Надя Попова

Някъде в началото на 70-те години Станка Пенчева е написала едно стихотворение, влязло в книгата й „Пясъчна лилия” - то се казва „Театър” и не е сред най-популярните й творби, не съм чувала и самата поетеса някога да го споменава.

Дано не прозвучи дидактично, но тази творба, родена от един психологически и поведенчески парадокс, ми звучи като възпев на достойнството.

ТЕАТЪР

На А. К.

И артистът все се покланя,
все се покланя…
По скулите му се стича пот,
нозете му още треперят -
като хълбоци на кон
подир жестоко препускане.
В главата му още кънтят
чуждите думи,
чуждите мисли
и той бавно изплувва -
сякаш от дъно -
към своята мисъл,
към себе си.
Артистът все се покланя,
все се покланя…
А преди миг
бе държал тези хора във шепа,
бе ги забивал в земята,
бе ги издигал до звездния вятър,
бе ги правил велики и жалки…
И е непонятно защо
сега т о й
на тях се покланя,
а не пада залата на колене…

Днес, когато българският театър е в упадък, а маскарадът е на почит, има особено знамение в това, че изд. „Жанет 45″ в лицето на Божана Апостолова ни събра, за да се поклоним ние, публиката, на Станка Пенчева - един от най-талантливите и достойни български творци.

Затова, че години наред ни „издига до звездния вятър”. При упадъка и на друг един жанр - литературната критика, която да оценява, да степенува йерархията на ценностите - наградите май останаха единственият регулатор на литературния живот.

А Иван Николов за новата лауреатка е не просто име на награда, а име на приятел, на събрат по перо и крило. За него в излязлата наскоро анкета, направена от Петя Александрова, Станка Пенчева казва:

„В Пловдив неизменен редактор ми беше Иван Николов. Не това редакторство ни сближи, ние си бяхме приятели отпреди. Аз много ценях Иван като поет, а самия него направо си го обичах. Той беше хубав, чист човек. Може би и затова си отиде рано…”

Ще направя и аз лирическо отклонение. Малко преди Иван Николов да напусне този свят, записахме за Радиото голям разговор. Ще цитирам малък откъс от него: „Поезията като всяко благородство задължава. Това значи, че поетът не е онзи, който пише стихотворения, а който се стреми и иска да живее като поет; това включва много повече от думите, то включва неговото житейско поведение, нравствените му опори, всичко онова, в което той търси и намира смисъла на своя живот. Порядъка на света всеки го поддържа по свой собствен начин - поетът го поддържа с оня тънък лъч светлина, който изхожда от него, за да стигне до повече хора. Ако трябва да се откажа от думата „поет” и да потърся друга дума, с която бих нарекъл себе си, тя ще бъде „труженик”. Мисля, че дарбата или искрата Божия, или талантът - както щете го наречете - е някаква своеобразна пружинка, която природата е навила в нас и въпросът е как и за колко време тя ще се развие”.

Тези разсъждения не само ме връщат към спомена за талантливия поет и преводач, но и прехвърлят мост към Станка Пенчева, донякъде обясняват тайната на нейното непомръкващо присъствие в пространството на българското художествено слово.

Тя е труженик - от най-всеотдайните и най-безразсъдните, до последната си клетка. И формулировката „цялостно творчество”, за което й се присъжда наградата, при нея не е аритметичен сбор от издадени книги, а именно символ на цялостност, на себеизграждане.

Не бих искала да изреждам дълъг поменик от заглавия в хронологичен ред, макар че те - заглавията й - са красиви, въздействащи, не случайни, но нека все пак напомня, че Станка Пенчева е автор на 28 стихосбирки, три книги с публицистика, повестта за деца „Мили бате” (писма на един дакел) и автобиографичната прозаична книга „Дървото на живота”.

Всъщност всичко, сътворено от нея, независимо от жанра, е откъснато от Дървото на Живота, а по-често от другото, забраненото: Дървото на Познанието.

