ДВА РАЗКАЗА
АСАНСЬОР КЪМ НЕБЕТО
Катина се облегна по-удобно на пейката в беседката пред блока и притвори очи.
През листата на близкото цъфнало дръвче слънчевите лъчи галеха нежно лицето й. Тя не знаеше дали догодина ще види отново плодовете на дръвчето. Бог знае. Тя само се надяваше да не бърза толкова.
Когато преди месеци лекарите й прочетоха присъдата, която не подлежеше на обжалване, първо изтръпна. Предлагаха операция, после дълги процедури със съмнително бъдеще…
Цената на операцията и всичко останало беше непосилна за нея, средностатичтическата пенсионерка, но децата й имаха възможност и с готовност се съгласиха да направят това за майка си.
Щеше да се лиши от едната си ръка, щеше да понася убийствените химеотерапии, после щеше да дойде и лъчетерапията… А гаранция да оживее - почти никаква!… Таксата за всичко това - петцифрено число.
Не даде веднага отговор нито на лекарите, нито на децата си.
Дълго мисли. Претегля нещата. Искаше да остави нещо добро след себе си, а не да плащат децата й за удължаване на мъките.
И реши.
Събра децата си. Порадва им се. Отгледала беше достойни хора и любещи деца. Знаеше, че ще разберат правилно решението й.
В техния блок, на 4-я етаж имаше семейство с дете - инвалид. Всеки ден Катина гледаше с каква мъка родителите смъкваха на двора детето, носейки го на гръб, защото старите блокове нямаха асаньори .
А детето, вече младеж на 20 години, имаше нужда от въздух и контакти. Семейството живееше скромно и едва свързваше двата края.
Катина искаше да направи нещо красиво и светло, та като си отиде от този свят, да остане след нея.
И тя предложи на децата си парите, които щяха да платят за операцията, да ги дарят на това семейство. Да направят външен асаньор, с който да смъкват детето си на двора.
Първо се възпротивиха, после разбраха, че тя е непреклонна и се отказва от несигурната операция. И се съгласиха.
Катина се изправи и тръгна към входа на блока. Болката скоро щеше да я връхлети пак и тя искаше да я посрещне вкъщи, мъжествено и с достойнство, както винаги…
Катина се усмихна. От асансьора й махаше момчето.
Нейният асансьор към небето.
НЕБЕТО ПЛАЧЕ
Серафима от няколко дни беше в трескаво очакване. Наближаваше Архангелска Задушница и щеше да се срещне със своите починали близки, но най-важното, долу, на Земята, ще може да види, да се докосне до децата и внуците си.
Откакто е тук, Горе, се чувства прекрасно. Изчезнаха болките и тревогите. Бродеше из невероятните небесни градини и си спомняше всичко хубаво, което й се бе случвало Долу…
Рееше се волно над всички красиви места от земята, които приживе не можа да види и почувства.
Но една тънка, сребърна нишка я свързваше с близките й и затова задушниците за нея бяха светъл, жадуван празник.
Днес, на Архангелска Задушница, тя се спусна леко на гроба. Там вече бяха баба й и дядо й, приседнали кротко до паметника. Държаха се за ръце, като млади влюбени.
Приживе много се обичаха. И сега бяха щастливи, че пак са заедно. До тях, малко встрани, седеше мъжът й. Много ядове си имаше с него, но още го обичаше, както първия път, когато спря пред нея.
Всичко му беше простила, особено като го чу как плачеше над ковчега. Знаеше, че много му липсва. Затова се приближи до него и кротко го погали по лицето. Той хвана ръката й и леко се усмихна.
Чакаха. Чакаха трепетно да видят децата и внуците.
На съседния гроб се суетяха млада жена и малко момченце. Подреждаха цветята. Скубеха упорития троскот. После майката извади свещи. Едната запали, другата подаде на детето.
„Сега да кажем молитвата !” Запали и втората свещичка и заедно промълвиха „Отче наш…”
„Мамо, защо палим свещички?” - тихо попита детето.
„Това е нашата връзка с тези, които са вече на небето… Така те разбират, че не сме ги забравили и ги обичаме още!…”
Детето погледна към съседния гроб. Няма цветя, само изгорели бурени, няма запалена свещ, няма хора. И един самотен паметник с избелели, олющени букви.
„Мамо, дай ми още една свещичка. Ще я сложа на съседния гроб. Никой не е дошъл. Нека мъртвите разберат, че все пак някой ги обича…” - замислено и натъжено промълви детето.
Серафима чу всичко това и душата й се сви на топка. Погали избелелия паметник, на който децата й даже не бяха написали името й.
Бяха ги забравили, не ги помнеха, не им липсваха…
Сълзи се отрониха от очите на Серафима и окъпаха самотния паметник.
„Мамо, мамо, виж, паметникът плаче…” - извика детето и сложи запалената свещица пред него.
„Небето плаче…” - замислено пророни жената.
