(За сътвореното от Дружеството на писателите - Пловдив)

Емилия Каменова

От така предоставените ми книги не може да се постигне пълна представа за създаденото през този период. Трябва през следващите години да се избистри критерият - трудно приемливо е авторът да решава дали да бъде обсъждан, или не.

Той може да иска да моделира собственото си налагане пред читателската аудитория, но това са добре организирани ситуации с преходна слава. Затова и не положих усилия да ги потърся, защото егоцентричността и комплексите е излишно да се поощряват.

По-голяма част от литературната критика като книги си набавих сама, но не може да се разчита на добрата воля на докладчика. Още повече при такава продукция е добре тя да се разделя между отделни критици, каквато е обичайната практика.

Същевременно може да се помисли дали в бъдеще не е добре да се обхване всичко написано от пловдивските автори, защото в противен случай картината не е пълна.

Повтаря се познатият синдром - съществуват две независими една от друга литератури.
И така непоявилите се книги в торбата с литература, която получих, си остават за създалите я, но да не забравяме колко коварна е литературната история и как не се знае от кое почукване след години ще се появи интересът към създаваното сега.

ПОЕЗИЯ

Обичайно, най-много са поетичните книги. Годината е била щедра за появата на стихосбирки, а и те като издания имат най-голям шанс - ако издателят не ги пожелае, авторът сравнително най-безболезнено може сам да си помогне. Резултатът е очебийното отсъствие на редактор и коректор. Това обаче се отнася за общия масив от книги.

Като цяло 2017-а година принадлежи на поетесите. Нелека задача, защото позициите кой какво и как пише са ясно откроени. Канонът е скептичен към женското писане, антиканонът също предпочита мъжете. Какво се очертава?

Темите за превратните точки в човешкия живот устойчиво присъстват, мъжът и жената с цялото различие и взаимно привличане са неизменен ориентир, майчинското е една неатакуема територия, а историческото време е обект на епизодичен интерес. Общият знаменател е недопустим, а можем да говорим за проявления на единичността.

И ако това, което изредих, се отнася до видяното в т. нар. женско писане, то отделните почерци разкриват различни мотивации за писане и търсения. Има устойчиво повтарящи се образи, които са индикации за притегателната сила на стереотипите - птици - летящи и с пречупени крила, нестинарска участ, пренатовареност на сезоните и много, много вино, но Кирил Христов вече го е изпял в „Жени и вино! Вино и жени!”

Друга открояваща се черта на стихосбирките е свръхизобилието от текстове в отделни книги. Явно е желанието да се разкрие всичко, което е значимо за авторките, но то натежава. Постепенно в обема от стихове се губи физиономичното и добри творби са затрупани от масива думи, думи, думи…

И така - Мария Филипова-Хаджи. Преди няколко години на голямо честване на Иван Вазов в Сопот непознатата за мен Мария Хаджи Киркова ми подари книгата си „Княгини-слугини в Гърция”. Още заглавието подсказва темата, а книгата се оказа много интригуваща. Затруднението идваше от това, че беше минало време от издаването й и закъснелият отзив трудно можеше да намери мотивация. Същевременно от известно време в литературните среди е явен интересът към емигрантската литература и тя има своето място сред читателите. Въпреки това все още ги няма текстовете за другите, които са между двете страни и не пишат от позицията на уседналостта.

Стихосбирката на Мария Филипова-Хаджи „Изповеди. На тебе, Гърция” е двуезично издание - на български и гръцки език с една много ясно изразена благодарност към страната, дала пристан в тежък момент. Преплитат се носталгия и много лаконичен разказ за преживяното от човека, намиращ се между две реалности. Естествено се разгръщат мотивите за самотата и приема, за цената на преживяното. Това, което разконцентрира цялостната концепция е появяващото се ядро за съкровеното - неизменното разминаване, порива към полет и осъзнаването колко той е невъзможен. Трудно е съжителството на тема в тема. Необходима е авторедакция. Ако се отстои позитивността, въпреки всички прагове се защитава позицията на човека, който очаква продължението.