Корицата на прекрасната й книга „Незабрава” краси фрагмент от картината на Йеронимус Бош „Градината на земните наслаждения”. И понеже при тази поетеса няма нищо случайно, бих оприличила стихотворенията й, включени в това представително „Избрано”, с плодовете от градината на нейните земни дни; съзнателно не казвам „земни наслаждения”, следвайки художника, защото някои от тях осезателно нагарчат.

Не търся лесно сравнение - авторката през годините сама е вписала света на своите преживявания, на поетическите си превъплъщения и размисли в тази метафора. Ето само някои нейни заглавия: „Ябълковата градина”, „Последната ябълка”, „Градините на любовта”, „Дървото на живота”…

Така че поетесата сама ни е дала ключа към очите на душата си.

И понеже съм убедена, че имената, с които една жена кръщава децата си или книгите си, говорят много за нея, ще цитирам още: „Кладенецът на птиците”, „Горчива билка”, „Пясъчна лилия”, „Есенно лозе”, или друг тематичен пласт: „Недовършен свят”, „Къща от думи”, „Храмът на словото”, „Есенно сияние”, „Сезонът на загубите”, „Гола душа”…

Със стиховете на Станка Пенчева - изповедни, ярки, диалогични, естествени като дишането и същевременно озарени от високото майсторство - израснаха поколения.

Ценена от колегите си писатели, обичана от читателите, тя беше олицетворение на жената творец, съчетала силния ум, духовния стоицизъм, интелектуалните прозрения с неповторимата женска сетивност и интуиция.

По-младите поети и особено поетеси изпитваха респект от нея. Тя бе истинска духовна дъщеря на още живите тогава гранддами на българската поезия Елисавета Багряна и Дора Габе. Красива, талантлива, достолепна, със съзнание за светлината, която носи в съда на човешката си същност.

Впрочем, не знам защо заговорих в минало време. Станка Пенчева и сега е такава - по някакъв необясним, но многократно доказан закон на световната хармония времето не я докосна, не я промени кой знае колко нито „отвън”, нито „отвътре”.

Вероятно защото тя е не галеница, а избраница на съдбата. Същата тази съдба я натовари с огромни изпитания, но над всички явни или скрити душевни вопли се извиси рефренът: „Не се оплаквай в себе си дори!” И затова животът й се отблагодари, дарявайки я с творческо дълголетие.

Възхищавам се от книгите на Станка Пенчева, излезли през последните няколко години - „Старомодни стихове”, „Отвътре-отвън”, „Преддверие”. Такова надмогване на болката, на неизбежното, на мрака, който ни връхлита със смъртта на близките, с приближаването на старостта, не съм срещала другаде и при друг поет.

Подобно естествено приемане на сезона на загубите без хленчене, а с артистична самоирония не познавам. И най-важното е, че нищо не е забравено. Душата на поетесата помни всичко - от годините, когато е била по собствените й думи „с глава за отсичане, с устни - за целуване”.

Метаморфозата при нея може да е само (и то частично) външна. Иначе - ябълковата градина си е на мястото, дърветата в нея не са изсъхнали, те цъфтят всяка пролет и дават плод всяка есен.

И ако приемем, че Станка Пенчева е поетеса, отрекла по един убедителен, но деликатен начин първородния грях като грях, бих я нарекла Повелителка на ябълковата градина и Градината на земните наслаждения.

Дори подозирам, че във великолепното й стихотворение „Сантиментално описание” - за вечерята на свещи с някогашния любим край скромната й днешна трапеза „двата компота за вкъщи”, които тя му слага в торбичката на сбогуване, са от ябълки, брани от онази библейска градина.

С първородния грях внесохме някаква яснота. Разбира се, че поетесата не е от богобоязливите. В нейния личен етичен кодекс греховете са подредени по друг, неканоничен начин.

И сред най-непростимите е тежкият компромис със съвестта, танцът със силните на деня, иначе казано - с Властта. Апропо, за такъв един, останал единствен, реален танц писателката разказва в документално-биографичната си повест „Дървото на живота”.

