Христо Черняев

БАЩА МИ

Баща ми - Иван Христов Бонев (както и майка ми) е роден в село Горна Манастирица, Русенско. Той е петото - предпоследно - дете на дядо Христови.

Имаше досущ бащиния си характер - беше тих и улегнал човек. Според спомените на роднините ми той е унаследил способността на майка си - баба Мария - увлекателно да разказва преживелици и случки.

Иначе не беше много словоохотлив, но когато бе необходимо или когато биваше в настроение, както споделяше бати Цанко Димов: „На трапезата, щом почнеше да разказва нещо, ставаше така одухотворен, че ние спирахме да ядем и го слушахме унесени…”

Много пъти през живота си съм бивал очарован от истинското му вълнение при неговите спомени, особено за Първата световна война, когато след няколкогодишни боеве в Македония, е бил и две години пленник в Гърция.

Той не говореше ефектно, а искрено, неподправено и създаваше една топла и непринудена атмосфера за всички…

Като всяко селско момче, от ранните си години баща ми е свързан с полето, със земеделската работа - оран, сеитби. През Първата световна война заминава за фронта в Македония с пети Бдински полк като картечар.

Две-три години боеве - та чак до Адриатика, в Албания. Македония му беше легнала на сърцето за цял живот. Когато го слушах да разказва за сражения и премеждия там, долавях, че той познава едва ли не всяко кътче на тази изконна българска земя.

След фронта и след пленничеството при англичаните в Солун, Атина и на островите Тасос и Самотраки, баща ми се завръща у дома си.

В ония, също гладни и бедни години, отначало започва работа в голяма лимонадена фабрика в Русе, като със специална конска каруца разкарва лимонада из десетките русенски села.

По него време постъпва в БДЖ. Бива изпратен на гара Варна, където е железничар цели петнадесет години. И така - ден и нощ с влака Варна - Горна Оряховица, Варна - Русе и обратно.

Откакто го помня, все тъмни дрехи е носил. Тогава локомотивите бяха парни, та винаги се връщаше почернял от въглищния дим и от саждите. Но той беше свикнал с нелеката си работа, която всъщност обичаше.

Беше енергичен и як. Мислех, че по-силен човек от него няма. Само с една ръка той ме вземаше и ме туряше на рамото си, когато го посрещах на портата при завръщането му от работа. И се чувствах най-много на себе си, най-истински у дома си и най-щастлив на земята.

Десетки години по-късно това неповторимо усещане съм се стремил да изразя в стихотворението „Баща ми”.

Нявга в бедния дом
на спирача от трийста година
аз мечтаех пешком
надалеч, надалеч да замина.

Аз не знаех къде.
Кой на пет-шест годинки ще чака.
Но веднъж той дойде
в ранна утрин по-черен от влака.

На коляно ме взе
и започна „Пух-пах” неуморно…
И сега ме гризе
една болка и… чувство просторно.

Една болка, че той,
изморен, неизмит и грамаден,
бе поел без покой,
на мечтата ми детска отдаден.

Едно чувство, че цял,
неизтляла над релсите сажда,
бе от песен изгрял,
и от път, и от моята жажда.

И от Варна тогаз
ний пресичахме гари след гари.
Помня, татенце, аз
имената на твойте другари.

Ето Пирот и Ниш,
ето Скопие, Гевгели, Солун.
„Пух-пах” - ти ме държиш
и нагоре летим, не надолу.

Свети Врач, Кондофрей,
после Радомир, после Владая…
Гордо вятърът пей,
твойте дири щом в път разгадая.

Баща ми имаше много приятели и познати от Македония и от Дунавската равнина. Много селища бе посещавал, много беше пътувал с влаковете.

Познаваше се и знаеше отлично имената на всички железничари от цяла България. Те също го знаеха. Това му създаваше особено самочувствие, дори гордост.

Ценеше приятелството. Помнеше до най-тънки подробности това, което бе преживял преди години.

Можеше без грешка да каже какво е закусвал еди-кой си ден или какво е обядвал, примерно, при Червената стена край Битоля, а също коя баба Станка след тежки сражения му е прала барутните дрехи в еди-кое си село, или коя Керанка от Кочани му е правила баница.

Случи се така, че през Втората световна война със заповед го изпратиха железничар на гара Скопие, където престоя близо година. Като се върна, разправяше през сълзи, че по градовете на Македония се е видял с много от някогашните си познати.

Баща ми имаше рядък и изискан усет към всичко - към предметите, към работата си, към хората, към живота.

За него животът беше нещо, дадено на всекиго от Бога, от провидението; нещо, което е най-големият ни подарък в действителността и затова той го боготвореше, гледаше на него с една педантична сериозност и със страхопочитание.

