Павлина Петкова

С ЦВЯТ НА ЕСЕН

В дланите - хербарий.
Спомен.
Години, години…

Старите албуми. Пожълтели от дъха на времето. Събрали в себе си спомени от детството и младостта. Вълнуващи срещи, загадъчни усмивки, раздели. Оживяват пред погледа ми виенски колела и шарени балони политат към небесата. Смях и глъч изпълват пространството на минали мигове. Охлузени колене, бягащи във висините облаци, подгонени от вятъра птици. Като кадър от филм преминават картините.
Намирам хербарий между листи и снимки от първата среща и първото влюбване. Взирам поглед в изгубилите блясък очи. Миналото не прощава на никого. Взема за себе си лъчезарието от лицата, усмивките вгражда в царството на тишината. Безмълвие е запечатало устните.

Лица без блясък,
времето - съдник
брои залезите.

КЪМ СПИРКА „ЩАСТИЕ”

Наближавам отправната точка. В ръцете свивам чадъра, мой спътник безгласен. Облаците се разкъсват и правят път на светлината. Лято е. Слънцето се прокрадва по небосвода, а може дъга да преметне тяло над хоризонта.
Двойка врабчета се къпят в локва. Покрай тях плуват лодки от паднали от дървета и храсти листа.Съзерцавам ги. Влюбени птички - нехаят за хорските тегоби.
Вървя, а душата ми, намерила прохлада, иска да полети над делника и да намери рая, където покълват надеждите.
Ускорявам крачка.

Облачни дни.
Събирам в шепите си
вятър.

СУХАТА РЕКА

Не река, а бара се нарича вече. Събраха се бреговете й, но не в прегръдка, а от мъка.
Няма ги водите, замлъкнаха чучурите на чешмите. Бурени никнат по пресъхналото дъно.
Момите, които някога платно в нея белеха, сега са старици с избелели кърпи на главите.
Нозете им, както сновяха по хармана, сега никой ги не види. Плиснаха се водите, времето мъртво се роди. Няма смях и песни, задевки, звън на менци. От болка земята се пропука, слънцето пресуши реката. Сега тече в царството на легендите.

Крайпътен камък -
обелиск
на времето.

След мравешката колона
есента навява
спомени.

ЖИВОТЪТ - ПРЕЧУПЕН КЛОН

Птиците в гнездата спят. Един прозорец свети с мъглява светлина. Самотник, забравен от съдбата, всяка вечер реди картите на живота. Премисля всеки ход и сам си говори: Защо? Къде сгреши?
Къде са децата? Внуците? Защо е тъй наказан?
Щурците точат струни под лунна светлина. Тъга навява от песента им. Спомен за безгрижно детство с безкрайните бабини приказки. За устрема на буйната младост, за любовите. За девойката, на която във вярност се врече. Но всичко остана в миналото.
Животът е хазарт. От последното раздаване изтегли картата на самотни дни и нощи.
Как мозайката на пъзела отново да нареди с тези треперещи ръце? Как да се примири? Днес е зле, а утре?
Нощта намята хладен плащ.

Вечер.
В залеза -
рана.

ПРОЛЕТНА ПЕСЕН

Дългоочаквана пролет. Живителна. Всичко се възражда за нов живот. Високо в планините остава споменът за зимата. Ручей бълбука и приглася на веселото чуруликане. Пчели жужат в цъфналата вишна. Душата - за полет готова.

Орна земя
и птичи ята.
Пролетна песен.

ЩАСТИЕ

Седнах в парка край детска площадка. Царство, изваяно като от приказка! Смях, глъч и олелия! На душата ми стана леко, леко… Загърбила делнични мисли, се върнах години назад.

Къси панталонки.
И на пожълтелите снимки -
синини по колената.

Слънцето хвърля последни отблясъци високо по върховете на дърветата. И животът ми клони към есента - богата съм!
В ръката ми се гуши детска ръчичка.

ВЕЧЕР КРАЙ МОРЕТО

Загледаш ли се в морето, примамливо те привличат вълните.
Небето свети с ярка светлина и звездите се оглеждат в морското огледало.
Денем градчето е палитра от шарки на художник. Ококорени, прозорците надничат сред сакъсчета и петунии. Дали селската градина не е дошла на гости на градските тераси, или обитателите са запазили спомена за своя първороден корен?
Лодките дремят в прегръдката на брега. Нека прибоят укроти своята стихия и лунната подкова се запъти към своите постели. Тогава слънцето ще навлезе през прозорците, за да придърпа завивките с покана за ден от топлина и обич.