„Знайно беше, че дамата, която танцува с голямото началство, има възможността да си оправи някой проблем, докато трае танцът. Началството кимва комуто трябва, нарежда му кратко. Готово. Не щеш ли, веднъж и на мен се падна честта да бъда поканена. Танцуваме и мълчим. Най-после кавалерът ми не се стърпява: „Как живеете, имате ли нужда от нещо?” Обикновено подходящите отговори ми хрумват със закъснение, но сега се сетих веднага: „Да, имам, само че вие не можете да ми го дадете”. Началството се впрегна не на шега: „Бре, че какво ще е то?” И аз рекох с детинско самодоволство: „Ами… дарбица ми е нужна”.

И така - от гротесковия диалог по време на ритуалния танц до затвърждаването на тази житейска философия сезоните се сменят, но неизменна остава заповедта: никой не може да ти даде нищо, което да промени съдбата ти, истинските богатства са в теб, ти си техният пазител или разсипник.

Във високия, екзистенциален смисъл Станка Пенчева винаги е била чужда на суетата, не е участвала в маскаради, за да се представи за някоя друга (тук, разбира се, изключвам веселите предрешвания по Коледа или Заговезни, когато калпаче със звънче, домино или някакъв друг закачлив аксесоар са предвидени не само за нея и за най-близките, а дори за дакелчето Голди).

Ще повторя отново: поетесата съхрани през годините и физическата си красота, и своя талант от ерозията на старостта, на оскъдицата, на огорченията. Тя се опази от забравата, защото душата й, духът й са непрекършени.

Светът на нейните вълнения, открития, въпроси, съпротиви, понякога и примирения не се стесни. Напротив - както самата пише в късните си стихове и в новата си, още неиздадена автобиографична проза: „Вселената се разширява”.

И това не е констатация от геофизически, космически порядък, а кредо на един мъдър, неукротим женски и творчески дух. Защото по-често сме свидетели тъкмо на обратното - как хора със завиден някога интелект, с високи духовни хоризонти са се превърнали в сенки на самите себе си, саморазрушили са се, а очите им са вгледани само навътре, слепи за света наоколо.

Станка Пенчева има феноменално зрение. Тя умее - но по съвършено друг начин - да гледа и вижда в миналото, да го пречупва през лещите на душевния си опит: често с носталгия, но без самосъжаление.

Цветовете за нея не са избледнели - нито там, в спомена, където е била по-млада и по-щастлива, нито сега и тук, сред руините и призраците на безвъзвратно изгубеното (но и сред вакханалията на вечно продължаващия, възкръсващ, тържествуващ живот).

Нейните късни стихове ме преобърнаха издъно, промениха схващанията ми не само за философията на човешкото съществуване и себесъхраняване, но и за границите на художественото, на възможното и допустимото в изповедта пред белия лист.

По повод прословутото начало на едно от „старомодните стихотворения”: „И ето ме - бабичка…”, и свързаните с него упреци, главно от жени, самата поетеса ми е разказвала забавна случка отпреди доста години: как Елисавета Багряна, прочела нейно ново стихотворение, където се споменава за „стареещата кожа”, реагира остро: „Станка, махнете онази грозна дума!” Коя?” „Ами онази, за кожата…” За „амазонката”, за почитаната, прославена поетеса думата „старост” е била табу.

Както и производните от нея. Станка Пенчева разруши това табу. Естетизира метаморфозите на възрастта без всякакво насилие, без козметични разкрасявания.

Показа ни колко тъга, но и колко красота има в дългия, бавен разговор между „двама старци”, сътворили вече своето Мироздание, будуващи сред своята тъжна вечност, които си приказват, всеки седнал величаво в своята градина: единият - с неудобна триъгълна нимба, другата - с вехта сламена шапка.

Доскоро си мислех, че изразните средства на поетесата са стигнали своя предел, връхната си точка, но излезе, че съм се заблуждавала. В ранното лято на 2005 г. получих от Станка Пенчева новата й стихосбирка „Преддверие”.