Радка Атанасова-Топалова и стихосбирката „Коя ли съм?” Още със заглавието се поставя проблемът да се уточняват изначални позиции - някои от циклите като „Коя съм аз?”, „Кой си ти?”, Кои сме ний?”. Това са философските въпроси за идентичността на личността, но е загубена посоката към аналитизма в името на емоцията. Преминава се през различни концентрични кръгове, за да се стигне до изконни истини. Тогава, когато се откаже от разсъдъчността и обговарянето, Радка Атанасова-Топалова е истински убедителна, но го прави рядко:

Понякога ми идва
с един отчаян ритник
… да избия вратата.

Разбирайте „вратата на битието”. По аналогичен начин е добра, когато дефинира същността на проблема - поетите: „На истината адютанти са” или фиксира непреходни истини. Стихотворението й за Левски, който остава неназован в „Монолог на портрета” е без уговорки сполука, а обратно, отново посветеното на него „Писание до светия” е в духа на обстоятелствения коментар и с нищо не надстроява. Стихосбирката има нужда от една безпощадна автоселекция.

Иванка Янкова с „Лотосът на безкрая” събира стихове, импресии, есета, хайку. Пълна несъвместимост между търсен философски поглед, вариации на тема природа, съкровени изповеди, детски стихове и текстове посветени на сакрални топоси, но без оригинално звучене - България, Перущица, Родопите, като тук са и любими славянски ориентири - Москва, Киев, Беларус. Цялото това разнопосочие, носещо идеята за събрано, на фона на времето е обхванато от отворения въпрос, който не звучи еднократно в поетичната пловдивска 2017-а година: „коя съм, от къде съм, смисъл има ли?” Може да се съжалява, че така се губят стихове като „Нозете на нощта”, „Ще отпътувам някой ден”, „Лица замръзнали”.

Розалия Александрова със стихосбирката си „Рошава” насочва към образа на нестандартната лирическа героиня, която търси различното и заедно с това отстоява собствената си същност в контекста на универсалните устои. С виталност се защитава изминаването не само на пътя, но и на новия път, който е обърнат и към себепознанието, и към многоликостта на живота. Тук се откроява и предизвикателството, избрано от пилигрима, и идеята за посветените, готови да тръгнат след хипотезата към високата цел. Смущава ме единствено максимализмът, отстояващ формулата на абсолютната отдаденост на човека, търсещ Бога в себе си. Той е натрапчиво декларативен. Може би недоизказаното би свършило по-добра работа. Все пак да приемем, че това е личностен избор, търсещ художествения си изказ.

Мария В. Николова представя един друг поглед към словото със „Заспа последният щурец”. Това е стихосбирката на зрелостта, традиционно обобщено - на равносметката, но преди всичко на нестихващото съпротивление. В нея има много желание миговете на щастието да не бъдат само спомени, а образно казано - след съня на последния щурец да дойде новата му песен. Едновременно в стихотворенията се проследява и суровата логика на живота, и забравата на едно преминало, останало назад във времето, но тук се разкрива и смелостта истините да се приемат такива, каквито са. Не може да не се откроят стихотворения като едноименното, дало заглавието на книгата, „Забравено село”, „Страшният съд”, „Ти можеш ли такава да ме имаш” , „Луд кръговрат”, „От съдбата белязани”. В тях са уловени променящи се състояния през различни периоди, но над всичко остават поривът към ново и ново изживяване на чувствата и добротата. В духа на шегата със стихотворението „Иване” тя дава принос към все още несътворената антология за образа на Иван в българската поезия - не може да се отрече, че поетесите много обичат този Иван. Това е положението.