Едновременно с това никога не съм забелязал у него страх. Не може да не е бил обладаван от това чувство, но той вероятно е умеел да не го показва пред нас и това ни правеше спокойни и уравновесени.

Бе пестелив, но не беше стиснат човек. Когато се наложеше, помагаше на роднини и приятели де с пари, де с нещо друго. Той беше типичен българин във всичко.

Забелязал съм, че баща ми, дори да си струваше това, никога не можеше да се хвали за каквото и да е. Той беше скромен и едро скроен човек.

Струва ми се, че всичко, което се вършеше у дома, беше един непрекъснат ритуал, едно свещенодействие. Храненето на масата или под крушата почваше, когато сме седнали всички; мама сипваше в кастрончетата или в чиниите.

Никога не е бивало да няма туршия или голяма салата от домати и най-често - от печени и обелени пиперки. Мълчеше се, но и нерядко тихо и спокойно се споделяха важни неща.

Тате ядеше бавно, никога не бързаше. След супата и яхнията не минаваше без десерт - пресни плодове, набрани от градината, или компот, пилафи, млечна баница, малеби…

Ритуал като че биваше и почивката, сънят. Но дори и най-трудното - жътва, копан, беритба, вършитба - се превръщаше в свещенодействие като се спазваха обичаите от старо време.

В това имаше някакво извисяване на живота в сивото всекидневие, някакво светоусещане за себе си и света - светло въздигане над обикновеното и дребнавото.

…Баща ми беше общителен и същевременно сдържан. Избягваше кавги и спорове. И той, и майка ми притежаваха непоклатими нравствени качества, наследени от бащи и деди. Те не можеха да лъжат за каквото и да било.

Това беше първият основен закон у дома. За тях нямаше голяма и малка лъжа: лъжата е еднаква. Да излъжат, това значеше да изменят на себе си, вече да не са те, с една дума, да се лишат от основното си достойнство - за истинност и праведност в живота.

Това ги правеше духом силни и неприкосновени. Техният Бог в душите им беше мъдър и категоричен…

Неведнъж съм ги заварвал да четат някоя книга от наш или от чуждестранен автор. Когато четяха, така се унасяха и изживяваха света на героите, че в стаята дълго въздухът биваше неподвижен.

Докато бяхме малки и ученици, те всеотдайно живееха с нашите проблеми и по един естествен начин възприемаха всичко от учебниците, което учехме ние, децата.

Не помня баща ми да е искал да ми се скара или, не дай Боже пък - да е искал да ме бие за нещо. Не че не е имало поводи. Ако трябваше нещо да ми се каже по-сериозно, той първо го споделяше с мама, след което тя ме уведомяваше.

Не знам дали така е най-правилно, но по този начин баща ми избягваше неудобството и за себе си, и за мене, което ме караше да се чувствам понякога виновен и да се съобразявам с поведението си.

Както споменах, той имаше доста приятели, но поначало трудно се сприятеляваше. Бавно намираше приятелите, но пък не ги сменяше цял живот.

Те биваха хора улегнали и разсъдливи, които държат на думата и на името си. Такива бяха съседите ни бати Дамян бояджията, чичо Генчо бъчваринът, Ною шивачът, както и Недю обущарят и Митю - отговорникът на разсадника.

Той имаше приятелство дори и с един от бакалите, но никога с тези, дето са на власт. Беше му обидно да чука на такива врати.

Помня как веднъж трябваше да влезе при кмета. Беше през фашистко. Викна ме, за да не е сам. Като изкачвахме стълбището на общината, виждах как натежават краката му, как се запъхтяваше той не от умора, а от неприятно предусещане.

Като стигнахме тапицираната врата, баща ми спря един миг, лицето му потъмня и, без да почука на вратата, се извърна и бавно, отдъхвайки си, заслиза надолу.

…Той умееше да се вживява и да изживява по-дълго всичко, което заслужаваше вниманието му. Беше съзерцателна личност и често биваше владян от чувства и настроения, които сам си знаеше и които не предаваше на другите.

Това бе някаква негова суверенна територия, което му даваше сили и опора в живота. Аз само усещах какво драгоценно богатство изпълва душата му. Там се преливаха и звучаха с невидими тънки струнки радостни или тъжни моменти, тихи или бурни случки, екове от урагани и от гласове, които той укротяваше по своему и които го правеха стабилен и верен на себе си.

Баща ми не обичаше да подражава, мразеше всичко изкуствено и пошло, ненавиждаше посредствени хора и дейности.

На всичко търсеше завършения вид.

