Георги Гривнев

Райковецът Георги Янков Долчинков беше снажен балканджия и напомняше родопски баир, по който се изкачваш задъхано, а слизаш бездъхано. Фамилията му идеше от „долчинка”, която придаваше гальовност на името. Той и по характер бе мек и смирен, неприказлив, но дълбок и чист като мълчана вода.

Да, ала животът му така се обърка, че всеки ден си спомняше преживяното - и когато беше дететище, и когато стана бубайко, та чак до преклонните си години.

Бог прибра майка му и баща му, когато нямаше пет години. Съседи го хранеха, обличаха и кърпеха, не го съжаляваха, но му съчувстваха.

И на най-големия душманин да не пожелаеш такова нещастие. Господ вземаше едно, а даваше друго. Най-много го приласкаха Тодор и Фимия Деликуртеви, които имаха и причина - нямаха си рожба. Кое бе по-тъжно - да си без родители или да сте бездетни?

Нямаше как да се претегли мъката - сирачеството е несравнимо с бездетството, както смъртта е несравнима с живота. И Гошко свикна с тях, имаше ги за майка и татко, а те - за свое чедо.

- Иди, син, днеска да напасеш козите. Над махалата, недей ходи далеч.

- Добре, мамо!

- И да пазиш чуждите посеви. Да нямаме крамоли с хората.

Когато порасна и позаякна, Георги тръгна с дюлгерите - занаят да научи, пари да изкарва. Пренасяше камъни и греди, подаваше инструменти, ходеше за вода, с една дума - вършеше обща работа.

Но както чиракуваше, така крадеше от занаята, нещо, което не се наказваше, но не те и хвалеха. Най-вече наблюдаваше какво правят дюлгерите, за да е прав дуварът, как очукваха кюшелиите-камъни, как приковаваха гредите за покрива, за да удържат тежестта на тиклите.

В деня, в който Георги почувства, че може да се влее в дюлгерската чета, получи благословията и на предприемача Костадин Чакора, който живееше до църквата в Долна махала на Пашмакли /Смолян/.

Яхваше мулето и заедно с аратлиците си поемаха на гурбет из Беломорието. Чужд хляб ядяха, под чужди покриви спаха, но сънуваха сънища, населени с най-близките си хора.

Планината, потънала в далечна синева, бе като мираж - кога ли ще се завърнат, в своето гнездо е най-топло, прегръдката на елите - най-желана.

Но до Димитровден имаше още много време - започнатата къща трябва да се довърши, да се покрие, вътрешните стени да се изградят, подпорните дувари да се вдигнат и какво ли не още.

И за църквата бе определен срок, и за обществената постройка, и за моста, който трябваше да се извие над реката…

При завършека на всеки строеж стопаните изричаха похвала за добрата работа. То какво му трябва на дюлгерина - добра дума и добра плата.

Затъгата се трупаше все повече и повече, а преди да си тръгнат обратно по Димитровден, тя вече прерастваше в болка, а копнежът прииждаше като бял вятър от морето, примесен с мечтание за родопска сянка.

Връщаха се през село Турян и спираха в двора на Костадин Чакора. Гурбетчиите връзваха морните си мулета, а предприемачът излизаше да ги посрещне. С него беше и дъщерята Шина, която поемаше повода на животинчето на Георги - там ръцете им се докоснаха и не се отделиха.

Георги изчака да порасте и макар че разликата им беше двадесет години, се взеха и свиха семейно гнездо.

- Добре сте ми дошли! Влизайте да почерпя по едно кафе и да ви се наплатя!

Сядаха дюлгерите на миндерлъците. Краката ги боляха от дългото яздене, но в родния край и болката минава по-бързо.

- Майстори, знаете, че райковци и родопчани си нямат средно училище. Децата учат в стара, схлупена къща, която всеки момент може да се срути и стори беля. Стягайте се - подир Великден започваме новото училище.

Зимата се стопи, родопчани излязоха на зелено, а тримата майстори Георги Долчинков, Никола Хамънов и Димитър Свирков - на голата поляна, където сега е гимназията.

Проектът предвиждаше да се построят изби и един етаж. Нищо повече. Изкопаха се темелите и сутринта, когато трябваше вече да нареждат камъните, Георги рече:

- Майстори, съгласни ли сте да направим по-здрави основи, та след време да може да се надстроява? Балканджиите са будни и един етаж ще им дойде тесен. Ние ако не сме учени… Пък и дечинки ще се радат повече.