Ще започна с една от находките на Мария Илиева от книгата й „На ръба на последната обич”: „Полегнал на хълбок, животът/ отколе ни гледа сеира…” Но животът в тази книга е любовта. Тя е уловена в целия спектър от проявления и се е получил поетичен летопис на чувствата. В тях заема своето място разказът за очакваното и невъзможното, за отдадеността и раздялата. На моменти се стига до импресии на преживяното съкровено. Тогава, когато им се отдаде, Мария Илиева стига до трагична еднопосочност: „А ако някога достигна до сърцето ти, / ще има смисъл от това, че съм живяла.” В това пространство на чувствата се появяват литературни реплики - „а бели лястовици няма”. Светът на предметите също поема напрежението на влюбената жена, но устойчиво се проявява с един и същи щрих - „… часовникът - развратен, стар циник”, „Намига огледалото цинично…” Всичко това се вписва в духа на сезоните, а често предпочитаната идея за руската рулетка насочва към неочаквания взрив, когато се стигне до нежелания обрат. Това е една стихосбирка за личния коментар на преживяното, която улавя и щастливия полет, и драмата на раздялата. Книгата е искрена, изповедна, но спокойно би могла да се лиши от доста стихотворения, за да изпъкне ударната сила на посланието.

Продължаваме с книгата на Любка Славова „Посоката, в която те обичам”. Това е стихосбирка с добри стихотворения и много повтарящи се теми въпреки очевидните попадения - мотивите за виното, за Созопол, за Тодоровден, описателни творби - „Пловдив”, “Какво е мир”, “Човекът на новото време”. Така изчезва концептуалното начало. Никой няма предвид, че сътвореното трябва да бъде един строго симетричен математически модел, но книгата губи композиционната си стройност и е словоохотлива.

Търсим добрите страни - стихотворения, които разгръщат представата за любовното чувство с убедително въздействаща междутекстовост - във времето на тържествуващата взаимност се появява познатата и винаги вълнуваща „цъфнала ръж”, при осъзнатата безпътица „цъфналите вишни” са в клетката на миналото. Стихосбирката разгръща една все по-обогатяваща се картина на преживяванията, преминава през светлите и тъмните страни на интимното, визира от различни аспекти присъствието и отсъствието на децата в живота на човек, а на моменти се извисява над строго индивидуалното и постига универсалното - „Калинкова пътека”, „Шал от бяла мъгла”, „На лятото косите са дъждовни”. В тази посока виждам и бъдещите търсения.

Веселина Здравчева и „Лъч”. Това е една стихосбирка, която има двуделна конструкция. Първата част е обърната към лично изживяното, а втората - към начина, по който се възприема родното. Стиховете нямат поетическа претенция, а изразяват желанието да се изживее празникът на живота. Затова и в книгата има толкова много светлина, а по отношение на чувствата - извисяване над миналото и отказ да се търси загубената правда. Условностите се отхвърлят и се отстоява готовността да се търси доброто и любовта да тържествува. Стихотворенията, посветени на България, на Альоша, на Роженския събор, на първоучителите, дори и на НБ „Иван Вазов” са речитативи, наситени с патриотичен заряд, в които доминира описателното начало. Затова стихосбирката въздейства като една рефлексия на преживяното.

Преминаваме към стихосбирката на Мария Панчовска „Хилядолетия надежда”. В нея тя налага напълно излишна периодизация. Написаните преди десетилетия стихотворения не отстъпват на зрелите творби. Още от самото начало се появяват впечатляващи стихове с метафоричния си изказ и рационално начало. Много силни образни внушения и размисъл за вечното и преходното. Във въвеждащата част все още е силна романтичната изказност и има доста плач: „И проплаквам късно, но в прераждане”, елегантната препратка към вечерния тромпет на Борис Христов: „Космически обречен и готов / да плаче със вечерния тромпет” или „Той плаче за жената, която все не идва…” и още: „той няма вече сили да заплаче”. Категорично - плач, изискващ туширане. Постепенно тази емоционална реакция се „пречупва” във времето, за да прозвучи премисленото отношение към натрупаната житейска мъдрост. Тогава като диптих въпреки различните времеви пластове прозвучават стихотворенията „Живи и мъртви”, „Поклонение”, в които се надхвърля експресията на емоционалността в екстремния миг на окончателното сбогуване, за да се стигне до универсалната истина за действително съхранимото. Тук естествено заема своето място стихотворението „Петдесет”. В него е центрирана цялата житейска драма на изминатия път. Убедена съм, че ако тази творба смени гледната точка от „аз” и премине към „той” ще се постигне емблематично универсално внушение. Така се излиза и от ограничението на себеналожения автоформат. Стихосбирката на Мария Панчовска създава усещането за постепенното изкачване по хълма на познанието за света и себе си, като над всичко остава вдъхновението, нагласата за превъзмогване и продължението.

