Диана Димих

Нашите ги няма, а ги чувам.

Нечакани, забравени слова
от тъмен вир изплуват.
Изскача златна рибка
от дълбокото -
мамината обич нежна:
„Чедо, сине!” -
така по нас зовяха и момиче.
После татко ме пришпорва:
„Къде се шушкаш, бърже, живо!”
Нечакани, затулени и скъпи,
ръбести и звучни думи.
Прииждат, в гърлото засядат…

Ветрец подухва тънката ми дреха,
дядова загриженост довява:
„Това е лито,
нещо по-саглам си тури!”.
Даскал беше, думите - народни.
„Не давай видело за темнина” -
искаше да бъда ранно пиле.
А нощна сова се излюпих.

Отколе на живота ръфаме
кифлата твърда и куха,
отчаяно търсим сладък пълнеж.
Внезапно мармаладен вкус
услажда дните с дума, образ.
Неканени, дочакани слова,
закачки, говор не по книга…
На спомена в подземната река
звуци и картини ме застигат.
Ще каже някой - плевели в езика,
некултивирани бодили.
За мен - цветя в полето,
лековит венец ми свили
с ухание на детство…