Лалка Павлова

(„Сърце в ремонт” на Ивайло Терзийски)

В днешния динамично развиващ се глобален свят и все по-стремително разграждаща се ценностна система на изконно наследените нравствени стойности като дом, семейство, род и родина, като лична чест и достойнство, плътно обвързани с духовното начало у човека, за да му послужат като жизнени опори в преодоляването на трудностите на битието, сега изглеждат нелепи, излишни, дори смешни отживелици.

И ако някога индианците пуебло от югозападната част на Америка са виждали в пъпа на новороденото дом на душата му (Дон К. Талайесва) и окачен на върха на стрелата са го забивали в гредата на тавана, за да слеят дома на душата на детето с дома на тялото му, днес човекът е един постоянен пътник в света и твърде често между дома на душата му и дома на тялото му лежат стотици, хиляди километри.

За съжаление пътуването на обикновения човек в съвременния свят няма и нищо общо нито със странстванията на поклонниците на религиозни доктрини, преминаващи през поредица от изпитания, за да бъдат до-пуснати след смъртта си в Обетованата земя или в изгубения Рай, нито пък с пътя на познанието за света, което могат да си позволят само шепа богати представители на политическите, икономическите и финансовите кръгове.

Това пътуване за обикновения човек всъщност е бягство от нищетата, но и бягство от себе си, защото той търси единствено възможността за физическо оцеляване, докато пъпът (домът на душата) остава там някъде далече в принудително изоставения роден дом и близки. А подобен род разделение на душа и тяло неминуемо води до срив.

Неслучайно и Ивайло Терзийски, от десет години емигрант в Лондон, озаглавява новата си стихосбирка „Сърце в ремонт”, т. е. болно, „счупено” сърце, което като средище на живота повече не може да изпълнява функцията, отредена му от Създателя.

А знаем, че сърцето е първият орган, който се образува в човешкия зародиш, и последният, който умира. Може би поради това в световното културно пространство образът на сърцето се свързва с паметта и въображението, то е център на духовния живот и на емоционалния свят на човека, то има способността да мисли, да взема решения, да създава планове за действия и да поема отговорността за последиците им.

То е вместилището на душата вътре в материята, т. е. точно чрез него се осъществява връзката между душа и тяло. Употребата на думата „ремонт” (поправяне на някакъв дефект, привеждане в изправност на системите, регулиращи действията на сърцето) в паратекста на стихосбирката ясно говори, че по някакви причини то е престанало да поддържа живота на човешкия организъм.

Осмислянето на имплицитно вписаното съдържание в заглавието на книгата кара читателя интуитивно да търси онези поредици от стихотворения, които поставят акцент върху причините, породили необходимостта от неговия „ремонт”.

Безспорно в усилията на лирическия говорител за откриване на пътища за спасението му над всички образи в стихосбирката се открояват визиите за две жени - на майката и на любимата.

Знаем, че майката стои в началото на човешкото битие, тя ни дава живот, но и ни осигурява място за израстване и съзряване - домът, който опазва крехкостта на живота ни от враждебните външни зли сили. Разкъсването на връзка между лирическия герой и майката поражда първата житейска драма в него:

На мама още къщата крепи се,
на две асми, посрещали ме с грозде.
Блуждае нейде погледът й хрисим.
Вечеря с мен. А разговаря с Господ.
/„Същност”/

Използването на думата „къща”, вместо „дом”, преизказното наклонение на глагола - „посрещали ме” - и финалът на строфата превръщат съдържанието на стихотворението във видение от миналото, напомнящо ни Дебеляновото „Скрити вопли”.

