
във неподозирана посока.
После ни превърта и разсипва
всякакви представи за човечност.
Парадигмите са вече нови -
кой добър, кой лош, не се разбира.
И се гърча под камара мисли,
кривите ме стягат през гърдите,
чакат ме да се предам.
Никога.

5.
Почнах да изграждам пирамида.
За основа сложих чиста мисъл.
Камъче по камъче подреждах
нещо като истини и чувства,
но от сенките им изтънях.
Хоросан ми бяха бели изгреви,
а дъгите оцветяваха градежа.
Но усещах, че убягва нещо.
Да, забравих, че природата се смее
на безумния ни напън за величие.
И навярно ще отстъпи?
Никога.

6.

Няма да залагам граници.
Между мен и Бог е вертикала,
по която драпам мълком,
падам и започвам отначало.
Дребна съм и дребни са ми мислите.
Но мечтите! Те са като хали,
овършали всичкото безличие,
интегрална функция на вятъра;
вектор, към вглъбяване надничащ.
И ако успея да ги стигна,
да ги доближа поне за малко
как за граница да се замисля!
Няма от посоката да бягам.
Никога.

7.

Измислих формула за красота:
любов, трошица доброта и истина.
Решаването предполага
да се смиря до просена прашинка.
Когато коренувам настоящето,
прозират минали съмнения,
които степенуват бъдеще.
Но формулата иска да съм честна.
Лъжата ще зачеркне смисъла
и няма да й се оставя.
Никога.

?.
И тръгва развихрен човекът.
Напред и нагоре!
Крилете му перести литват на воля
и е красив до безпаметност.
Небето го вдига, погалва го нежно,
разказва му приказка синя.
Човекът лети!
Ала пранги незрими
го стягат във китки и глезени.
Духът му, обаче, отвързан от тлена,
не спира да търси Вселени.
Никога.