Прочетох я веднага щом се прибрах вкъщи, на един дъх. Изумлението ми пред тези 60-ина стихотворения беше толкова голямо, че направих нещо неочаквано и за себе си - запретнах ръкави и за около 3 часа преведох 12 от тях… на руски език.

Налудничава реакция, нали? Сега си мисля, че това е било спонтанен израз на желанието да не остана просто пасивен читател, по някакъв начин да се приобщя, да участвам в магията на тази до дъно раняваща и просветляваща поезия. „Моята вечност”, „Последната врата”, „Разчистване на смет”, „Ода на ума” с нейната поанта: „Отиват си едно по едно сетивата - но умът ще затръшне последен вратата!”

Въпреки твърденията на философи, физиолози, психоаналитици и поети, че жената е „друго същество”, с различно от мъжкото устройство на ума и на логически-емоционалните реакции, аз съм готова да се закълна: поети и личности като Станка Пенчева будят еднакво разбиране, съпреживяване и възхита у мислещия, интелигентен читател независимо от пола му.

Не в преддверието на Вечния сън и не в притвора на храма, за които така неповторимо написа - тя е все така в сърцевината на живота и на голямата поезия, която е създала и продължава да твори.

(Слово при връчване на наградата “Иван Николов” на Станка Пенчева за цялостно творчество)

2007

P.S.
Наричат седмицата най-тайнственото и свръхестествено число. Съвършеното. Символ на Сътворението. Числото 7 е считано за свещено, въплътило началото и края. Изразява хармоничното отношение на човека към света.

И още много, много основополагащи понятия - дните от седмицата, континентите на нашата планета, чудесата на света, основните цветове на дъгата, музикалните тонове; олицетворява седемте смъртни гряха, седемте врати на рая и седемте кръга на ада, седмина са старозаветните пророци…

Седем бяха и годините, които ми е оставало да прекарам край Станка Пенчева. Моят ангел-хранител. Възхитителната поетеса и невероятната личност. Усещах я същевременно и като сестра, и като майка. (Още когато майка ми лежеше неподвижна, безмълвна, безпаметна, поразена от три инсулта, Станка се мъчеше някак да облекчи участта ми - понеже живеехме съвсем наблизко, предлагаше докато съм на работа, да идва в къщи да й чете, да й приготовлява храната…)

Противно на мнението, че жените творци обикновено са егоистки и ревностно пазят личното си пространство, Станка беше всеотдайна и то не само към най-близките си роднини.

Когато гледах тежкоболните си родители и се бях преместила при тях в кв. „Изток”, за пореден път крадци обраха пустеещата ми гарсониера в отдалечения жилищен комплекс, задигайки всичко: цялата битова техника, всевъзможна покъщнина, особено металната утвар от рода на тенджери, тави, канчета, прибори за хранене - буквално не ми беше останала и една вилица!

Получих от „Тинтява” - прекрасния, блестящ от чистота и ред дом на Станка - набор от чинии, чаши, супени лъжици и чаени лъжички, ножове, кафеварка, разни хитроумни резачки и мелнички…

При това не в насипно състояние, а образцово опаковани, чупливите - обезопасени по неин си изобретателен начин… На протестите ми отговори: в повече са ми, имам си всичко необходимо. Дала съм каквото трябва и на дъщеря си.

Все в този дух - на един от рождените ми дни, за да компенсира зимното ми зъзнене заради изключеното парно във въпросната гарсониера, тя ми подари две чудесни родопски одеала в цвета на естествената вълна; огромният пакет беше превързан с панделка и, разбира се, снабден с поздравителна картичка в присъщия й шеговито-сърдечен стил.

