ЗА МРАВКИТЕ И ХОРАТА
Из „Днес” (2018)
ЗА МРАВКИТЕ И ХОРАТА
Мит е, че мравката /на руски „муравей”/ е безобидна и работлива, заради което добрият човек трябвало да й сторва път.
Няма друго животинче, което отдалече и безпогрешно да надушва къде се вари мармалад. Привиква другарчетата си, нарежда ги в тънка редичка и окупира като своя територия сладката тава. Ако мармаладът още не се е сгъстил, може и да се удави. Но ако оцелее, натоварва на гърбето си труда на хората и се отправя към мравуняка си. Стоварва го и пак се връща. Трупа за деня, в който може да завали дъжд или буря да излезе и няма да може да си покаже щипците навън.
Щурецът може да е гладен, но поне свири и му е хубаво на душата, а мравката цяла зима само си кротува и егоистично яде от заграбения мармалад, който не е варила сама.
Да не говорим за оная мравка, генно-модифицираната, която е израснала над другите и е добила правото да битува в термити. И да искаш, нея не можеш да прескочиш, защото и да си й дал път, тя ще те полази и нащипе така, че веднага да се откажеш от мерака да разследваш откъде този термит е пълен с мармалад. Особено ако си го настъпал.
Има и такива мравки, които усещат занятието още в неговата подготовка. Когато тавата е празна, но плодът се очаква да капне от дървото. Те излизат от мравуняците си и започват да обикалят тавата с готови за кражба щипци. Яли са в нея и пак се надяват да ядат.
Всичко това хората го знаят. Но не успяват да преградят пътя на лакомото насекомо. И просто го чакат да изпразни на спокойствие тавата, за да обират останалото с хапка хлебец и да хранят децата си.
Така че - не бъркайте мравката с пчеличката.
——————————
ИМЕННИК НА БЪЛГАРСКИТЕ ХАНОВЕ И ТЕХНИТЕ РЕЧИ
Аспарух Първи.
Произнасял речите си само с две думи, защото не знаел каква да бъде третата. Основната философия в тях била: Оставете магаретата да се ритат до умиране, защото и техните опашки стават за национални флагове. До него в юртата винаги стоял високо платен държавник, който да обяснява на войниците му какво иска да каже ханът.
Аспарух Втори.
Неговите речи /много векове преди раждането на Фидел Кастро/ са надминавали днешните образци за дългосрочие, достигайки до три часа на заседание на ханския съвет и до шест часа на митинг. Имал дар слово от предишната си служба като кавхан, която не признавала запетаи и точки. Когато се е налагало все пак, ползвал е и написана реч, но винаги с латинската азбука, за да бъде разбиран. Например при посещението си в една далечна страна, където в уроци изнасял опита на българите как латините да станат богати, обръщението му било: „Mili bratia moi! I wie, skapi sanarodnici !” /Това sanarodnici било заради тримата му гардове, които стояли на първите редове с конски опашки на реверите./ Когато му показали произведението на Черноризец Храбър „За буквите”, ханът се троснал: „Знам го аз този изменник, Черногледец Храбър се казва!” След това било наредено на всички служебни шатри в ханството след работно време да бъдат окачвани надписи „CLOZED.”
Аспарух Трети.
Този хан се е славел като изследовател на българския род. Заради което никога не четял речите си пред своето войнство. А това означав, че говорел наизуст. Незнайно кой му ги е подсказвал, но винаги речите му били спокойни, мъдри, изпъстрени с бляскави обещания за светло бъдеще. До наши дни картини на това бъдеще все още не са намерени, но археолозите са с надеждата да открият поне магията, която го задържала най-дълго върху килима на ханската шатра. Съмненията им са за неговия лиценз на „Българската Коледа”, чрез която събирал грош по грош от народа си за лечението на болните деца. Тъй като държавата нямала сили сама да стори това. Засега се знае само, че ханът не обичал да държи реч и да вдига наздравица след успешен лов на муфлони. Въпреки това заради един такъв лов най-близките хора от неговото обкръжение му шатнали главата. Защото и те искали да имат такива трофеи.
Аспарух Четвърти.
Този хан гледал, когато може, да минава без речи, освен при тържествени случаи, когато се е налагало да използва българските думи в английския език. /Една от причините за днешния „брекзит” е тъкмо тази - още тогава островитяните се уплашили, че българският език ще завладее тяхната реч./ Аспарух Четвърти разполагал в личния си речников запас със 168 думи, 8 от които синоними, застъпвани по 100 пъти в неговите слова. Това улеснявало изключително много поданиците му, на които по този начин не се е налагало да се обяснява какво иска да каже ханът. Отличителното за него обаче е, че той бил признат лингвист. Когато Карл Пети говорел на немски само с конете си, Аспарух Четвърти вече изричал обещания на езика „зулу” и на сарацините, населили по това време ширините на българското ханство.
Аспарух Пети.
Засега почти никакви следи за неговото житие битие и за неговото мислене като хан, изразявано в речи. Знае се само, че в дългото си тронно слово изрекъл един съвсем кратък израз, който накарал много от присъстващите големци да си сложат на реверите отличителния знак на националното ни поведение: непочистена магарешка опашка. След което напуснали тържествената шатра и се насочили към богатите си имения за нови подвизи в управленските си работи. А то било, защото след като се чули подвиквания към оратора, Аспарух Пети съвсем ясно казал:
„Гледайте си работата!”
