Иван Енчев

Петър Банчев, който вече беше издал доста книги с лирика и проза, от младини обичаше есента повече от всички други годишни сезони, но сега, когато неусетно нагази в третата възраст, я обикна още повече.

И този неделен следобед той се разхождаше сам из пъстрата гора край града. Тя го зареждаше и с жизнена, и с творческа енергия. Волно се щураше по тъничките горски пътеки като весела мравка.

От време на време вадеше от чантата си очила и бележник и записваше някои свои хрумвания за метафори, възбудени от природната красота. В душата му беше слънчево и леко. Крачеше бодро като безгрижно момче.

Изневиделица пред краката му тупна горска ябълка. Беше едра, златистожълта! Банчев си помисли шеговито: „Добре че не ме удари по главата като някой древен мъдрец! Какъв ли нов закон щях да открия за хвърлените камъни? - Погледна нагоре сред есенния клонак, продължавайки шегата си. - Дали не ме замеря някоя катеричка?.. То и сред писателите е така. Няма как да се защитиш, ако от завист те замеря с обиди някоя номенклатурна катерица с дълга опашка!”

Наведе се и взе капналата ябълка. Изглеждаше апетитно красива. Поизтри я с ръце и я захапа. Беше хем твърда, хем сочна и вкусна! Ала той съзря червей сред семките на плода в ръката си и побърза да изплюе отхапаното.

Рече си: „Подъл дребосък! Зъбките му хич не се забелязват, пък цял живот гризе ли, гризе! Съсипал е такъв хубав плод.”

Връхлетя го споменът за една отдавнашна история. Оттогава неговата съвест го гризеше ден и нощ. Ровеше в душицата му като упорит червей…

…Беше хладна есенна вечер преди двайсетина години. Тогава Петър Банчев още не беше станал кореспондент на столично издание. Работеше в редакцията на областния вестник и току-що беше издал първата си книга със стихотворения.

То беше радост, то беше възторг! Както си му е редно, събра някои приятели в кафенето на клуба на дейците на културата. На кръглата маса бяха наредени рамо до рамо десетина души, все изкушени от перото, около трийсетгодишни.

Всички се увъртаха около Добри Свиленов, един от най-талантливите млади български   поети, който живееше в града. Най-гласовита сред компанията беше красивата студентка Златка от Змейово. Банчев поръча за всички по една голяма водка, фъстъци и безалкохолно питие и „поливката” на неговата първа книга потръгна сред наздравици и духовити закачки.

По някое време Златка прибра книгата на Банчев в дамската си чанта от изкуствена змийска кожа и го стрелна предизвикателно със своите змийски очички. Подвикна предизвикателно, за да я чуят всички на масата:

- Петьо, стига си ни цедил с тези чаши! Недей се стиска! Побий тук на масата една голяма бутилка, че да се види от цялата кръчма!

Белите й зъбки блеснаха сред нейните малинови устни. Кой мъж би усетил отровата на такава изкусителна усмивка?! Банчев се изправи да изпълни желанието на Златка, но го възпря с ръка Теодор Гарванов, вече поразгърден и ухилен зад своите големи очила.

Предложи:

- Хайде да ви водя в моята мансарда. Петьо, вземай две-три бутилки от бюфета и да тръгваме!

До таванската квартира на Теодор се отсяха само петима най-близки приятели и веселата „поливка” продължи в домашна атмосфера.

Един през друг започнаха да си разказват забавни случки със себе си и с някои общи познати.

- Аз пък да ви кажа какво ми се случи на мене! - ухили се Григор Христозов. - Вчера сутринта тръгвам с колата за едно място. Ама съм един махмурлия, не ти е работа! Спирам в пресечката на стопа пред булеварда и чакам да се изтегли колоната. Чакам. Пък колоната - цял керван, няма свършване! По едно време чувам клаксони зад мене. На стъклото ми чука един бабанко: „А бе, идиот, защо не си спиш вкъщи?” Бях задрямал на волана.

- Това не е нищо! - започна извисоко Теодор. - Пък аз една късна вечер не можах да намеря колата си. И побързах да се обадя в КАТ, че са ми я откраднали. Сутринта я откриха. Оказа се, че съм я бил спрял на три пресечки зад ресторанта, където се бяхме събрали с едни гости от София…

Види се, тези случки не му бяха интересни на Добри. Той извиси глас над смеха на другите:

- Дайте да си приказваме за творчеството! За идеята например. Хубавата идея е като запалена свещ пред олтара на Бога! Не изгориш ли с нея докрай, магията от пламъка на словото не те стопля, зъзнеш като бос просяк пред черквата!

- Така е! Добри е прав! - рече поучително Теодор, сякаш беше врял и кипял в кухнята на творчеството. - Дарбата не прощава! Белият лист е безмилостен като касапски нож!

- Славата не е мед за всяка лъжица - обобщи Добри и си наля питие в чашата. Той отдавна беше съблякъл своето протъркано дънково яке.

