Людмил Симеонов

Спомен за Рашко Стойков

Един от поетите, който винаги ме е впечатлявал с категоричността, мъжествените интонации и непоносимостта си към приспособленчеството и конформизма, е Рашко Стойков  (1934-2014), един от плеядата старозагорски поети. В паметта ми са останали редица негови емблематични стихотворения като „Балада за Христо Ботев”, „Рецитал в Гарнизонното стрелбище”, „Камък с трапчина”, „Гробът на Левски” и редица още, характерни с нравствения си максимализъм и извисеност над човешката суета и дребнавост. Своеобразен връх на неговото творчество е поемата му „77 стъпала”, едно поклонение пред паметта на Гео Милев и ярка поетична метафора за съдбата на поета в условията на жестока и подла действителност. През  2001 г. Рашко Стойков гостува в Свищов заедно с поетесата Маргарита Петкова и литературния критик Иван Гранитски (беше по времето на тогавашните избори за президент) и бе любезен да отговори на въпроси на своите почитатели.

„Как се чувства днес един български поет? Не смятам, че той трябва да се чувства по-различно, отколкото преди десет или сто години. Разбира се, не само поетите, но и целият български народ живее в момента доста притеснено, но той е преживявал и по-страшни години и съм убеден, че ще преодолее и сегашното трудно време.

Колкото до самия мен, опитвам се да живея с чувствата и мислите на своите близки, на хората, които познавам и които ме познават. За истинския поет няма „мъртво” време, той просто трябва да бъде честен и да изразява искрено и смело своята творческа и гражданска позиция.

Това е неговата мисия и никакви други съображения не би трябвало да има за него. Аз имам едно стихотворение, което започва така: „Предадоха ме толкоз идеали,/остана ми едничкият кураж,/но малко ли е, господа в парцали, че звездното небе е покрив наш?”

Според мен безкомпромисността и адаптивността не влизат в противоречие.

Един творец трябва преди всичко да изразява истината, защото фалшът в изкуството и в частност в поезията винаги се улавя и никога не се прощава.

Може би най-точно изразява поетическото ми кредо и непресъхващия ми оптимизъм стихотворението с иначе малко лековатото заглавие „Песничка за подсвиркване с уста”,  в което има такава строфа: „Ако днеска си повален, значи утре ще победиш. Само едно помни от мен: Сечи клона, на който висиш!”

Вярвам, че българската поезия ще надживее бездуховността и консуматорското начало, които днес са доминиращи в битието на българина и изобщо в съвременния свят.

По този повод ще цитирам едно друго мое стихотворение, в което казвам: „Каквото и да се случи на България, поне петима български поети ще продължават да пишат, макар и мъртви!”