Тук намира и мястото си и Бианка Габровска със стихосбирката си „Когато любовта прекрачи прага”. Един много личен поетичен коментар на различни състояния от любовното изживяване. То може да се проследи като началото, като вглеждането във взаимността, за да се стигне до раздялата. Появяват се афористични твърдения и преживяно познание, които изграждат облика на чувството в неговата закъсняла внезапност или като равносметка за преминалото. Самата Бианка Габровска има много точна оценка за връзката между житейски факт и творчески акт - любовното чувство не може да бъде обречено на забрава, защото, по нейните думи, е вградено в стих. Едновременно с това и апострофира превратната представа за текстовете си: „А не от стих любов да правя.” Въпреки доминантността на тези съкровени чувства тя търси и другите изконни ценности - себе си на фона на времето и размисълът за понесеното, домът с движението в него - от пълнота към празнота, родителите, останали в отминалото време, децата - близки и далечни. Тогава, когато се излезе от пространството на осмислянето и неизменното обръщане към любовта, се появяват стихотворения, които напускат единичността на личното и звучат въздействащо обобщено - „Старецът с лалетата”, „Старецът”, „Човекът” и би било добре да се появят още такива текстове.

Стигаме до Екатерина Костова и „Думите ме носят”. Това е една добре конструирана книга, която в отделните си корпуси преминава през самоопределението, улавя хронологията на пътя като усещане за напластеното преживяно, вписва личността в контекста на обгръщащото я пространство, като стига до най-съществените характеристики на заобикалящия свят и накрая се приземява в дома, през който са минали битки с ветровете, всекидневното умиране, когато се забравя, че животът продължава, за да се стигне до възможността за сътворяване на ново начало, което е населено с най-скъпите хора. При тази организация на текстовете се очертават три пласта: вглеждането в себе си и размисълът за хода на времето и промените, които могат да бъдат постигнати. Вторият - моделът на света и ако перифразираме и леко акцентуваме - отказът за вписване в един компромисен обществено легализиран шахмат. Накрая - светът на скъпите хора и нееднозначното разстояние, което трябва да се измине, за да се стигне до разтварянето в контекста на духовното единение. В тази стихосбирка времето е наситено с поливалентно съдържание - личното време за пътуване към себе си, любовното време, майчиното време, вписването в мащаба на общо изживяваното време, старостта като хипотетично неотменимо време, търсенето на времето за съществуване с другите. Този конгломерат носи идеята за преосмисляне и да се надяваме, че тя ще бъде открита още по-отчетливо в следващите текстове на Екатерина Костова. Необходима е една бъдеща филтрация на темите.

Идва редът на сборните издания. Списание „Невидимият хълм” е с точно заявен период: март - октомври 2017 г. Представени са стихове на авторите от PlovdivLit.com. Поздравления и за сайта, и за списанието. Това е най-после една възможност сътвореното, свързано с Пловдив и неговите приятели, да намери своето представително място, което, разбира се, зависи от желанието на авторите и оценката на редакционния и консултантския екип. В случая хълмът е двухълмие - оригиналното решение едната поетична част да бъде „Пловдивска класика”, а другата - „Пегас”. Получават се две автономни полета, които не са в дисонанс, а разкриват действително сътвореното с много възможни диалогични препратки. Едните имена са отстояли сътвореното през годините, другите имат своя творчески път. Много различни, но и симптоматични за един променящ се във времето поетичен портрет. В този си вид списанието е едновременно моментна снимка и галерия на утвърденото.

Другото издание е алманахът „Гласът на вселената”, свързан с Международния фестивал на поезията „Духовност без граници”. Като изключим амбициозното и претенциозно заглавие , разкрива се пъстротата на фестивала и неговата изключително демократична конфигурация в не най-добрия смисъл. Участват поети с емблематични свои творби; стихове, които ги чака път на налагане; при някои желанието за поетичен изказ е по-голямо от написаното; при други се открояват действително характеризиращи творческия им облик произведения. Има от всичко и панорамата запаметява мащаба.

