ТОПЧИЯТА
Тодор Топчията беше едър човек, с мургаво лице, здравеняк и силен като хала - никаква работа не можеше да му се опре. Имаше дълги руси мустаци, виснала долна устна и мощен глас.
С исполинската си снага, даже и седнал, стоеше с две глави над другите. Ходеше облечен с широки бозиняви шалвари, обточени с гайтан.
Носеше долма, широк черен пояс през кръста и кафява гугла на главата. Викаха му Топчията, защото пръв от село беше служил в артилерията.
Разправяха, че по време на Сръбската война сам изнесъл на рамото си топа на позицията. Та с това име си отиде и в гроба.
Топчията беше прям и сербез човек, ама лоша беда го бе сполетяла на младини. Не знам дали има нещо предварително шарнато в живота на всеки човек, но при него това, което му се бе случило, сякаш от по-рано е било начертано.
Чувал бях, че баба Сирма още на сватбата на сина й поп Димитър, била проклела Тодора, задето неволно й отрязал пръста на ръката.
Навремето имало такъв обичай - щом се раздадял сватбения дар, поставен в решето, то се разсичало с един замах на сабя.
Топчията като замахнал, отсякъл без да иска пръста й. Тогава тя го проклела: „Ти ми отсече пръста, на тебе да даде Господ ръката да ти отсекат!”
И чрез ръката на един изворлия по-късно клетвата се сбъдва. Това станало тъй - слушай да ти го разправя.
Топчията и Трифон от нашето село по едно време станали горски стражари. Един пролетен ден кмета изпраща двамата да прогонят няколко души секачи от село Извор, настанили се в общинската гора, в близост до Юрукалан.
Още с пристигането кавгата между тях и изворлии прераства в бой. Топчията стреля два-три пъти с манлихерата във въздуха, за да сплаши нарушителите и извиква с мощния си глас:
- Мамка ви ще разплача, ако веднага не изчезнете оттука!
- Ще видим кой на кого! - отговарят вкупом те.
Вместо да побягнат, те взели да налитат върху двамата. Топчията, когото грабне с яките си жилави ръце го мята няколко метра встрани. Трима души обаче го издебват в гръб и успяват да го повалят на земята.
Последва замах на брадвата и лявата му ръка до китката отхвръква отрязана. В това време и на Трифон забиват брадва в гърдите, и пада облян целият в кръв. Секачите, изплашени от касапските си действия побягват към Извор.
Болката замъгля за миг съзнанието на Топчията. Когато се посъвзема, той вижда наблизо, че Трифон лежи почти безжизнен. Поглежда смълчаната борова гора, с повалените като войници на бойно поле дървета, стиска зъби и се изправя.
Сваля ризата си и стяга с нея отрязаната ръка, за да спре бликащата кръв. След това се надвесва над окървавения и неподвижен Трифон.
Със здравата си ръка сваля и неговата риза и превързва дълбоката му рана. Навежда се, взема отрязаната ръка и я пъха в пояса си.
Намерили се в него още сили да извика с мощния си глас за помощ, но само ехото от отсрещните дерета му отвръща. Тогава се навежда отново и слага на рамото си полумъртвия Трифон. Тръгва бавно и мъчително по стръмната пътека към селото.
Спира за почивка Топчията, отново пак напряга сетни сили, стиска зъби от пронизващата болка и пак поема по трудния горски път.
Започва да се стъмва. Как преминава нощем през буйните пролетни води на реката, пресичаща пътя му - само той си знае. С Божия помощ Топчията успява да се прибере вкъщи чак призори.
Веднага близките му потърсват помощта на дядо Петко Бабиновски - селския лечител.
Той се захваща първо с Трифон - рязал раната му, натъпква я с треви и я превързва.
След това подхваща Топчията. Поръсва отрязаната му ръка със стрити дървени въглища, след което го превързва.
Въпреки лечението Трифон предал Богу дух. След няколко дни и ръката на Топчията се инфектирала и цялата пламва в огън.
За да успокои болката, той ходи няколко пъти през деня на другия край на селото при студените корита. Потапя ръка в ледено студената вода и я държи в нея, докато поутихне болката.