Пазя всичките тези послания по различни празнични поводи заедно с подаръци от друго естество - шноли от някога дългата й коса; пръстен с тюркоаз, който вече не минавал през разширената от артрита средна фаланга на безименния й пръст; плетен руски шал от рода на оренбургските („Вече не ми прилича на годините да нося бяло. На теб ще ти отива повече…”)

Тези „дарове на влъхвите” имаха друг смисъл и послание. Сякаш ми завещаваше своите доскоро любими вещи - знаеше, че не съм „бедна роднина”…

Станка умееше да подарява не само предмети, но и хора. Един такъв безценен подарък „по наследство” ми е нейната приятелка от младини и до последния й ден Бригита Йосифова - журналистка, писателка, неуморна изследователка на българската история. Но това е специална тема, която сега само маркирам…

Всеки път се забавлявам, когато жена с творчески претенции - независимо дали фолк гърла, пишман поетеса или научна работничка, въодушевено обяснява за „простосмъртната публика”, че не умеела да изпържи и две яйца, че подобни презрени занимания не били за избрани натури от нейния вид.

Станка, тъкмо обратното, беше фантастична кулинарка. Всяко гостуване при нея бе съпроводено от собственоръчно приготвени и аранжирани с въображение специалети.

Макар че от залепеното върху хладилника магнитче във формата на малко бележниче, те предупреждаваше надпис с нейния почерк: „Яж по-малко!” Шега, намигване в характерния й стил.

Но истинското „лакомство”, очакващо прекрачилия този праг беше общуването. Неповторимо, всеки път различно. Странно е как тя, която заради проблемите си с коксартрозата и няколкото мъчителни, май не много успешни операции, бе ограничена в придвижването, излизаше рядко, а и намаленият слух не й позволяваше да води дълги телефонни разговори, беше в час с всичко, което се случва. Зад прозореца й и по света. В литературата и обществото като цяло. В сърцевината на света и мирозданието.

Споделяше, натъжаваше се, задаваше въпроси, търсеше отговори. Не кахърна старица, макар и в „третата възраст”, а все същата възхитителна жена със самодивски рижави коси, с красиво одухотворено лице, с ясен поглед на зелените очи и извити като дъги вежди, ведра, елегантно облечена, съперничеща по естестествената си хубост на цветята, които отглеждаше.

Те бяха безброй. През лятото малкият балкон на хола й преливаше от тях. В сандъчета, кашпи и саксии, на пода и по первазите. И никога нито едно болно, линеещо растение, нито едно пожълтяло или нападнато от вредители листенце.

Дори толкова капризните орхидеи и циклами, по правило умиращи въпреки грижите седмица след като са ни ги подарили, при нея цъфтяха като луди през цялата година. А разнообразието от видове можеше да съперничи единствено на Герганината „мала градинка” от „Изворът на Белоногата”, когато девойката ги изброява пред везира…

Наричах я на шега „Феята на цветята”. Сякаш имаха общи вибрации, пълен синхрон. Бях й подарила малка метална лейка, защото голямата вече я затрудняваше.
Това обаче е само фонът на многостранната й, обаятелна творческа природа - да бъде поет и естет дори в битовото.

Важно е другото: че Станка Пенчева - казвам го не емоционално, а напълно убедено! - не стоеше на по-ниско литературно-йерархично стъпало от Елисавета Багряна.

Не й отстъпваше по дарба и значимост. Дори нещо повече - прозата на Станка, колкото съкровено автобиографична, толкова и психологическа, дълбоко философска, я извисяваше над предпоставената от ХІХ и ХХ век роля на жената-творец предимно като обект на преклонение и средоточие на мъжките копнежи. На „Вечната и Святата”. На Прекрасната Дама, макар и не само с бална чантичка, но и с писалка в ръка.

Върху двете кралици на българската поезия Елисавета Багряна и Дора Габе беше паднал златният лъч на една друга епоха.

Белязани наред с хубостта и поетическия си талант и с дълголетие, те излъчваха към нас магията на единовремието, на свързаността с гении като Яворов, Йовков, Боян Пенев; от тях лъхаше парфюмът на сияйната българска класичност. Уж живеехме в едно и също линейно измерение (гостувахме в домовете им, разглеждахме снимки от личните им архиви, разпитвахме ги, правехме с тях интервюта…), а същевременно над вече старческите им рамене като крила трепкаше Вечността.