ПРОЗА

Представена е една книга - „Насрещна концепция” - сборник разкази от Стойчо Божков. Това са опити за белетристично писане. Преминава се от история в история, като „случкаджийницата”, която не може да се нарече „набор от епизоди” дори не е добре навързана. Авторът нарежда интрига на случайностите, но и пъзел не се получава. Няма мотивация на съдбовните обрати, а по негово усмотрение неочаквано се кръстосват съдби. Ако се предположи, че е имал предвид конкретни житейски казуси, то те са останали в битието, но не и по страниците на книгата. Стойчо Божков е изкушен да оставя героите си да разсъждават, ала те звучат несъстоятелно - да речем, описва как си правят на село натурални заменки и веднага идва ред на аналогията защо не е така и с държавите, за да се окаже, че преходът от безкрайно изостаналия микромодел с лекота се пренася върху глобалния свят. Появяват се и фактически грешки - двамата адвокати се споразумяват и с помощта на съдия-изпълнител намират параграф от закона, за да склонят прокурора към оправдателна присъда. Няма такова нещо в правната практика - двете страни се споразумяват и представят позицията си пред съда за одобрение, а съдия-изпълнителят има съвсем други професионални ангажименти. Обобщено погледнато, усилията са се разминали изцяло с резултата.

ДОКУМЕНТАЛИСТИКА

Представени са различни аспекти от нейното проявление. Тук много устойчиво е присъствието на Райна Каблешкова, която съчетава компетентността на историка с вдъхновението на изследователя. Тя не напуска ареала на своите интереси и застава зад текстове, които постигат ефекта на енциклопедичното познание. На първо място това е Копривщица, с която я свързва родовата й принадлежност. Наскоро бях отново в Копривщица и непосредствено преди града може да се види голям надпис „Копривщице, единствена!” Това в пълна мяра се отнася до целия творчески път на Райна Каблешкова, която принадлежи към Каблешковия род от града. Книгата, с която тя се представя е „Сто видни копривщенци”, второ допълнено издание. Труд, носещ чертите на непрекъснатото досътворяване. Появяват се войводите с заявените неизвестни документални ориентири, за да се проследи как те заемат мястото си във фолклора, като се фиксира първата категорично ясна рождена дата 1765 г. и се стигне до последната - 1944 г.

Това не са само портретите на най-видните копривщенци, но е и една представителна извадка на стопанския, културния и политическия елит на България. Никъде Райна Каблешкова не си позволява произволна интерпретация - в книгата се вплитат конкретни факти, съхранени слова на отделните личности и как те присъстват в натрупаното от документалната литература до този момент. Като имам предвид книгата й „Видни копривщенци”, то създаденото сега увенчава по най-достойния начин един фундаментален труд. Само накрая три текста, които имат безспорната си значимост, нарушават хронологията, но да не бъдем толкова педантично праведни.

Другата книга, която свързваме с Райна Каблешкова, е нейното съставителство заедно с Ганка Коева на сборник, посветен на 150-годишнината от рождението на Недко Дончов Каблешков. Копривщенецът, който става почетен гражданин на Пловдив в битността си на юрист, общественик и дарител. За него историци, журналисти, литературоведи разкриват една впечатляваща дейност, която извайва човек институция. Изданието „Живот, посветен на Родината и обществото” е издържано в духа на академизма и утвърждава удивителното единство между професионалиста, гражданина, културният деятел, личността с реален принос за курортното дело. Такива издания винаги имат своето място в паметта на един град.

