Димитър Петров

(по истински случай)

Двете жени седяха на зеленото кожено диванче в коридора. Към тях се присъедини трета. Тя стоеше права и явно беше доста притеснена. Наляво и надясно из коридора сновяха медицински сестри и санитарки. Минаваха със системи на колелца и пакети, увити в бяло.
- Извинявай, - обърна се правата жена към по-възрастната на диванчето - мога ли да те помоля за нещо? Казвам се Лиляна. От Перник съм. Мъжът ми е подготвен за сърдечна операция. Казва се Йордан Симеонов Йорданов. Но аз ще тичам при дъщерята в родилния дом на улица Шейново. Всеки момент ще роди. Като се появи наследничето, веднага се връщам. Ще те помоля да ми се обадиш, ако не съм се върнала и е свършила операцията! - извади от джоба си листче и го подаде на седящата. - Това е телефонният ми номер. А ти как се казваш и по какъв случай си тук?

Жената, към която се обърна правостоящата се размърда. Пое листчето. Погледна и го пъхна механично в джоба на палтото си.

- Добре, - каза тя - казвам се Надежда. Надка ми викат. Аз също съм тук за… На мъжа ми ще правят тежка операция на сърцето. И моят се казва Йордан Симеонов Йорданов. Ние сме от Разград. Е, от едно близко село до града сме - Побит камък. Чакам дъщеря си Ралица да дойде от Благоевград. Докато учеше там, се задоми. Момчето е много добро.

Лиляна благодари на новата си позната. Още веднъж й благодари и тръгна. Ненадейно стоящата встрани млада жена я попита:
- Извинявайте, госпожо, а дъщеря ви за първи път ли ще ражда? Как се казва? Мога ли да ви изпратя до двора на болницата? - и се обърна към седящата - Ей сега се връщам!

Перничанката се съгласи и говорейки за дъщеря си тръгнаха двете към асансьорите.

Надежда се вглъби в себе си. Застина на диванчето. Молеше се на ум Данчо да се оправи. Толкова много работа ги чакаше у дома. Не след дълго младата жена се върна и седна отново на мястото си.
- Докато я изпращах, дръпнах една цигара набързо - каза тя ей тъй, без причина. - А вие, как стигнахте до тук?
- Ох, тя моята не е за разправяне - започна разградчанката. - Ама май ще имаме време да си говорим. Мъжът ми Данчо е полицай. Работи в кола инкасо. Ама ние не се познаваме! Вие как се казвате?

Младата събеседничка се усмихна и каза името си - Петрина Церковска. В коридора миришеше на хлор и нещо друго. Въздухът бледнееше под матовите лампи някак изкуствено. В гърдите на Надежда се промъкваше страх. Тя го отхвърли, но напрежението й се покачваше.

Помълчаха известно време. Надежда продължи:
- Данчо беше на работа. Като пътували за Родница, едно малко градче до Разград, ги блъснала лека кола челно на завоя. Колата била пълна с пари, а той сам с шофьорчето. Бронираният автомобил се завъртял напречно на пътя и го запушил. Йордан и шофьорчето се оказали вътре ранени и заключени. Другата, леката кола, дето ги блъснала, се търкулнала в канавката с обърнати колела. В този момент изскочила от завоя трета кола и право по средата на инкасо-микробуса. Нашите получили още един удар и се преобърнали на пътя с главата надолу. Пълна трагедия. Данчо се оправи след туй, ама…

Мина медицинска сестра с количка пълна с инструменти. Колелцата й цвърчаха като малки уплашени мишчици. „Чиврък, чиврък, чиврък… Надежда се хвана за гърлото с едната ръка. Другата положи на ръката на младата си събеседничка и каза уплашено, че я е страх. Петрина я стисна леко и успокои:

- Разказвай, разказвай! - подтикна я тя - Така ще ти мине. По-лесно е, когато споделя човек.
- После, нали разбираш, болници, съдилища… Преживяхме го тежко. На Йордан му стана нещо на сърцето. Пратиха ни на лечение, на санаториум в Банкя и хоп - инфаркт. Йордан се срина. Докарахме го тука с линейка и сега чакам. Ще му правят сложна операция. Обадих се на щерката, да дойдат от Благоевград.

Изведнъж настъпи тежка тишина. В коридора нямаше никой. Сякаш се озоваха на друго място в друго време. Светлината падаше по раменете им като сняг. Надежда потрепера. Вратата на операционното отделение се отвори и излезе лекарка.

- Вие за кого сте? - попита тя.
- Аз съм за Данчо. За Йордан Симеонов Йорданов.
- Съжалявам, госпожо! Йордан почина, не издържа операцията…

Лекарката го каза служебно, без емоция. Правеше го често. Беше претръпнала. Настъпи миг, дълъг като на давещ се, оттласнал се от дъното, преди да вдъхне въздух на повърхността.
- И вие ли сте за това, госпожице? - жената в бяло се обърна към младата посетителка, седяща на дивана.
- А, не! Аз съм за…. Ами аз съм тука, заради….
- Заради Рафаил ли сте тук?
- Да, да! За него.
- Това е добре. Браво! Той ще се оправи. Добре, че има някой, все пак… Казаха, че е бездомник или просяк, нещо такова.

Лекарката се обърна и влезе зад стъклената врата. Надежда стоеше като препарирана. Бе изтръпнала. Почти не дишаше. Гледаше в отсрещната стена като омагьосана.

