Мартен Калеев

Боян Биолчев. Преселението. София, Труд, 2018

Представянето на една книга би било израз на безпомощност, ако тя самата не се представя или няма качествата да се доказва във времето и сред хората. Да говоря и пиша за повестта “Преселението” на Боян Биолчев, превърнала се в мощен литературен факт от издателство „Труд” - София през 2018 година, е благодатно. Но в никакъв случай не и лесно.

Тази книга няма нужда нито да бъде защитавана в рекламно-медийната вакханалия на книжните съмнителни рейтингови „неокласици”, нито да бъде преразказвана набързо, както много често се случва по различни поводи, особено пред публика.

Тази книга е изградена от думи, които непрекъснато ще напомнят, че има много причини да се погубим, ако проиграем или пропуснем шанса си да съпреживеем и осмислим миналото си, историческата си биография. Но  има и една изключително важна и окуражаваща причина да сме живи - преоткриване и опазване на достойнството чрез равносметката. Равносметката-изповед!

„Убих човек, преди да навърша шест години.”

Чий е този глас? Само конвулсия на закъсняла съвест ли е? Как се живее няколко десетилетия с такъв грях? Колко е „значимо” подобно „лично” събитие, когато всяка човешка трагедия изглежда някак „пренебрежима” и „незначителна” в сравнение с неописуемия хаос на преселението на Балканите преди, по време и след нескончаемите абсурдни междунационални атавистични сблъсъци.

Нашите Балкани, които са в нестихваща враждебност и вечно преселение отвъд границите, които най-безумните войни - Балканска, Междусъюзническа /и не само те/ изличават времевия хоризонт, за да отворят друг - на нескончаемата кървава човешка трагедия - на личността, на семействата, на нациите.

Всъщност, реални граници на лутанията и на военните действия няма. Те не само са разбъркани, но са и поругани. Границите са хипнотична чудовищна химера както в чисто географския аспект, така и в дълбоко психологичен план - изпитанията нямат аналог и мярка, затова са и безгранични.

Предизвикани са от чудовищната омраза, генерирана не от обикновените хора, а от царя, командването, войската или от друг сатанински безбожник. Бягството на човека, на семейството в една или друга посока, все пак макар и след дълго и мъчително лутане, неочаквано и внезапно свършва не само за семейството на Георгиус, но и за безимения турчин в странджанското село.

Но краят на пътя не носи равновесие, блаженство, катарзис, загърбване на било и небило без угризения и равносметки.  Най-трагичното време в историята на България ще вземе своята тежка цена. От всеки. Защото всички в собствения си житейски жребий - тръгнали, пътуващи, пристигнали, наканили се да пътуват, стоят почти абстрактно в този свят, осъзнавайки своята крехкост, смъртност и безпомощност.

Светът е полудял, станал е безпощадно лош. Поуките от историята са забравени заедно с добродетелите. Войните са зазидали всички входове към нормалните хора. Няма никакво значение дали си българин, турчин, грък или друг, ти си все този страдалец, ти си възможният Иван, арестуван в Солун като дезертьор …”защото си българин”. Но и друг да си, едва ли ще бъдеш пощаден от логиката, че ти си врагът по националност.

Повестта “Преселението” на Боян Биолчев е искрена и изповедна, без евтин и преднамерен, режисиран драматизъм. Дори изреченията са някак своеобразно аскетични и лаконични, сгъстени и наситени с емоционалност, следват свои особен ударен ритъм. Те не обясняват. Те изискват от нас цялата интелектуална мобилизация, личната ни чувствителност и способност да откликваме на човешкото.

Читателят не може просто да съди или да се забавлява от чуждата драма и превратностите. Той е въвлечен и след всяка страница в известен смисъл поставя себе си на изпит, защото изводите, оценките, приемането или отхвърлянето на символичната и конкретна семейна или индивидуална драма не е шоу за лениви непукисти.

Сигурен съм, че авторът Боян Биолчев има и много лични пристрастия, и скъпи спомени за близки и свидни нему образи и събития. Тук повестта е само условна жанрова рамка, защото мащабите на внушенията и картините с техния емоционален заряд далеч надхвърлят всякакви определения и категории, подходящи за литературния анализ. Книгата е разказ за живота именно извън всякакви рамки и логика.

„Преселението” е творба, която не настоява да бъде надвикана от платените медийни глашатаи, а да бъде чута, осмислена, съпреживяна от читателя с вкус към истинската, стойностната словесност. Българската нация трябва все някога да започне да изпитва крещяща нужда от реабилитиране на историческите и духовните ценности.

Защото материалното заплашва да ни погълне заедно със закърняващия ни усет за нормалност и възвишеност от все по-хищната ни глупост. Домът ни - този човешки символ дори днес не е защитен нито от пълзящата, нито от хибридната, нито от „горещата” война. Знаем, че историята ни го съобщава с потресаващи факти.

Събитията между шестата и деветдесет и втората година на героя на Боян Биолчев се оказват само един човешки сезон на гнева, на мъката, на утопията за щастливо бъдеще. И този сезон сякаш продължава и днес, когато българинът е изкушен от гемео съблазни и сурогатни доброжелатели.