Отива пак при дядо Петко:
- Виж, ръката ми се подлюти, какво ще правим сега?
- Ами ще я отрежем по-горе, на здраво място - отвръща спокойно дядо Петко и преглажда с ръка дългата си и бяла като на светец брада.
След това взема триона и иглите, с които цери и мулета и хора.
- Тодоре, малко ще боли, ама ще търпиш!… - обръща се той към Топчията.
- За търпение - ще търпя - рекъл Топчията. - Само, че почвай по-бързо да ме режеш…
Дядо Петко хваща ръката му и поддира с нож кожата, нужна да обвие ръката, а с триона отрязва костта на ръката. Смъква кожата и я зашива. Намазва го с някакви мехлеми.
Докато трае операцията, Топчията яде люти чушки и пие ракия, за да убие нетърпимата болка.
Лечението излязло сполучливо и след време ръката му оздравява. Макар и сакат той не остана да тежи на близките си. Приспособи едно въженце на отрязаната си ръка, за да си помага с нея при работа. Никой не можеше да му излезе на сечене на дърва.
Една година палихме въгле в Шопаците. Там и спяхме в една колиба. Топчията ме изпрати веднъж с две мулета, натоварени с въгле да ги продам в града.
Като се върнах по залез слънце какво да видя - само с една ръка бе насякъл дърва за над двайсет товара. Яко и здраво човечище беше! Виждал съм го със здравата ръка да вдига и муле натоварено с дърва.
Случи се след това да имам доста вземане даване с Топчията. Вярно, че бе суров човек, но бе справедлив и много хитри думи чух от него.
Помня едно лято отидохме да му жънем. С нас бе и Лика Райковска. Заварихме ги сутринта у тях насядали на софрата. Топчията ни покани да седнем и си вземем от яденето. Седнахме да си вземем по някой залък, но Лика остана права и не пожела да яде.
- Лико, седни да ядеш, че работа ни чака! - покани я той.
- Не съм гладна, бай Тодоре - отвърна тя.
- Седни Лико, на софрата, не си по-голяма от хляба! - повторно я подкани Топчията.
Нямаше как седна Лика на софрата. Хапна две-три лъжици от яденето, прекръсти се и стана набързо. След малко излязохме на двора.
Взехме сърпове и паламарки и тръгнахме да жънем на Студиница. Топчията хвана Лика за ръката и й вика:
- Лико, ти вземи да си вървиш у вас!
- Защо, бай Тодоре? - зачуди се тя.
- Защото каквото ти е яденето, такава ще ти е и работата - отвърна той и препусна с мулето пред нас.
Друг един случай е още пред очите ми. Една година се пазарихме да косим в едно полско село, Топчията беше и голям косач - косеше за двама.
Та отидохме значи у един чорбаджия, дето ни беше наел. Сутринта той мина на двора покрай всички ни. Огледа ни, сякаш ни теглеше на кантар. Спря се пред Топчията, който стърчеше като върлина над него. Видя, че е сакат и го извика настрана. Чух го да казва:
- На тебе ще плащам половина надница.
- Довечера ще видим - отвърна Топчията и друго не каза.
През деня чорбаджията смаян гледаше големите откоси трева, която поваляше пред себе си Топчията. Другите косачи макар и с по две здрави ръце не можехме да го догоним.
Вечерта чорбаджията извика Топчията при него. Свали сламената си шапка и целуна отрязаната му ръка. След това рече високо, за да чуем всички:
- Вземам си думата назад! На тебе ще плащам двойно, защото работиш за двама.
Такъв работар си остана Тодор Топчията чак до старини. От никаква работа не се плашеше.
Когато го налегнаха години и старостта той все по-рядко ходеше в дюкяна на Митьо Гужата. Присядаше тежко на пейката в средата на дюкяна.
Малко говореше, но всички го слушаха. Пиеше само по шишенце ракия. Свиваше си голяма цигара и запушваше, а около него се стелеха облаци тютюнев дим. Понякога си поръчваше и ръжено кафе, което шумно сърбаше.
След някоя и друга година Топчията си отиде от този свят. Цялото село го оплака.