Животът на лирическия говорител някак си се е смалил, цялото му сегашно съдържание може да се вмести в „сърмица лозова”, той си мечтае да се върне там, в родния дом, „като щурец в парцел от райска нива”, но това може да се случи само в миражите на алкохолното опиянение:

На светлина, когато се напия,
ще легна кротко, капнал от умора,
в една - без цвят останала саксия,
търкулната от вятъра на двора.
/”Същност”/

Ветровете на времето са го отнесли далече от дома сред един чужд и безмилостен свят, умората от непрекъснатите трудови делници е изсмукала енергиите на съпротивата му срещу неправдите в живота, лишили са го дори от силата на Далчевия герой, позволил си да „погребе” с пръстта от останалата без цвете на саксия света на тътнещите кръчми, на публичните домове, и да се изплези на Живота, демонстрирайки своята различност, своята духовна извисеност над света на Злото („Дяволско”).

В реалния свят на лирическия герой на Ивайло Терзийски гальовните ръце на майката са безкрайно далече, затова виденията му напомнят някои познати образи от фолклора - за бялото облаче и за заблеялото агънце, останало без майка. Този път обаче „продаденият” в странство е самият лирически герой:

Тя пристъпя на обед по двора и птиците пита
как съм, мръзне ли още тъй често душата ми гола?
И прилича, да кажем, на сбъднато-светла молитва,
щом на пръсти се вдигне и гледа по хълма надолу.
/„Кораби”/

Тези нейни ръце, които макар и само насън приласкават изстрадалото му сърце и му връщат отнетата обич, са превърнати в своеобразен маяк, който го зарежда със светлина, за да може да преживее и следващия ден.

Затова лирическият герой се обръща към всички свои събратя по света: „Не се сбогувайте със светлината,/ преди да я превърнете във символ” („Същност”).

Той е убеден, че рано или късно, все някога „ще се събуди” в райската нива на своя дом и ще се срещне с майка си, макар и само като небесна същност, със сърцето си вижда как тя преминава през „дяволски бездни и стръмни била заледени”, за да остане като „озвездена роса” върху неговите мигли.

И пак по Дебеляновски е видян нейният образ във финала на творбата - майката е тази, която изпраща своя син по неизвестните пътища на живота и ръцете на двамата се превръщат в „кораби, тръгнали в различни посоки”, но тя ще бъде и тази, която ще го посрещне „отвъд”, за да потънат отново гальовно милващите ? ръце в неговите коси - „шепотни, дълги и цветни”.

Ако внимателно се вгледаме в семантичните пластове на 65-те стихотворения, поместени в стихосбирката, ще осъзнаем, че в тях са кодирани визиите за два свята - за миналото, обвързано с образите на майка, роден дом и първи любовни трепети, и за настоящето, белязано с неистовите усилия на лирическия герой да намери онази жена, която с присъствието си да освети подобието на дом в чуждия свят.

За съжаление тази нейна мисия остава неосъществена и поражда още по-голяма драма - всички жени преминават през живота му като пътнички, временно отседнали при него, новият му дом в чуждата страна се е превърнал в своеобразен „хотел”, от който всяка жена в някакъв момент и поради някаква причина си тръгва: „Тази къща без нея прилича за продан,/ а сърцето ми още от днес е в ремонт.”

Животът на лирическия герой е едно постоянно лутане между стените на новото му битие и търсенето на онази слънчева любов, която да озари мрака на дните и нощите му, но винаги в съзнанието му остава убедеността за нейната трагически предопределена несбъднатост - както при срещата на Франческо Петрарка и вече омъжената двадесетгодишна Лаура.

Някога и лирическият герой на Ивайло Терзийски е имал своя любима, но мъглите на времето и пространството са легнали тежко между тях, превърнали са живота му в „живот в куфар”, в който мъждука само бледият спомен за наивното малко момче, което „пламъка на клечката докосва/ с мечтата да възседне в миг страха си ненаситен”.

Може би тъкмо чистотата на тази почти детска любов поражда и силата на страданието от загубата й:

Аз заших тайно в тесния джоб на последното лято
всяка твоя усмивка и страх или плач непотребен.
Ще си вземам по доза от тях всяка сутрин, когато
се събуждам на другия край на земята: без тебе.
/„Тропосване на мъглите”/

Неистови, по Яворовски драматични и катастрофално обречени са усилията на героя - шивач да тропоса мъглите на живота си така, че от тях да създаде една нова Триумфална арка, през която да влезе при него пак любовта.