- Това е хубаво, но няма ли да нарушим проекта? - попита Никола.

- Няма да го нарушим, но ще увеличим разходите - добави Димитър.

- Приемателната комисия трябва да признае разноските. Ако не ги признае, ще е за наша сметка. Пък и хаир да сторим - майстор ако не даде повече, не му е здрав градежът. - убеждаваше Георги.

Махалата се огласи от глъч на майстори и помагачи и плътни, тежки удари на чукове. Камъни докарваха от кариерата край Дунево. Основите станаха толкова здрави, че можеха да понесат седем пъти по-голяма тежест.

Наложи се дюлгерите да изтеглят заеми от банката, за да покрият допълнителните разходи. А когато туриха и последната плоча на покрива и оформиха комините, приемателната комисия дойде и не намери кусури на строежа.

- А разходите, дето сте направили на своя глава, ще си плащате от своята кесия.

Тримата дюлгери се спогледаха, но не възразиха. Чиновникът, плитка вода, не разбираше как тия обикновени майстори бяха прогледнали години напред, как според тях прозорците на школото трябва да са много повече от тъмните изби.

Георги беше безписмен, но можеше да събира и изважда числа. Отсега трябваше да връщат борча. Господ прощава, банката - никога. До девето коляно тя ще преследва длъжника, но ще си вземе своето, дори ще го олихви.

Хамъна имаше скътани парици и покри наведнъж заема. Георги и Димитър, фукарите, отново заминаха на гурбет - този път се хванаха на работа по железницата, която опъваше релси и траверси от България към Турция.

Георги Долчинков, когото знаеха още като Сираков, остави жена си Шина с четири деца. Три години и повече без хабер - как се справяше Шина с животните, с домакинството, с децата - гладни ли са, жадни ли са, здрави ли са, болни ли са - само тя си знаеше.

А двамата планинци работеха какво ли не - строяха гари и перони, укрепваха релси и слушаха свирките на локомотиви…

И изпадаха във вечерен, носталгичен унес, а гарите и пероните усилваха тоя унес - та нали по гарите и пероните ще се срещат и разделят хора, ще се прегръщат топло, защото знаят, че скоро няма да се видят…

Възрастният човек не забравяше минали събития, макар нови да не помнеше. В един летен ден на 1911 година архимандрит Никодим създаде комисия, в която за член бе приет и Георги Сираков, който дари три турски лири за строеж на училище в Горно Райково.

След тоя полог го последваха десетки родопчани - кой със сто, кой с четиридесет, кой с последните си двадесет гроша… Това, което им принадлежеше, беше звънецът, който щеше да бие прислужникът и да известява началото и края на всеки учебен час.

А във въображението на райковеца звънецът се превръщаше и в запален фенер, който ще излъчва обилна и неугасима светлина и който ще се издига по-високо от звънеца.

Споменът бе най-свидното убежище на стареца. И към него се връщаше - съкровено и неизповедимо, когато му ставаше студено. Там една рана кървеше и не зарастваше.

На двадесет и шест години почина от малария дъщерята Йорданка, от която имаше внуче и което баба Шина изкути като свое дете.

Обичаше го като майка, грижеше се като баба. Георги не можеше да привикне с реалността - защо смъртта подминава родителя, а спира при неговата рожба?

Гневът, неопределен и безадресен, неразтворим в мъката, се скиташе в пространството - като бездомник, който не знае къде ще замръкне и къде ще осъмне.

Постепенно, но естествено фамилното име на Георги Долчинков се отдръпваше и отстъпваше място на Сираков. Бедността го прекръсти, отначало на „сирачето”, после на Сираков - без свещеник и без ритуал.

Двете си деца пък кръсти на новите си родители - Тодор и Фимия.

И когато се озова в патриаршеска възраст, често, по навик, погледът му се вдигаше към ридовете /билата/ на къщните покриви, към комините, от които излизаше дим и се разсейваше, а понякога изписваше нещо, което единствено той разчиташе:

„Огънят, с който се захващаш да работиш, трябва да е по-голям от делото, което свършваш. Тогава и то - делото - има повече живот.”

На гробната му плоча, обикновена като много други, личат още годините: 1870-1960.