Людмил Симеонов

Гинка Билярска (1946-2007) е един от майсторите на хайку в българската литература. Тя е родена през 1946 г. в Свищов. Завършила е СУ “Св. Климент Охридски”, факултет Славянски филологии. Журналист, автор на пиеси, стихове, есета, статии. Нейни хайку са публикувани на 9 езика в 11 страни. Автор е на книги за деца: “Да играем на тетър” (1986), “Направи си книжка сам” (1987), на книги с поезия - “Vivo-vivace” (1997), “Хайку” (1998), “Хайку. Танка” (2000), “Денят на пеперудата” (2001), “Вишнево хайку” (2002). Съставител на хайку антологиите “Цветето. Антология с българско хайку” (2002), “Розата. Антология с европейско хайку” (2003), “Пътят. Антология на съвременното световно хайку” (2004). Носител е на награди от редица родни и чуждестранни конкурси: “Поезия за морето” (1996), “Яворови дни” (2000; 2002), Хайку конкурс (Русия, 2005), Хайку на месеца (САЩ, 2006), Хайку конкурс (Лудбрег - Хърватия, 2007).  Преди години, при едно нейно гостуване на читалището в родния й град, където тя се срещна със свои почитатели, имах възможността да разговарям с нея за житейския й избор, за ролята на детските й години във формирането на нейните творчески интереси, за ценностите, в които продължава да вярва  и, разбира се, за особеностите на хайку поезията.

„Първият ми избор след университета беше журналистиката. Смятам, че съм повече журналистка, отколкото  поетеса. Но когато човек се изразява чрез словото, вероятно може да преминава от една форма към друга, без това да бъде неестествено за него или пък неочаквано за другите.

За мен създаването на поезия е и предизвикателство, и утеха, и спасение. Но за да стигне до тях, човек трябва най-напред да осъществи своето „бягство”. Защото заниманието с поезия е занимание самотно, ако трябва да перифразирам заглавието на един роман от Рей Бредбъри.

Моментът на творчеството започва, когато авторът обърне сетивата си в обратна посока - от света към себе си, за да разбере как външният лъч се пречупва в него и какви са цветовете, които остават в душата му. Човек трябва да се срещне със собствените си мисли, било за да ги отрече или за да ги доразвие.

Според моето усещане за поезията, тя е по-малко спонтанен израз, отколкото целенасочено търсене. Тя е вникване в мислите, чувствата, думите и не само в собствените, но и в чуждите.

Вероятно аз  възприемам чуждата поезия, търсейки в нея някакъв друг личен свят и се опитвам да отгатна какво е останало още недоизказано в него. Поезията е общуване. Естествено е да е така, след като по начало тя е изповед, която се надява да бъде чута и разбрана.

Нормално ли диша днес българската поезия? Ако спрем поглед върху  българския книжен пазар, без да си го обясняваме,  ще решим, че всичко е в разцвет. Чужденците се възторгват от гледката на площад „Славейков” в София и казват:  „Толкова много книги! Толкова много хора!  България е оазис на книгоиздаването!”

Прекрасното в момента обаче е само това, че стига да имат средства, авторите могат да издават своите книги, които в предишните условия не биха имали никакъв шанс. Тъжното е, че тази единствена пречка - финансирането, е непреодолима за мнозина, най-вече за стойностните автори.

Какво лично мен ме съхранява като човек и творец? Може би съзнанието, че има смисъл в съзиданието, в творчеството.

Затова се отнасям с уважение към всяка книга, каквито и да са нейните качества, защото зад нея стои един автор, у когото трепка искрицата на доброто и благородното и душата му се е трудила над нещо по-възвишено, каквото е книгата.

Понеже ме питате какви възможности ми дава хайку поезията, като един от авторите, които често я използват, ще кажа, че за разлика от периода на класическото хайку (16-19 в.), когато правилата са били задължителни, съвременното хайку дава изключителна свобода.

Днес най-важното изискване, което съхранява тази форма, е стихотворението да съдържа 17 срички, разположени по 5-7-5 във всеки от трите стиха.

Останалото е пълна свобода. Обективът на поета може да се спре върху капката роса, върху разпиляващото се глухарче, върху нощния небосвод. Няма нищо толкова миниатюрно или пък грандиозно, което да не може да се вмести в малкото хайку.

Именно в това е предизвикателството към един автор - да се изкаже толкова пестеливо, а да внуши нещо много повече от онова, което е изречено чрез думите. Едно хайку никога не е пълно, когато ще не е прочетено.

Читателят го обогатява със своите тълкувания, със своя предишен опит. Хайку поезията излъчва многопосочни послания, които различните читатели възприемат по различен начин.

Ще кажа нещо и за мястото на родния ми град Свищов в израстването и оформянето на моите духовни и литературни интереси. Това е най-уважаваният от мен български град.

Винаги съм се гордяла с него, с миналото му, с най-висшите човешки качества, които са притежавали големите свищовски личности, мнозина от които са с национални и европейски измерения.

Не мога да изброя всички онези интелигентни хора, които поддържат духа на Свищов и в днешните трудни времена.

В книгите ми с хайку има миниатюри, които са свързани точно със Свищов. Заглавията на циклите го издават: „През детството”, „Реката…”

Една от тези книги е посветена на моите родители, които имат най-важния принос за насочване на интересите ми.

Вярвам, че и занапред в много български семейства от поколение на поколение ще се предават възрожденските традиции - любовта към познанието, респектът към културните ценности и толерантността.”