Лалка Павлова

Наскоро в „Литературен свят” прочетох стихотворението „Нощни птици” на Владислав Артьомов в превод на Надя Попова. Безспорно виртуозен превод. Не ме изненада коментарът на Надя, че след прочита му нещо я „стиска за гърлото”, защото всеки от нас си има своите нощни птици.

Трябва обаче да признаем, че при всеки тези птици са различни и разговарят с нас на различни теми и гласове.

Познавам Надя и някои от сложните извивки на жизнената й пътека, ту извисяващи я нагоре, ту буквално сриващи я в тъмните бездни на болката.

Онова, което най-силно ме впечатлява, е нейната безапелационна честност в отношенията с колеги, близки и далечни познати и приятели, с творци или политици , която честност е пренесла и в своето творчество.

Тя не е от хората, „търсачи на шеметни усещания”, тя има сетивата за обикновените неща, които ни заобикалят, за тази българска „панелна обител” с провесени черги, в които крием „раните на синовете ни,/ кръстени на победители”, за онези „фасади ожулени,/ с грозни графити на фенове футболни”.

Тя усеща дебнещите стъпки на смъртта, която като ненаситен звяр търси в мрака „души отчаяни/ да им пречупи гръбнака”, тя носи в себе си болката от злощастия, които „удрят в гръб”, обонянието й долавя „уханието на парфюм и пот” в синдрома на днешното ни време, което е „нито смърт, нито живот”.

И като някаква дълго стаявана вулканична лава на болката (почти като Гео-Милевото „Кой излъга нашата вяра?” в „Септември”), от душата й изригва питането:

Кой дамгоса с такова жестоко статукво
бившите ни деца послушни”
Те ли не пяха за зайчето бяло
и за шейната с подаръци коледни?
Днес се разхождат - душа без тяло -
с празни джобове, с отвъдни погледи.
/„Краен квартал 3″/

В поетичните текстове на Надя Попова съжителстват буреносно щрихи и от „тоталитарното соц”, и от новото ни време, уж дошло с надеждата за по-добро, а се оказва, че отново вкъщи ни чакат мишките, които „хищно тракат челюсти: Влизай в капана!”

Човекът, „жълто листо на длан”, е изпълнен с въпроси, скрити вопли и съмнения и - като жълтото есенно листо - „инкогнито си отива” от света, осъзнал илюзорността на собствените си кумири:

Мъртъв е Джани Родари.
Вместо Дон Домат, принц Лимон
и графиня Череша -
лорд Хероин, маркиза Марихуана
и сър Джойнт.
/„Краен квартал 3″/

Палачът на Живота е превзел всички пространства - от площада до крайния квартал - и посича своите жертви с новото си оръжие, гладът, който управлява новия стар свят и го превръща в „сергии кресливи”, продаващи „кон за кокошка” и „смет за сливи”.

Човешките надежди са прегазени от тежките стъпки на Джони Уокър, който „крачи по градските покриви/ с чизми до коленете” и, „килнал бомбе високо/ стигнал в небето Бога”, надменно ни пита: „Искате ли уиски - марково, супер? Hello!”

Нощните птици на Надя Попова забиват своите хищни клюнове право в сърцето й, алчно дъвчат и изплюват всичките й илюзии за красотата на живота, за силата на Словото, за прераждащата магия на изкуството и вярата й, че то може да превърне и звяра в човек.

Защото светът е станал друг, защото търговците отдавна са превзели храма на душата му и са обезценили неговите нравствени устои, защото шумът на парите въздейства като наркотик, пренася го в миражите на разкоша и телесните удоволствия, и го е поставил „в графа „неусвоен житейски опит”.

И ако някога Сервантесовият Дон Кихот е могъл да облагороди духовността на пресметливия Санчо, сега вдъхновената песен на поета може да уцели само уплашения заек, „изскочил от обществените трънки”.