Банчев и Златка рядко се обаждаха. Нямаха самочувствието на напреднали поети.  Неудобно им беше да се мерят с другите в компанията.

Стаята се позадими доста. Домакинът Теодор отвори прозореца към покрива. Отвън се чу тропот на сепнати гълъби.

Добри продължи размислите си още по-оживено:

- Думите са като гълъби-вестоносци: има и добри, и лоши, и всякакви. Пази Боже, от гълъби, излюпени в кафез!

- Пази Боже, и от гълъби, изпечени на шиш! - подхвърли с обичайната си присмехулна усмивчица Теодор.

- Най-много мразя завистливите думи! - разгорещи се Добри. Запретна ръкавите на своята бяла риза. - Аз само да усетя, че започвам да завиждам на някого за нещо, макар и без злоба, веднага си викам: „Убий змията в себе си!”

Григор вече започна да приказва провлечено. Сякаш беше чужденец, който не налучква добре българското произношение:

- Първата бутилка се пие за здраве. Втората - за настроение. Третата - за песнопой. Четвъртата - за грехопадения. Петата - на другата сутрин за изтрезняване.

Всички се разсмяха гръмогласно.

- Вече сме между настроението и песнопоя! - рече Теодор и посегна към китарата си, запявайки с дрезгав глас, като подражание на Владимир Висоцки.

Григор сякаш не го чуваше. Охлади ентусиазма му:

- Аз пък съм на грехопадението. - Каза го през смях и пресуши чашата си до дъно. Той наскоро се беше завърнал от работа в Русия и беше привикнал на казашки запои.

Развеселените очи на всички мъже мигом се впериха към поизпъчената пазва на Златка. Там пърхаха две палави гълъбчета и мътеха лирически грехове. Григор не се стърпя.

Хвана я за ръката:

- Златче, стига си ме хипнотизирала с тези змейски очи! Я, хайде да поизлезем до кухничката! Имам да ти казвам нещо насаме.

Златка се ухили още повече. Пресегна към дамската си чанта от фалшива змийска кожа и я откачи от своя стол. Двамата с Григор вече бяха нетърпеливи да осребрят предимството си пред останалите, които бяха все семейни хора. По неговите думи той беше „нещастен стар ерген”, пък тя - „щастлива млада парясница”.

Шумната разговорка на тримата мъже продължи, но нейният живец като че ли се попритъпи без присъствието на красивата ухилена Златка от Змейово…

След време, още като се завърна в стаята, Григор подвикна:

- Хайде да хванем гълъби от тавана и да ги изпечем!

- Недейте! Ще стане някоя беля! - обади се стреснато Банчев, който изглеждаше най-трезвен от развеселената компания.

Теодор взе пак китарата си. Запя дрезгаво. Златка извиси глас. И другите им пригласиха. После подхванаха хоро. Пееха и играеха.

Сред всички най-весел беше Добри. Без да е кой знае какъв певец, той пееше от все сърце! Магьосник, изтъкан от поезия! Дете на словото! Разгърден. Усмихнат. Щастлив от рошавата си глава до петите на оръфаните си обувки.

Григор и Теодор се развилняха. Започнаха да разкъсват бялата риза на Добри. Пък той пееше! Весел и красив! Душа и сърце! Летеше в облаците с крилете на щастието!..

Неусетно мина полунощ.

Когато излязоха на улицата, ахнаха от възторг. Валеше първият сняг!

Добри крачеше гол до кръста. Размахваше якето си. Въртеше го над главата си като перка на вертолет! Сякаш се опитваше да хвръкне сред игривия въртоп на снежинките!

Изведнъж той се срина на земята в несвяст. Златка веднага позвъни на „Бърза помощ”.

Когато пристигна линейката, лекарят отсече:

- Емоционален шок…

По-късно в интензивното отделение шокът се развил в кома. След месец изписаха поета от болницата. Но той вече не можеше да говори.

Макар и безсловесен, Добри Свиленов и досега си е все такъв: чародей на написаното поетично слово!..

Припомняйки си за кой ли път тази отдавнашна случка, Банчев пак се натъжи: „Ах, тази красива Златка от Змейово! Как не онемя в онази щура вечер, преди да ме изкуши?! Хич не я усетих как съблазни моето честолюбие. Исках добро да направя, пък наказах Добри. Никога няма да си го простя! Сега приличам на червива ябълка, която се сбръчква на клона си, преди да капне в треволяка.”

Всичко наоколо му опротивя. Тръгна към дома си уморено. Ниското слънце на хоризонта го вбесяваше. То сякаш се плезеше насреща му като пияна изкусителка.

Заслепяваше досадно очите му. Той се тътреше по горската пътечка - една самотна мравка, понесла голямо зърно към своя мравуняк, без да знае как ще го провре през неговите лабиринти.

Край пътя му всички птици бяха онемели. Но Банчев ги чуваше с душата си. Пойните птици и когато мълчат, продължават да пеят с крилете си…