И досегашните кавхани тръгнали да си я гледат, като веднага започнали подготовката за неговото принудително приземяване. Всеки започнал да прави това, за което е учил и за което му било плащано по време на обучението. Въпреки риска за цялото ханство…
Засега исторически свидетелства за това как този хан се е преборил /ако въобще се е борил!/ с нашествието на сарацините и с тези, които искали да заменят конските опашки с магарешки, няма. Дали след него на шарения килим в шатрата е седнал следващ български хан, Аспарух Шести - също.
——————————
ИТАЛИАНЦИТЕ ПРАВЯТ ИЗЛОЖБА-БАЗАР
Днес местната преса гърми:
„Гранде салами и куп вкусотии от Италия заляха Пловдив. Милиони хора започват деня си с чаша еспресо, готвят спагети за обяд, поръчват пица…”
Като един от „милионите пловдивчани”, както ги видял вестникарят, нареждам се и аз пред щанда на сирената.
- Кило пармезан, моля!
- Прего?!
- Сирене бе, пармезане регионе. Уно кило!
- Ту пенсионеро?!
- О, гранде прего! За нас с отстъпка значи. Брависимо!
Точно в този момент сякаш му бръкнах в кесията.
- Кутузов, Кутузов!!! Аларма!!!
- Абе какво ти стана бе, жабар такъв, какъв Кутузов те гони, пар-ме-зан уно кило, ясно?!
- Карабинере!!! Карабинере!!!
…Яки пръсти ме стисват за лакътя. Дебеланкото-охранител.
- Слушай, господине. Преди малко точно от тука прибрахме Наполеон. Сигурно е съквартирантът ти по стая. За тебе е по-добре сам да се прибереш. Ясно? Нали си помниш пътя до диспансера?
…Как да не го помня, холан… Панелката с моята бабичка и 200 грама сирене в хладилника. Онова от „растителния продукт”…
——————————
КОЙ СЛОЖИ ТОВА В КУФАРЧЕТО НА ГОСПОДИН ПОСЛАНИКА?
Гледам и слушам снощи от Созопол откриването на „Аполония”-та. Зер едно от малкото оцелели такива събития.
„Мистерията на българските гласове”. Пъстроцветието на сцената се омесва с вълшебните звуци на песнопеенето, понася се над публиката и се губи като полъх от душа на светец някъде нагоре, нагоре във високото, за да се слее накрай в общия възторг от чутото… До следващото изпълнение. И после пак…
Тази непозната преди това магия, чиято тайна откри навремето един чужденец и стана кръстник на този хор. После той съобщи на любопитния свят какво е намерил: че мистерията се крие в богатството на българския фолклор, „най-прекрасната музика на планетата”.
И докато се дивя на вълшебните звуци, забелязвам някакво едва навършило пълнолетие голишарче да се промъква на прескоци иззад редицата на изпълнителките. Застава до гъдулката и кавала, понамества маскировъчното /?/ си облекло с шапка на горски надзирател, и като че ли извън погледа на уважаваната диригентка /едва ли!/… се вмества в изпълнението. Първо си помислих, че момчето ще запее соло, ама не! Незнайно излизащи откъде, на сцената се сипаха някакви звуци на извънземни животни и агресивно сбориха и повалиха долу, в прахоляка на сцената, мистериозните досега гласове на хористите.
Пшшт…тшшш…паффф, пуффф.. хрг… хрг…буф…баф…пуффу, уффп…
Пълна мистерия, нали затова говорихме…Но нали при мене го нямаше онзи чужденец, за да ми открие тази пък мистерия каква е, трябваше да се справя сам. И да се сетя, че това не са никакви зооподражателни звуци, каквито ги има понякога в българския фолклор, а…БИЙТБОКС. Бийтбокс, разбрахте ли сега? Музикалната икона на хиляди интелектуално недорасли голишарчета. Печенката, нали, „България търси талант”, „Гласът на България”…Няма вече у нас тържествен концерт, телевизионна програма, кино или театър без уважавания бийтбокс. /Съжалявам само устните и езиците на изпълнителите, които явно остават изкривени за цял живот./
Знам, че музика за този хор са писали големите Филип Кутев, Николай Кауфман, Красимир Кюркчийски… В последните години се сочи Петър Дундеков. Той ли да е включил и смесил с изпълненията снощи момчето с изкривените устни и горските дрешки? Едва ли… Ами тогава КОЙ? /Не ми казвайте, че е Макрон, защото по това време той вече си бе заминал./
Хорът „Мистерията на българските гласове” е обявен за „културен посланик на България в Европа.” Тогава кой си позволи да сложи този боклук в куфарчето на господин посланика?
…
Превключвам на „Пирин фолк”, за да си оправя горчивия вкус. И да чуя дали и тука познавачите са включили в изконния български фолклор тази „музика” с чужда кръв - бийтбокса. Не са, в прослава на макетата. Бийтбокса тук го нямаше. Тука красавиците Велеслава и Ива пееха „Море сокол пие…” чисто, като водите на Вардаро някога. Така, както ги е учила да пеят тяхната родна баба, голямата българска певица Гуна Иванова.