Следващата книга „Село Бойково” отново свързваме с Райна Каблешкова. Това историческо и етноложко изследване е посветено също на Недко Каблешков, дядо на авторката, който има голям принос за развитието на селището като курорт, като място за развитие на читалищното дело, а също така и по отношение на инфраструктурата. Работата е съсредоточена върху класическия тип конструкция, като се следват географските характеристики, историческите факти, фолклорният масив, етнографските данни. Впечатлява пълнотата, без да е допуснато натрупаната конкретика да ощети духа на преживяваното през годините, Заедно с параклисите, църквите и създадената духовна култура се разкрива един специфичен свят на селото, което е близо до града, но следва и своя път на развитие през годините. Като една много добра документалистика се откроява представянето на Априлското въстание - съчетанието между вездесъщия Захари Стоянов и позоваването на Ангел Вълчев и винаги предизвикващата вълнения негова книга „Тъмраш” заедно с писмото на бойковци до владиката и турския рапорт за селото - всичко това е в основата на търсената обективна панорама. Райна Каблешкова е действително един войн историк на полето на историческата реставрация.

На коренно различна плоскост е книгата на Мария Филипова-Хаджи „Между Странджа и Флорида”. Нейният герой Димитър Терзиев, наричан от земляците си Американеца, напуска родното си село Иглика, за да поеме по трудния и противоречив път на невъзвращанеца. Отделните региони имат своите забележителни фигури, които са се превърнали в символ на не само допътувалия до заветното място българин, но и успял да се наложи - това са Игнат Канев за Русе, Шефкет Чападжиев за Мадан, Фил Филипов за Пловдив, братята Съчмалиеви за Малко Търново и Странджа, но общото между тях е, че това са хора, които успяват, всеки по свой път, да постигнат и големите си пари, и големия си обществен успех. При Димитър Терзиев ситуацията е различна. Той определя себе си като политически изгнаник, а причините вижда в насилствената колективизация на имотите, която е и причина дядо му да се обеси. Държи да подчертае, че печалбарството никога не е било определящо за него и отказва да се впише в образа на гурбетчията. Има съзнание, че цялото му битие по странство е било „хъшовско” и обича така да го представя. Началото се свързва много точно с известната фраза: „На гол корем - чифте пищови”. Ако в своите „Спомени” Михаил Маджаров пише как преди Освобождението в Копривщица се говори, че еди-коя си жена носи гащи, то Димитър Терзиев, като преминава границата и отива в Турция, учудва проверяващия го офицер, че няма долни гащи и потник. Годината е 1949-а, а в неговото село не знаят, че по света се носи бельо. Село Иглика тъне в своето невежество - хората там научават за Девети септември един месец след събитията. После бързо навлизат в тях - изземването на земите, страшните разкази за интернирането на неблагонадеждните, понесените издевателства. Но да се върнем към дрехите. Те се превръщат в другата отлика, която много трудно се отхвърля в името на адаптацията - тръгва с цървули, потури и ямурлук. И трябва да премине от страна в страна, докато постепенно отхвърли от себе си това, което познава и признава като единствено и най-добро. Паралелно при пътуването през годините много патриотични песни се изпяват от непрекъснато променящата се пъстра дружина, а успоредно се създава една картина на лагерите, в която често критерият да спокойно пребиваване е „да ядеш, а пък да не работиш”. Или неусетно се полагат нови щрихи към народопсихологията на българина зад границата. На фона на митарствата се откроява линията на повествование за срещите с д-р Г. М. Димитров. Политическото му красноречие за пореден път убеждава Димитър, че е избрал верния път, за да се стигне дотам, че да стане член на подкомитета на Българския национален комитет и живее с мисълта за борба с комунизма. Става толкова приближен, че е е един от хората, които носят ковчега на Гемето. Димитър живее с мисълта за идеите на Българския земеделски народен съюз и целият му ход през годините потвърждава това. Нещо, което няма как да бъде открито в биографичните книги на наложилите се в други стопански светове емигранти - Димитър става член на доброволческата национална рота към Атлантическия пакт. Разминаването е пълно. В същото време България членува във Варшавския договор, а целта на формирането на ротата е да участва в освобождението на България от комунистическия режим.