Но въпреки съзнанието на човека и твореца Надя Попова, че от нея „надеждата/ с пеперудени крила/ далече отлита”, тя има силата да се изправи отново и, без да превива гръбнак, да даде своя отговор на гласа на нощните си птици:

От разкривените сенки не изпитвам боязън.
Блика в моите вени солена, стаена сила.
Аз съм тази, която не пита:
„Знаеш ли ти коя съм?”,
защото знам коя съм,
откакто съм се родила.
/„Легитимация”/

Жестоката, разголената до крайност грозна истина за живота присъства и в публицистично - есеистичните текстове на Надя Попова. Вероятно сега много по-рядко на улицата или в тролея тя среща хора от типа на оня „странен човек”, който се качва в автобуса на Орлов мост и пътува до края на линията сам, без да разговаря с никого, без да сяда или да се държи за нещо.

И когото всички приемат за „откачалка” и се правят, че не го забелязват, не осъзнавайки гордостта на неговата самотност. В нашия нов свят е деформирана дори представата за човешката самота.

Защото с интелектуалната и духовната си бедност младият човек, продукт на новото ни време, не би могъл да усети дори онова „неясно чувство”, произтичащо от мисълта на големия италианец Салваторе Куазимодо: „Човек е сам върху сърцето на земята, пронизан от едничък слънчев лъч…”

Фриволните крякания на младите в кварталното кафене („Етюд за самота”), тяхното одобрително кискане след откровенията им за всяка любовна авантюра, от които „ушите направо вехнат”, пораждат жестоки в констатациите си размисли:

„Мисля си, че за тези скорозрейки, инжектирани с хербицида на цинизма, никога няма да се открият златните двери на любовта - опияняваща, обсебваща цялата ти същност, изпълваща с лекота и звънтеж душата и тялото, раняваща почти смъртоносно.”

Страшното е, че поколението, възпитавано с нравствените стойности на миналото, полека си отива от този свят. То се чувства неуютно, самотно в него, усеща как от всички страни към духовните му висини се протягат „ревматичните пръсти на ледени висулки”.

Страшно е и осъзнаването, че „никой добър и щедър не наднича през небесната капандура, за да потрие ръце от изпълнената си мисия”, че „природата е безстрастна и снегът затрупва с еднакво постоянство и съвършенството, и грозотата” („Ако дълго се взираш в бездната”).

След подобно разтърсващо откритие може би единственото спасение за духовно устроения човек е да се зарови в спомените си, в онзи негов Олимп, който му е дал криле да полети.

И се занизват онези вълшебства от младостта на Надя Попова които, по подобие на Марина Цветаева, вдъхват „живот дори на неодушевените предмети”.

За Надя Попова Русия е и ще си остане „страната на поетите”, в която всеки поет е „емигрант по своята същност, дори в собствената си страна”, защото рано или късно той отново ще се върне на „своето небе”, но чак след като е разорал „чернозема на езика” и след като е засял в него „невижданите дотогава семена на своята поезия”. („Аз поет и в предсмъртния стон ще остана”).

Възторгът на Надя от творческите светове на Марина Цветаева, Йосиф Бродски и Лев Лосев неусетно се слива с висотата на духовните полети на Станка Пенчева, Първан Стефанов, Владимир Башев, Лиза и Павел Матеви, Калин Донков и Иван Динков.

Те са въплъщенията на Духа, който се носи над водите на Живота в необичайната книга на Надя Попова „Дух над водите”.

Те са онази река със златна вода, в която я топва нейната младост, за да я покръсти в името на Словото, Истината и Красотата. Но както самата тя признава, , „реката тече и изтича”. А по думите на философа Демокрит „Не можеш два пъти да влезеш в една и съща вода… и тя да е същата.”

Времето на „златната вода” безвъзвратно е останало в миналото, от което Надя Попова е извлякла зрънцето прозрение от книгите на Оруел, че войната е мир, свободата е робство, невежеството е сила.

За да може днес сама да си зададе въпрос и сама да си отговори: „По какво бруталният тероризъм се различава от перфидната лицемерна загриженост на великите сили за демократичността на режимите в Източна Европа и по други континенти? Геополитика. Безжалостен кентавър, изпотъпкващ всичко с копитата си, но маскиран като крилат кон или дори като гълъбче на мира.” („Балканска сюита”)

Неслучайно проф. Симеон Янев определя творческите визии на Надя Попова като „стъписвания от всекидневното”, като „изхлипани стихотворения, готови сюжети за проза на ужаса”, но и като „свидетелства за дълбините, където гнезди поезията. Надеждата на живота.”