Людмил Симеонов

Георги Драмбозов, „Апология на тъгата”, лирика, Издателство „Българска книжница”, София, 2019

Според мен „Апология на тъгата” не е просто поредната лирична книга на Георги Драмбозов. Запазвайки основните доминанти на тази поезия - мелодичност и изисканост на стиха, топла изповедност и интимност, вплитане на библейски и митологични образи и мотиви в лиричната тъкан (което придава особена философска дълбочина и убедителност на внушенията) и събирайки като във фокус досегашните художествени търсения на поета, в същото време тя внася и нещо различно - и то е във все по-честото усещане за самотността на твореца в днешния антидуховен и мрачен свят, в който сме принудени да живеем и в който на почит са единствено грубият материализъм и консуматорският „идеал”.

Но това усещане не е свързано с чувство за безизходица, песимизъм и примирение, а с вяра и упование в извечните човешки ценности - любовта, приятелството, съпричастността към ближния, красотата в нейните различни форми и проявления.

Тази поезия същевременно е и напрегнат размисъл върху съдбата на поета, чийто глас, за съжаление, все по-слабо се чува в обществото, заглушаван от празнодумната житейска врява, но в този глас се долавя и надеждата, че доброто,въплътено в образа на Йовковата бяла лястовица, е неизтребимо в човешките души и въпреки всичко ще наделее.

Тази надежда възвисява поета над унинието и покрусата, над дребнавите житейски битки, страсти и омрази. В този глас отчетливо присъства и светлото му жизнелюбие въпреки горчивите понякога размисли за краткостта и преходността на земното ни битие.

Да, това е поезия-апология на тъгата, но не на безутешната тъга и на отчаянието, а на тъгата благородна, всеопрощаваща, светла, смиряваща ни пред неизбежното, но и израз на изстрадана мъдрост и на един по-вглъбен и ясен поглед върху нещата и смисъла на живота.

Едни от най-затрогващите творби в тази книга са посветени на майката („Майчица”, „Късно послание до майка ми”): „Моя майчице, мое слънчице, моя учителко!/ Прекопавам градината, чакам за плод,/ти навярно ме виждаш, усмихваш се там одобрително -/епилог съм лиричен на твоя живот”.

За жената - неизменна спътница и опора на поета, са изпети такива прекрасни и нежни стихове като „Кралица”, „Благодаря ти”, „Споделено с Тина”, „Забрана”, а пред децата си с много любов и грижа той изповядва: „Обещавам тържествено, мили дечица! -/ще съм винаги с вас до последния ден,/ с блага дума със стих или със песенчица/ аз ще милвам душите ви, тъжни без мен” („Към децата ми”).

Съкровени строфи е излял поетът и за родния Свищов, който той винаги носи в сърцето си: „В този град от любов се родих/ и звездица Зорница над люлката свети”,/Свети Георги заклел ме за обич и стих -/ и пред Господа… И на Алеко в сърцето”.

Накрая ще цитирам думите на писателя Драгомир Шопов в послеписа на книгата: „Може би във всеки от нас - подсказва поетът - съществува Йовковата бяла лястовица. Той вярва в нея от младостта си досега и моли заедно да я позовем на глас”.

Да я позовем и ние, читателю!