Наглед суров поради трудната си професия, всъщност той притежаваше по рождение крехки чувствителни сетива и те отекваха у него през целия му живот.

МАЙКА МИ

Мама (Димитра Кънчева Иванова) е родена през 1902 година на Димитровден и затова носи това име. Заедно със сестра си Петрана са имали буйно детство. От малка шета и готви и най-важното - пее.

Омъжва се на 16 години - на мръкване си взема тайно една бохча дрехи и пристава на баща ми, който я чакал до оградата…

Мама беше светла жена. Имаше светлосини ясни очи, които нито се помрачаваха, нито губеха добротата си дори когато биваше ядосана.

Косата й беше златноруса. Тя я заплиташе на две стройни плитки и като ги спуснеше, те стигаха до земята. За да не й пречат, умееше сръчно да ги завързва на възли и да ги скъсява…

Пак си мисля за погледа й - беше толкова ведър, че щом ме погледнеше, имах чувството, че се окъпвам целия в него, като в ореола на ранната зора. Мама имаше стабилна стойка.

На шестнадесет години тя е умеела да преде, да плете, да тъче, да бродира. И разбира се, да копае с голямата мотика и да жъне със сърпа. Беше прецизна и изрядна домакиня.

Под белите й ръце всичко лъщеше от чистота и ред. Беше и добра шивачка - тате бе й купил ръчна шевна машина „Сингер” и всичко, което носехме на гърба си, че и разни покривки, калъфки, пердета, ковьори и прочие, беше шито и бродирано от нея.

У дома памукът, конопът и вълната ставаха прежда, ставаха плетива или плат на тъкачния стан, ставаха дрехи все от едни и същи ръце - ръцете на мама.

Освен идеална домакиня, тя беше и пъргава жътварка и земеделието й идеше отръки. Беше и много добра, и много упорита. Беше като орлица над тримата си синове.

Когато говореше, често уместно употребяваше стари пословици. Имаше образно мислене. За пръв път от нея, още невръстен, бях чул имената на Левски, на Ботев и Вазов, както и на редица воеводи и знатни българи.

Преди да тръгна на училище, от нея научих наизуст почти всичките Ботеви и редица Вазови стихотворения. По-късно усетих, че много ме интересува и вълнува съдбата на големите писатели, които обожавах като апостоли.

Майка ми и баща ми обичаха да четат книги когато привършваха работата си, най-вече късно вечер на трепетливата светлинка на газената лампа. Те имаха вроден вкус за хубавото, за естетичното.

У дома се говореше за Захари Стоянов, за Яворов и Дебелянов, за Йовков и Елин Пелин, за Багряна и Дора Габе… Тълкуваха се и се преразказваха историите на опълченците, на Панайот Волов, на заточениците, на баба Илийца, а също и на Робинзон Крузо, на Жан Валжан, на великия Дон Кихот…

Тези герои витаеха във въздуха вкъщи и го правеха светъл и сладък, насъщен и много честен и необходим за жадната детска душа.

Мама! Помня нейния дъх от невръстното си детство, както и дъха на повоя, с който му повиваше.

Дори помня (сигурно съм бил на годинка) как ме къпеше в дъсченото корито във варненската ни квартира, помня лютивината на сапуна, когато ми миеше косата, помня сияещото й лице над мене, когато в безкрайната си палавост обичах да шляпам с крачета и ръчички в топлата вода в коритото.

Мили, неповторими спомени! Не се повтарят, както не се повтаря и човешкият живот. Те са първи, и първични и затова ни изглеждат вечни.

…Още на 16 години, както стана дума, мама е била завършена народна певица. Пееше над петстотин балканджийски и северняшки песни. И сега се питам - кога и как се е научила да пее с такова съвършенство?

Песните, както казваше тя, са попили в нея от баба й. Те са автентични и изконни български песни - битови, трудови, юнашки. Жални и весели.

Повечето бяха тъжни. Като запееше мама, мъжете притихваха замислени, а жените след малко бършеха очите си с крайчеца на забрадките си. Че песента въздейства, личеше от това, че след като е изпята, дълго време никой не смееше да наруши настъпилото мълчание.

Това бяха песни като „Заблеяло ми й агънце”, „Стари дядо с кавал свири горе на Пирина”, „Пристанала”, А бре, Кольо, мамин Кольо, мамина комита” и много други, в които ридае вековната народна орисия и хвърля искри жаждата за свобода и красота…

Мама си пееше и сама, когато готвеше вкъщи, когато предеше или бродираше нещо. Пееше и по нивите, особено по жътва. Пееше с часове. Като подхванем чакъма в лятната жега, тя започваше някоя бавна и дълга жътварска песен.