Книги като „Преселението”, автори като Боян Биолчев, са успешен и провокативен опит за връщането на вярата ни, че будността, предизвикана от майсторското повествование, е решаваща предпоставка за едно по-добро бъдеще.

Будност, която „реализираме” за себе си и вътре в себе си чрез изравяне на изводите-въглени от конкретиката на човешкото и от неговите превъплащения по време на безумията на войните.

Не са много произведенията от всички видове изкуства за този период, той сякаш е непреодолимо плашещ. Тези злокобни години някак стоят стъписани и недооценени, може заради случилите се през този период съсипващи, болезнени последици за нацията и държавата ни, за духа ни. Без пощада за човека и неговата съкровеност - Дома.

Не случайно Боян Биолчев е разказвач на месец март на Столична библиотека. Той е автор, който прави чест на всяка национална литература. Защото чрез книгите си не  се стреми към осребряване на своята популярност и дарба, а разменя думи и притчи единствено срещу пристрастеността към мъдрост, доброта, себепознание.

Той може да помни исторически факти, но и да чете в душите на хората чрез техните спомени. Но само в ония души, в които наистина времето е записало своите важни завети. А такива откриваме в драмата на Учителя „с кротката мъдрост”, който е „само на двайсет и седем”, но за когото болестта му не е важното състояние.

Той е почти „анонимният”, „изчистен” от биографични подробности, съветник и водач в трудностите на пленничеството, че и на живота след него: “Та той нищо не каза за себе си, нищо не научих за него, а чрез него аз научих за себе си всичко…”. А на гроба му простичко е изписано „Иван, учител”.

Свещеникът също е неслучаен символ, както и неговата кончина - загива във водите на Бяло море. Бленувата „България на три морета” придобива друго измерение. Преведено на символен език - разпиляни са и са погубени българска кръв и кости наистина на три морета, но времето ги повива в сива анонимност. И ги забравя!

Няма такава свещена вяра, както и толкова корава съвест, която да оправдае или подмине събития как дете намира кураж и сили да застреля турчин, за да спаси брат си от гавра, дядото да задуши новороденото си внуче, за да не издаде останалите от семейството с непремерен дъх или плач.

Да опишеш всичко това, даже и как майчинството на лудналата от мъка Златина се превръща в мит - вместо свидна рожба кърми новородено сърне, се иска кураж като да надникнеш в свещени и мрачни тайни. Защото там се крие още по-мрачна символика - човекът е и ангел, и демон. Зависи от историческото време с какво ще те застави да проявиш същността си, да реализираш представата си за съдбовност или праведност.

Тук Боян Биолчев е имал куража и на изследовател, и на писател, и на автор с мисия, който не затъва във фактологията, а я съживява в разтърсващ спектакъл по човечност.

Във века на бодряческите до инфантилност реклами и налагане на „системите  Бьодо” за механично отчитане на извършения труд, на гибелта, но и на ренесанса на тоталитарни режими, книгата „Преселението” на Боян Биолчев ни повелява с финия почерк на майстора, че без литургия за мъртвите дните ни ще са ялови откъм духовност.

Писателското майсторство е въздигане и тривиалните оценки тук са безполезни. Будната духовност винаги ще ни разпитва, докато ни описва и разказва за реалностите и привидностите, за съпричастието към ближния и дивата злоба пак към него.

За фанатичната и безсмислена жестокост, която само народ може да причини на друг народ, без да се интересува от човека и човешкото. Тук се откроява съпричастността на писателя Биолчев!

След издаването на книгата на ход е читателят. Лековатото „положително мислене” относно четиво, случило се на пазара на книгите, няма да му помогне. Ако четящият няма настървена памет за вечните ценности, най-добре е да не разтваря тази повест.

Книгата „Преселението” се противопоставя на възможното и на вероятното „невежеството да се изравнява във всичките си форми”, когато трябва да имаме своя рефлексия за историята.

Не знам дали Боян Биолчев няма да последва „детската наивност” на безспорния си талант и да не настоява за агресивно налагане на това негово заглавие. В литературата се появиха не само фантоми, но и книжни варвари.

Заради тях Биолчев трябва упорито да се бори за по-добра орис на книгата си. Различието рядко остава незабелязано, още повече - ненаказано. И съм сигурен, че вече в тъмното има готови аналитици, познавачи и ерудити с ококорени очи. Напрягат се. Чакат.

Момента, в който главите на талантливите няма нужда да бъдат отсичани, защото те просто бавно и методично ще се обезсмислят от завладяваща глупост и безхаберие, стига да се вмъкнеш в пазвата на зли медии.

Преди много години генерал Ришельо е казвал на своите лакеичици: “Намерете ми две думи, написани на хартия и аз ще измисля двеста причини да обеся техния автор!”

Боян Биолчев е написал много повече думи и като брой, и като проникновение, и като послание. От нас, читателите, зависи да го подкрепим в благородното му начинание.

Така ще помогнем и на себе си, преди да започнем да ходим като охлювите върху своите езици и да проумеем, че с човека без памет е свършено. Жестокостта на хищниците и в литературата, и в живота, ще се завърне със страшна сила.

Ако подминем, задраскаме, не запомним „Преселението” на Боян Биолчев, ще се присъединим към „жертвите”.

А може би жестокостта към талантливите вече се е завърнала!?!…