В прозореца - сянка
на забавен каданс.
Птица се оглежда.

ИЗГРЕВИ И ЗАЛЕЗИ

В ръцете ми снимки чернобели и пожълтели писма. Спомени свидни от детството ме връщат в бащиния дом. Отново чувам песента на пресипнало щурче в нощи светлолунни. Долавям мирис на сено и чернозем. Потичат мислите като придошла река. Лавандулови сънища, безгрижни дни. Добро и зло поставям на везни.
Татко от прага изпраща последните слънчеви лъчи. Зимата замислено посреща и хлад душата му сковава. Ръцете на мама в клони се вплетоха - гнездо за птиците.
Вятърът в лозницата шуми. Неми са самотните стрехи.

Две ръчички ме държат по пътеката към утрешния ден!

Мълчанието на небето
в празни щъркелови гнезда.
Време за ново начало.

МРАЗ

Вълчи вой следва скорошна пъртина. Дали е пътник закъснял или объркано животно?
Бяло в бялата нощ поглъща погледа. Студ наостря ками. Дънерите се гушат в снега. Бяла риза самодивска е облякла гората.
Къде ли погледът спира? Дано изгладнелите вълчи гърла не достигнат своята цел!

Пожъната нива.
Златото на лятото -
в питка.

ПРЕД ПРАГА НА ЗИМАТА

Дали ще видя днес как есента сламено-руси коси размята? Върбите се оглеждат в синьото огледало на здрача. Приготвят се за вечерния бал. Гласът на самотна китара се носи над засетите ниви. Първа звезда на небето изгрява. Скоро и луна гнездата ще освети. Сгушени птици сънуват на лятото разпилените златни зърна.
Нима тоя миг не е награда!
Стига ми да съм щастлива за цял един живот.

Волска кола
по сенокос.
Пеещи колела.

ВЕДИ В НОЩТА

Слънцето се скри. Мракът настъпва. Страхът дебне от всеки ъгъл. Вятърът заспа. И цветята спят. Лилави сенки пръскат аромат. Звезда вечерница изгрява.

Сред коприва и троскот -
дом запустял.
Камината в паяжини.

В СЪРЦЕТО СИ Я НОСЯ

Къде си, Родино, с твоите пътища? В коя посока да поемат нозете ми? Времето от слънчева сърма дрехи изплита. Дано не ги отвее вятърът.
Пътник съм. В браздата на деня полагам семе. Нека утре да кълни - дом за птиците да стане.
Не искам да съм чужденка в своята страна.
Волна да се скитам по света, но при тебе пътят да ме връща.
Имам си Родина…
и четирилистна детелина.

Пресъхнал извор,
чешма обрасла с мъх.
Менците - в музея.

В ПРЕГРЪДКАТА НА ПРИРОДАТА

Обичам работата си. Още повече харесвам мястото, където минава работният ми ден. Такава величествена природа! Зеленина, цветя и дървета - орехи, борове, брези, ели… Песен на птици, жужене на мушици, полет на пчели и пеперуди. Късче от рая. През сезоните флората сменя своите багри - облича се в бяло и розово, в лилаво, жълто и зелено. Борове и ели величествено извисяват върхове.
Сред тази съвършенна красота се открояват складовете и пътищата, по които автомобили докарват поредната реколта от зърно, добито с много труд и грижи.

След залеза -
светулки
и спомени.

СПИРАЛАТА НА ЖИВОТА

В душата ми извират спомени. Мама, седнала до прозореца с куки в ръце плете чудни плетеници. Слънчеви зайчета подскачат край нея. През прозореца врабец в стаята наднича. На масата букет от люляк с аромат на пролет.
Пробожда ме вляво: мама отдавна я няма!

В погледа
на птица и дете-
невинност.

По спиралата на живота и аз един ден ще поема към нея.

СЕЛО СРЕД РУИНИ

В утринта
откъснах цвете.
По ръката ми - сълзи.

Пътека към нищото или към един отминал живот.
Храсти и бурени към запустялото село. Било е някога село! Сега е само руини от срутени домове. Кипял е живот, огнища са горели. Песни и хора са огласяли мегдана. Било е!
Кал и троскот са заличили стъпките на хора и животни. Вятърът е отнесъл последните некролози. Пустош. Гарван е кацнал на дървения електрически стълб. Птица в простора пее псалм за мъртвите. Завали ли дъжд, прелива ги за помен.
Душата ми е свита от вина! Как да я поема цялата? Емиграция и глобализация в търсене на щастие.

В някогашните дворове се пробужда пролетта!