Жените, като нея, биваха забрадени с бели забрадки, и се виждаше как забрадките се надигат над житата, за да подскажат че чуват песента.

А песента се носеше плавно и спокойно, събуждаше размисли и чувства, ободряваше в юлската умора. Когато мама завършваше песента, друга гласовита жена от някой далечен хълм почваше друга песен.

И така се редуваха няколко жени, че се случваше цял следобед, до заник слънце, над жътварското поле да трептят в маранята медените песенни звуци. Случваше се да пеят заедно и няколко жътварки, като сред тях ярко се открояваше мекия глас на мама.

А отблизо и отдалече, изправили за малко ръст за да избършат потта от челата си, жътварите казваха: „Пее Димитра!”

Това бе най-голямата награда за нея. Тя друга награда не е нито имала, нито получавала. Аз сам съм се учудвал на трепетния й глас и съм се възхищавал. Във Варна бяха идвали у дома да я прослушат от Радио София и искаха да я вземат като солистка.

Може да са сгрешили, но мама и тате не се съгласиха. И във Варна, както и на село, тя придаваше възвишеност на роднинските ни събирания. Най-често това ставаше у дядо Христови, където редовно се събираше големият ни род. Ще хапнат, ще пийнат… и, когато някой покани мама да изпее нещо, тя започваше някак ненадейно.

Гледал съм как си оставяха вилиците на масата и как всички седяха с полуотворени уста, захласнати от магията на песента.

Мама вече не беше само съпруга, само моята майка, а биваше осенена от съпричастното внимание на всички. В такива мигове аз дори проявявах в себе си едно особено чувство на ревност.

Баща ми, без да го изразява, се гордееше от дарованието й. това личеше и по очите му, които понякога се навлажняваха било заради тъжната мелодия, било заради това, че му е хубаво.

Песенната мелодика на мама бе богата и изящна и съдържаше много нюанси, характерни само за нейния глас. Аз съм закърмен с нейните песни. Още от люлката, вечер, вгледан в благото й лице с две трапчинки,попивах тихата магия на песните й, които, за да ме приспи, тя едва доловимо тананикаше…

И, което ме боли, е, че нито една нейна песен нито аз, нито друг е записал, та сега, когато вече я няма, да чуваме славеевите нотки на гласа й.

…Дори и сега за мен е загадка мама как можеше да сколаса с всичката си къщна работа, че и да сготви не какво да е, а най-вкусните гозби на света. Ония гозби, при които с последния си къшей избърсваш чинията.

Какви бяха те: боб с кисело зеле, попска яхния, гювеч на фурна, никулденски пълнен шаран, изпечен като хляб. Ами райкин боб яхния, ами наденицата, която цвърти в тиганя…

Вкусно беше детството ми. Майките ни сякаш бяха подготвяни за майки преди да се родят. На маминия имен ден - Димитровден и на Ивановден - именния ден на баща ми, мнозина минаваха през нашата къща - гостите идеха хем да ги поздравят, хем да вкусят разкошните манджи на мама.

Десетки галоши и кундури стояха по каменните стъпала пред прага ни. Носеше се неповторимия топъл дъх на печени пилета, на пържен чер дроб, на свински пържоли, на зачервени баници и на курабии, направени с маджун от захарно цвекло, на…

Да изреждам ли още? Майка ми беше майстор и на белите самуни -тя слагаше в пещта с дървената лопата 12 хляба, а за Великден - 12 големи козунака, които ядяхме цяла седмица.

Тя например се радваше, когато виждаше как вкусно се хранят гостите, но тяне можеше да яде кокошка или пуйка. Защото по цял ден дружеше с тях, всяка птица още от малка си имаше име.

Бяха й мили тези пернати, че и зайците, дето бях развъдил, и не можеше да яде месото им. Викаше някоя комшийка да ги коли и се просълзяваше пред кръвта им.

И което е самата истина, тя най-обичаше да хапва извадена от кацата сланина и пържена риба. Тя нямаше готварски книги, нито писани рецепти. Подадинето към песните, към кулинарията и към чистия и нравствен живот тя просто си го бе онаследила.

За празнични дни мама си избираше не най-голямото и не най-пищното, а едно малко цветче от градината и го слагаше, като жива брошка, отляво до сърцето си. И винаги намираше време да почете и всички големи църковни празници.

Тя беше жизнерадостен човек. Чуеше ли музика,цялото й същество играеше. Не пропускаше селското хоро.

Тогава можех да доловя, че освен привързаността си към житейските задължения, тя притежава и още едно - противоположно - качество, а именно - крилете на волността.

Тези две неща определяха хармонията на духа й, на целия й живот. Така е било в младините й, така беше и по-сетне.