Цялото документално повествование изгражда образа на простото овчарче, което живее с мисълта да стане герой и търси как да го направи. Това е един друг нюанс към образа на овчарчето, който е обичан в българската литература. Това вече поотраснало овчарче има сетива за историчното. На посещение в ротата идва Захаринка Стоянова, водена от Г.М. Димитров, и той изрича думи, които Димитър възприема като отправени към него - така както Захари Стоянов е написал историята на една борба, ще се появи човек може би между присъстващите, който ще опише трудните години на борбата от съвремието. Той, който не знае, че съществуват Северна и Южна Америка, трябва да стигне до Щатите и там да прочете три пъти „Записки по българските въстания”, за да започне по-късно свръхобстоятелственият си разказ за всичко изпитано. Въпреки това непрекъснато му тежи преходът: „простите селянчета” - „политически емигранти”.
След промените от 1989 г. организацията Българско освободително движение начело с председателя Ценко Барев решават да пристигнат в родината на 19 май 1991 г. Тогава Димитър Терзиев, неподдал се на еуфорията, отбелязва: „Мисля, че нашата 40-годишна борба против комунизма май завърши в София, на площада пред храм-паметника „Александър Невски”. Той е още по-краен в преценките си: „нищо не свършихме”, „… борбата, която водихме, остана на книга”.

Овладяно присъствие на автора, обем на текста, изискващ отпадане на доста страници, и много интригуващ разказ за Другата България.

ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА

На прегледа за литературната критика през 2017 г. на Съюза на българските писатели бяха казани остри и категорични думи за критическите текстове, когато са подчинени на регионален принцип. Тезата бе, че литературата е национална и изследването на един „дух на мястото” носи опасността от механичен сборник. Връщам лентата назад и припомням, че преди повече от 30 години във вестник „Литературен глас”, притурка към някогашния „Отечествен глас”, имаше полемика за провинциалната, столичната и националната литература. Тя, разбира се, не доведе доникъде и е учудващо, че се срещаме с нейни реминисценции сега. Защо да не се приеме, че това е полезрението на критика и то да бъде уважено с избрания от него мащаб, а който иска да подходи към него селективно. Убедена съм, че изследвания за личностите, свързани със Залцбург или Ваймар, никога не биха били възприемани като проява на регионализъм. Този проблем се отнася за две от трите критически книги, които разглеждаме.

Иван Христов с книгата си „Отблясъци” е обърнат към автори, свързани с Пловдив и с близките Родопи. За мнозина от тях териториалният признак като белег на приобщаването им към дадена общност е напълно неприемлив - Николай Хайтов, Николай Заяков, Александър Бандеров /да не изреждаме повече/ имат своето място в националния литературен летопис и не е необходимо да се подчертава връзката им с мястото на творчеството. В отделните текстове се открояват предпочитанията към очерка, есеистичните наброски, рецензията.

В целостта си те представят критика с неговите предпочитания и деликатно заявени резерви. Сполука е автентичният спомен за Николай Хайтов, който се развива във времето; много убедителни са редовете за Георги Пашев, останал неподвластен на товара на годините, за да създаде оригинална проза, в която документализмът се вписва в духа на една литературна атмосфера; с дълбочина е коментирано създаденото от Петър Анастасов; откроена е неповторимата специфика на словото на Николай Заяков; не могат да се прескочат „сините планини” на Александър Бандеров, които изкушават всеки изследовател. В книгата намира своето място Емил Калъчев с търсените и уловени устои на едно поколение, за да се стигне до модерно написаната книга „Храбрите приключения на Бин и Бен”, допускаща към себе си и детска, и възрастово напреднала читателска аудитория. Иван Христов в никакъв случай не следва регистрацията на пловдивските литературни изяви, но сред натежалото от мемоари българско небе не може да се пренебрегне книгата на Георги Стоянов „Паметта на сърцето”, пътуваща през годините и сваляща завеси, за да се разкрие тъмното и светлото, комичното и трагичното през не малко превратни десетилетия - това е обществен, литературен и творчески портрет на България, като поколенията преминават през няколко все неповторими и окончателни формати на живот. Иван Христов има своите предпочитания и не ги крие, оценява стореното от другите като изследователско дело и действена позиция и го заявява. Пловдив още няма музей на създадената литература тук, но това е една от книгите, които се трупат в неговото бъдещо хранилище.

