Добрин Добрев-Финиотис

(Из книгата под печат “Разпалени въглени”)

„Сатира, Смях, Свобода” - повтаря и подчертава, че тези три букви със „С” не са случайни, често казва: „Сатира, Секс, Смях”. Според случая изтъква или секса, или свободата. Редувал ги, размества ги, повтаря ги като игрословица. В тези думички със „С” е събран целият му живот.

Има ли човек, който не познава впечатляващия му глас и диалект. Или има ли друг, който да не го е срещал по софийските улици. Ние пък се случихме заедно един месец във Военната станция на Хисаря. Всеки ден заедно. Мъдър, точен и безпардонен човек. Веселяк, остроумен, достъпен. Той просто обичаше хората.

Всяка сутрин той отиваше на процедури, но преди това имахме сутрешно кафе (той повече пиеше чай). Пристига сутрешната смяна на работа и всички го поздравяват. Той се обръща към една сестра и казва.

- Много си хубава, ти си от Пловдив, там са най-красивите жени.

- Не бе, бай Радой, не съм, от Русе съм - усмихва се младото момиче.

- И все пак, провери дали нямаш корени от Пловдив - настоява бай Радой.

***

„На лъжата краката са къси, но стигат най-бързо” - това беше първото, което запомних от него.

Усмихвам се, наблюдавам го и си мисля:

„Какво ли не преживя ти, самотен татко с двама невръстни синове, непрекъснато уволняван, забраняван, преследван, подслушван, вечно безпаричен и никога не преклонил глава пред властта.”

И никога не говореше злобно. Обичаше хората, както казах, ако можеше непременно им помагаше, или ги съветваше. Боледуваше за ситуацията в България, не харесваше демокрацията, за която и той е жадувал. Негодуваше, и попържаше.

Пак стоим двамата, разпитвам го за това-онова. А той гръмогласно ще каже: за прословутата закуска на Митеран с дисиденти във френското посолство в София (20 януари 1989г.), с дяволито намигване, че очаквал да е “по-така…”- пък то било само кроасани, кафе и портокалов сок…

Свидетел съм бил на следния диалог:

- Здравей, хубавице…

- Моля ви, господин Ралин, не съм хубавица. Това е комплимент.

- Не е комплимент, а факт. Аз казвам, че всяка жена, докато се люби, ако ще на деветдесет години да е - е момиче. Това Дора Габе го е доказала.

И пак повишаваше тон, и казваше:

„Горна глава - за награда.
Долна глава - за три града”.

Дори в последните години се беше влюбил в едно много младо момиче, и искаше съвет - дали е редно да поощрява илюзиите му, любовта му, когато то е само на осемнайсет години, а той вече на седемдесет и пет. Много по-голям от баща му. Дали това не е противоестествено. Макар че той се чувства стопроцентов мъж.

Обичаше да задава въпроси и да отговаря същевременно, това беше и поучително.

„Как могат мислите и спомените да текат така светкавично…Човек рисува една картина със седмици, а хората я гледат половин минута. Човек преживява десетки събития, страда, състарява се от тях, за да си ги припомни всичките само в половин минута. Какво струва човешкият живот? Половин минута спомени.”

Или пък:

„Свидетели сме на преход, в който, „лидери са полуинтелигентите, а милионери - импотентните.”

Радой беше много самотен човек и си отиде още по-самотен. Въпреки шумната публичност около него. Не случайно в едно от последните си стихотворения той написа: „Не се състоя срещата ми с моя живот!” Казваше: „Аз съм един унищожен писател и един убит сатирик…”

Поетът Радой Ралин беше до известна степен принесен в жертва на сатирика Ралин. Едно измислено според мен противопоставяне, защото сатирата се ражда от много лирика- последният може би, който неподражаемо съчета бедността и свободата в своя поетичен ген.

Веднъж в „Академията” имах среща с Велислава Дърева. Сварих ги двамата с президента Желев на чаша вино и стана дума за Радой. Между другото д-р Желев каза за него това, от време на дисидентските години:

„Той разпространяваше и обясняваше основни моменти от моята книга „Фашизмът”. Радой беше съвестта на България в продължение на 4-5 десетилетия. По-честен, по-достоен, по-добър и състрадателен човек аз не познавам. А мисля, че познавам много хора. Никога няма да забравя неговите епиграми, помня ги и сега…”

Бай Радой си отиде. Животът му не е бил лесен преди Девети, нито след Десети. Не беше просто живот, това бе един Урок по достойнство. Поклон!