МАГИЯ
Капе, кехлибарен, от дървото клеят -
скоро ще изсъхне старата череша.
Знам -
най-свидните черти ще избелеят
и най-трайното ще се превърне в „беше”.
Може би смъртта е дълга, постепенна -
мрат летата босоноги и къпинови,
мрат следите двойни, със снега стопени,
шипката в косата, ябълката, виното;
мрат местата, дето няма да се върнем,
хората, които няма пак да видим;
мрат, във тихо равнодушие превърнати,
страсти и омрази, и обиди…
Клеят кехлибарен капе по черешата,
капе гъсто слънце върху мен, щастливата.
Шипка - във косите ми.
Устните ми - грешни.
На трева мириша, като самодива,
и те викам само със очи зелени -
ти от мен не можеш да си идеш вече…
Времето прелита с блясък и свистене.
И не ни докосва.
И светът е вечен.