Но нищо не може да бъде окончателно. След „Литературният Пловдив” би могло да се предположи, че Владимир Янев е казал голямата си дума за литературата на града, но какво по-хубаво от това литературоведът да бъде непредсказуем. Книгата „Живея с Пловдив” шеговито атакува канона с началото и края си - започва с „Деяния” и завършва с „Покаяния”. А между тях „заковава” една много стройна композиция. Тя дава възможност да се проследи преходът от пловдивския ХХ-и век към ХХI-и - от панорамата имена към конкретни открояващи се присъствия. Няма срез в миналото, а панорамен пейзаж на един свят, който е положил невероятни основи в националната култура. След това като един монолитен блок са портретите на поети, свързани с града. Никакъв регионален подход, това са имена, които българската литература чете и препрочита. Още повече те са представени в развой, откроена е спецификата им, намерен е път към същността на натюрела им, постигнато е трудното единство между обобщената представа и микроскопския анализ, а при положение, че колоритът засенчва проявленията на таланта - и това се казва. Ако се продължи нататък - обособените в друг блок Маньо Стоянов, Асен Христофоров, Анжел Вагенщайн и Стефан Памуков вече представят поливалентното присъствие в литературата. Те са различните, но комуникативни лица, които постигат енциклопедичен поглед към света. Безкрайно различни и много последователни в избраната от всеки един от тях писта. Същевременно появяващите се „пловдивски рецензии” разкриват пристрастия, зад които Владимир Янев застава. Той се обръща към съвременното присъствие на творците, за да стигне в някои текстове до 2017 г, което прави тези рецензии не „събрано”, а селектирано и актуално. Избрани са силни литературни прояви, като текстовете не се свеждат само до конкретната книга, а я вписват в контекста на цялостно сътвореното. Така е превъзмогната епизодичността, за да се появи отново внушението за портрет и вписана в него конкретна тема. Мисля, че е много добронамерен в някои оценки - трудно приемам поетичните постижения на Тильо Тилев и Николай Кучков, но не мисля, че тук не трябва да се разгаря спор.

И отново Владимир Янев, този път с книгата „Прозрения. Записки по българска литература.” Жанрово много скромно тя е определена като помагало за студентите филолози от висшите училища. Всъщност това е една представителна „разгъвка”, която започва от Стоян Михайловски, преминава през преломни процеси и творци, за да стигне до съвременната българска литература. Оригинално е решението към някои от статиите да има своеобразни приложения, които уплътняват поставените проблеми - те са азбучник, експресивни бележки, фрагменти, документални ориентири - цитирани писма, литературен календар. Така написаното се донадстроява и придобива възможността да бъде видяно от друг ъгъл. Съответно авторите и конкретно разглежданите техни текстове насочват към проблеми, свързани с литературни процеси, обществената им детерминация и тяхната рецепция. Понякога една отделна творба може да се окаже много убедителният аргумент за представянето на аспекти от творческия път, в друга ситуация Владимир Янев търси разгръщането на процеса и постепенното усвояване на настъпващата различност. Подходите не са повтарящи се и всяка една от статиите разкрива гледна точка към въпрос, който полага нов самостоятелен щрих към поетиката на разглежданите автори. Точно тук изпъква и известен проблем. Някои от текстовете вече са включвани в други издания и вписани в „помагалото”, да цитираме автора, имат разнопосочна стилистика. Тя не идва от спецификата на разглеждания писател, а от нехомогенността на цялото.
Книгата е многолика, но в нея е постигнат скритият диалогизъм между Яворов, Гео Милев и Вапцаров, историческата линия изведнъж събираща Стоян Загорчинов, Антон Дончев и Вера Мутафчиева, самобитността и универсалността при Николай Хайтов и Йордан Радичков. Ефектът е на една панорама на личния избор, която дава възможност за интригуващи погледи към сътвореното и неговото разполагане във времето.

И така 2017 г. е една динамична пловдивска литературна година. Какво ще остане от нея, ще се реши от времето. Може днешното шумолене утре да прозвучи като вик, може ерудитското послание да се окаже поредната претенция. Може, може, може… Важното е, че има пишещи хора, които искат думите им да се чуят. А който има ухо, ще чуе. Продължаваме!