Изведнъж вратата се отвори отново и познатата в бяла манта запита:
- Кой Йордан, моля? Тук са двама с еднакви имена.

Надежда се стресна. Подскочи. Изправи се и с треперещ глас каза:
- Моят е от Разград.

- Вашият е жив, госпожо! Този от Перник почина.

Щом вратата се затвори, разградчанката седна като в унес и заплака. Петрина я успокояваше и й говореше. Изведнъж зазвъня телефон. И двете се пресегнаха към чантите си. Звънеше Надиния. Тя го погледна и каза уплашено.

- Непознат номер. Навярно е на оная жена от родилното. Какво да й кажа сега? Моля ти се, Петринке, ти й кажи!

Петрина поклати глава и обясни, че човек сам трябва да си понесе отговорността. Натисна копчето и поднесе телефона до ухото на Надежда. Двете държаха апаратчето едновременно с треперещи ръце. От другата страна се чу:

- Имаме момиченце! Току-що се роди със секциум. На мен ще го кръстят - Лили. Хубаво, бяло, на баба си ще прилича красавицата. Ще е моята бъдеща радост и отмяна.

Двете слушателки оставиха телефона на кожената седалка и се загледаха мълчаливо. Гласът млъкна. След време се чу силно:

- Ало, ало! Какво стана с Данчо? Как мина операцията?

Надежда вдигна апаратчето и каза с изсъхнал глас:

- Почина!

Отсреща жената се разплака и занарежда, телефонът млъкна. Зазвъня отново доста продължително, без да го погледнат. Поседяха така. Помълчаха. Надежда плахо погледна неприетия разговор:

- Дъщеря ми, - каза - тя е звъняла.

Натисна бутона. Прозвуча гласът на дъщерята. Били попаднали в задръстване по магистралата. Имало катастрофа. Щели да закъснеят. Надежда се успокои. Но в тоя момент вратата се отвори отново и лекарката пак се появи със стъкления си глас.

- Госпожо, елате вътре за опознаване, моля! Объркали са данните и вече не знаем кой кой е от двамата Йордановци. Елате да засвидетелствате кой е вашият - живият или умрелият.

На Надежда й се подкосиха краката. Не помръдна от мястото си.

- Няма да дойда! Не мога да понеса още едно объркване. Моля ви се, докторке! Нека си остане всичко така, както е.

Лекарката се ядоса и раздразнено каза, че ще помоли само още веднъж.

- Може ли, Петрина да дойде с мен?
- Може.

Влязоха. Вътре имаше двама оперирани. Надежда погледна със свито гърло.

- Ама, моя Йордан го няма тука! - викна тя изненадано. - Къде е?

Лекарите и сестрите се засуетиха. Събраха се в ъгъла на залата и заговориха тихо. Навън беше тъмна нощ. Среднощ. Оказа се, че Йордан е бил опериран първи и откаран в отделението с вътрешния асансьор, за да освободи операционната за следващите чакащи. Петрина пошепна на Надя:

- Звънни на жената от Перник, да я питаш за отличителни белези на мъжа й!
- Не мога, - каза Надя - искам си мъжа.
- Но ти си длъжна да се обадиш на Лиляна. Обеща й. И тя е майка и съпруга като теб. Даже вече е баба.

Притеснената разградчанка звънна на номера от листчето. От другата страна се обади мъжки глас. Бил зетят. Бащата на новороденото. Бабата била в бърза помощ. Припаднала. Но вече се свестявала. Ето, подавал й телефона.

- Лили, кажи ми, моля те, как изглежда мъжът ти? Тука има двама на масите. Единият е жив. Кажи, де! Моят го няма.
- Плешив е. Данчо е пълен и плешив.
- Жив е, Лили! Жив е! Плешивият е жив!

Перничанката се разплака и млъкна. Зетят се обади. Каза, че тъща му отново е припаднала. Благодари за новината! После Надя и Петрина слязоха долу на третия етаж и намериха стаята с оперирания Данчо от Разград. Радваха се. Прегърнаха се.

Надежда се отдръпна и погледна Петрина в очите:

- Коя си ти? Нали си тук за бездомника, оня косматия с голямата брада? Починалия.
- Не съм - каза младата жена. - Тук съм, за да изуча поведението на жена, чакаща пред операционната. Ще се снимам в такава роля във филм и ви изучавам поведението. Аз съм актриса. Актрисата Петрина Церковска. Разработвам ролята си в натура. А сега разбрах нещо важно. Плешив просяк няма. Още в началото трябваше да се досетим.

Петрина Церковска изигра перфектно ролята си в новия български телевизионен сериал „Ако си дал”, който стана култов за по-старите поколения. След болницата, Данчо Разградски се възстановяваше в къщата си в Побит камък, а Данчо Пернишки в града на Кракра, като се радваше на внучката си Лили.

След година и половина двете семейства се събраха в Побит камък. Решиха да издирят гроба на Рафаил-бездомника и да му направят паметник. Потърсиха актрисата Церковска. От Телевизията им съобщиха, че в момента тя е в творческа опознавателна командировка. Внедрена била в структурите на мутренска групировка във Варна. Щяла да играе главната роля в следващия телевизионен сериал „Мутри на светло”, като любовница на боса на мафията.