В сумрачните им гостни витаеха духовете на споменатите и колко още неспоменати първенци на българския интелектуален елит и на високото българско слово. А и не само на българското.

С тях можехме да общуваме единствено като ученика на създателя на арменската азбука свети Месроп Мащтоц от онази монументална скулптурна група пред величествения Матенадаран - най-голямото в света хранилище за древни ръкописи в Ереван - на колене. На колене и отдолу нагоре - дори когато седяхме съвсем удобно настанени в здрачните гостни на тези легендарни жени пред чашка приготвено от тях кафе.

Общуването със Станка беше друго. Празник. Споделяне. Равностоен диалог с близък човек, пълен с мъдрост и неизчерпаем интерес към чудото на живота. А и към теб, към съдбата, към мислите ти.

На стихосбирката си „Отвътре-отвън” от 2002 година ми е написала следния автограф: „И отвътре, и отвън съм това, което съм!” Да, точно така беше.

Толкова спомени, които искам да разкажа се тълпят в главата ми, объркват се годините и сезоните. Времето сякаш се компресира, свива се като пружина…

През този период имаше и тежки, скръбни преживелици. Когато й откраднаха от улицата „другарчето” - дакелчето Голди, а след обявите за помощ във вестници по някакво чудо непознати хора го бяха намерили, отвлечено в циганско гето, измъчвано и осакатено. Така си и остана до края на живота си - с парализирани задни крачета.

Тежката сърдечна операция, на която дълго се колебаеше дали да се подложи. Казваше: това ще удължи живота ми с няколко години, но само като си представя как ще натоваря най-близките си, преди всичко Радинка, с грижи по мен…

Операцията мина, Станка се възстанови и продължи да пише. Излезе великолепният й прозаичен 2-томник „Тук съм”, фрагменти от който бе споделяла с мен през всички тези години.

Излязоха в изд. „З. Стоянов” избраните й произведения в 3 тома, два от които съдържат поезия, а третият включва миналата някак незабелязано навремето, в началото на 90-те, автобиографична изповед на Станка Пенчева „Дървото на живота”.

Когато я четох за пръв път, бях поразена от начина, по който авторката описва преживяванията си около тежкото боледуване и смъртта на майка си. Още тогава си помислих, че не всекиму е даден куража да изрази словесно и дори да превърне в литература толкова дълбока чернилка (аз лично не го умея), да прекрачи някаква невидима, тънка граница на нравствено-допустимото, да опише агонията.

Без да е мазохист, а за да го осмисли и изтласка от себе си. (Това е приблизително като с еротиката, рискуваща да се превърне в порнография.) А сдържаната, никога неоплакваща се Станка Пенчева беше го направила, сякаш предчувствайки своите последни седмици и дни, които няма кой да опише.

И вече се приближавам към 2014-а, последната година от живота й.

…Болестите я връхлитаха, сърцето се задъхваше, хемоглобинът й беше паднал до критичния минимум… В един момент дъщеря й Радина, с която сме връстнички и приятелки, направо ми каза, че е по-добре да не ходя при нея, все едно не мога с нищо да й помогна.

При Станка вече денонощно имаше жена със специални медицински умения, наета да я обгрижва. Често разговаряхме по телефона и тя ме информираше за състоянието й.

Но един ден ми се обади самата Станка. Очевидно - изплъзнала се от целодневната опека. Беше началото на април, късния следобед.

Монологът й ме разтърси. На няколко пъти се опитах да вметна нещо глупаво-утешително, но тя ме прекъсваше с нетипичен за нея остър тон: Не! Слушай това, което аз ти казвам!

А тя ми казваше, че вече няма никакъв смисъл и не иска повече да живее. Че престава да се храни, за да си отиде по-бързо. Че се обажда да се сбогува с мен. И вече го е направила с още неколцина близки приятели.

Не можех да си поема дъх. След като свършихме разговора, дълго плаках. И дълго не ме пускаха на „Тинтява”.

След известно време и след смяна на лечението Станка не само се подобри, но и сякаш победи болестта. Духът й се изкатери по стръмното, въззе се по формулираната от нея и споделена отдавна рецепта: „Ако искаш да излезеш от ямата - стъпи на собствените си рамене!”

Когато за пореден път звъннах на нейната гледачка да попитам как е Станка, тя ми каза: „Днес е съвсем добре. Можеш да дойдеш!”

Пред прозореца на спалнята ми расте старо черешово дърво. То направо влиза с клоните си в стаята, а пък аз от години в ролята на маниакален фотограф любител следя ревностно всичките фази на пролетното му събуждане.

Този ден клончето, почукващо в стъклата, беше разцъфтяло буйно с белоснежните си цветове. Приех го като знамение.

Тя седеше както обикновено край масичката в хола, макар и отрупана с предписания за лекарства и хранителни режими - предишната, усмихната, сресана. Говорихме си за какво ли не, скачахме от тема на тема…

Наскоро се бях върнала от Москва и Станка ме разпитваше за стари общи познати от писателските среди. Предстоеше й да влиза отново в болница за някакви преливания заради ниското желязо.

А на сбогуване ми даде (добре че я попитах!) ръкописен вариант на ново стихотворение, писано както се досетих, именно в онзи момент на отчаяние, когато ми се беше обадила да си вземем довиждане завинаги.

Измъкна го някак свенливо-заговорнически изпод купчината рецепти и медицински брошури все едно ученичка - тайно любовно послание. Даде съгласие за отпечатването му във в. „Словото днес”. Но не успя да го види публикувано, уви.

След болницата вместо подобрение настъпи поредното влошаване. Един ден, когато се обадих с надеждата, че ще мога да я навестя, чух силните й викове от далечната стая.

Жената, която се грижеше за нея, сломено ми обясни, че е така от няколко денонощия - не заспива нито за минута, не й действат никакви сънотворни и непрекъснато вика…

Нещо се беше случило със съзнанието й.

На 24 май се прибирах с влака Варна-София от приключилия току-що фестивал на поезията „Славянска прегръдка”. Звънна телефонът ми. Радинка. Само ми каза: „Можеш да дойдеш да се сбогуваш с мама…”

Когато ме посрещна на следващата сутрин на вратата - измъчена, смалена, ме предупреди: „Вече не е на себе си. Не познава никого, дори мен…” И ни остави сами.

Бях набрала по пътя китка здравец. Поднесох го към лицето й да вдъхне аромата му. Тя ме гледаше с ясните си очи. В тях имаше мъка… и разум. Милвах ръката й. Макар да беше без слухов апарат, й говорех без паузи - колко я обичам, а и не само аз, какво ще бъде като оздравее…

И плачех, не можех да сдържам сълзите си. Тя се опита нещо да ми каже, от усилието лицето й доби страдалческо изражение, трескаво дърпаше нощницата около врата си, но от устните й не излизаше и звук… И не сваляше поглед от мен.

На следващия ден медиите съобщиха за кончината й. Позовавайки се на един вездесъщ източник с мегаломанско самочувствие, нямащ нищо общо с нея.

Черешата пред прозореца ми я отсякоха при санирането на блока по европейска програма, проточило се почти половин година.

Установих това едва когато разглобиха скелето, по което на нивото на прозореца ми месеци наред се разхождаха и си подвикваха майстори от малцинствата.

Ремонтът приключи през пролетта, в сезона на цъфтежа. Но и досега изпитвам остра фантомна болка от липсата на почукващите по стъклата черешови клони - отначало с лепкави зелени пъпки, после с бели цветове, а накрая отрупани с плод.

Докато болката по Станка и незапълнимата й с нищо липса не е фантомна, а реална.

2016