Неочакваните метафори и поетични аналогии - „улукът на уж подредения космос”, „пощи Лаура още трънливия гроб на Петрарка”, „аз съм Шивачът”, „презрели мъгли”, Темза с наедрелия корем от красиви лъжи - проектират в съзнанието на читателя грозната истина за оксиморонно звучащия парадокс на битието на лирическия герой: „По право на света принадлежа,/ но той от вчера вече не е моят.”

Видът на лястовиците, които с кал и сламки строят своя дом под балкона, не поражда у него нито умиление, нито съпричастност към тяхното щастие, а единствено такава „горест тиха”, способна „тишината да разкъса”.

Сърцето му сякаш се е вледенило и е загубило естествената си чувствителност. Човекът - пътник през света, не успява да съгради реален свой дом в чуждия свят и затова се опитва поне с думи да издигне стряхата на щастието си, но словата му са „дваж по-бели и от вар”, като бялото не е знак на чистота и непорочност, а носи асоциациите на смъртта и затова думите не оставят следа след себе си.

Още от момента на раздялата с миналото всички лелеяни чудеса в душата на лирическия герой изчезват под беззвездните небеса на сипкавите нощи на живота му („Кактус”), посятото коренче на личната вина за случващото се избуява като огромен кактус, ослепява празниците на дните му, кърми мъртвата тишина на нощите му и го кара да слиза все по-навътре в себе си, за да потърси причините за раждането на собствения му ад.

Прашните пердета с лумналия пожар на страстта в „папируса настръхнал на постелята” - пламнал и угаснал - го довежда до съзнанието за изхабената чувственост на сърцето, защото „едно е да си пожелан,/ а друго е да си обичан”, „едно е да делиш легло,/ а друго - на душата храма” („Милост”).

И много, много по-различно е, ако те опари сълзата на жена, изплакана за тебе. Красивият „свят за двама” отвъд картините на Клод Моне се оказва измама, защото всъщност тази, която като вихър отвява съня от нощите на героя, никога не прекрачва прага на неговия дом.

Затова мракът все по-осезаемо обсебва самотното му сърце и напразни остават копнежите му за „къща, пътища, любима”. Лирическият говорител в поетичните текстове на Ивайло Терзийски постепенно заприличва на самотника на Далчев от стихотворението му „Повест” - и той като него, за да не бъде самотен, сам си пише писма, сам ги изпраща до себе си и сам им отговаря.

Самотата му придобива параноични измерения в яловата утроба на тишината, но точно в тази ялова утроба той достига и до прозрението за изначално „сбърканото” му битие:

И в мен внезапно гарите зараснаха накриво
в бетона на сърцето ми, и в пътищата прашни,
в чакалните, с помътени стъкла от пусто взиране -
дори осъмвах вътре в тях -излишен като сажда.
/„Зараснали накриво гари”/

Темата за „излишния човек”, позната ни от руската класическа литература и произведенията на Пушкин, Лермонтов и Тургенев, сякаш отново става актуална.

Героите на посочените автори са противоречиви личности, които нямат дълбоки и систематични познания, но пък притежават способността да оценяват трезво и критично света, в който живеят.

Презирайки хората, успели да се нагодят и да се впишат пълнокръвно в този свят, те се самообричат на горда самота. Мисля, че героят от поетичните текстове на Ивайло Терзийски ни напомня руския човек от литературата на ХIХ век, но в неговия образ са вградени и особеностите на съвременния свят, чийто реален продукт е той.

Новите социални условия в бившите социалистически страни, подложени на нечувано икономическо ограбване и стопанска разруха, стават причина за едно непознато доскоро явление - емиграцията по икономически причини.

Държавите от Източна Европа „изхвърлят” в Западния свят огромна маса от млади хора, които търсят препитание и възможности за себепостигане. България обаче съществено се различава от другите бивши социалистически държави - може би поради седемте века робство (византийско и турско), у нас манталитетът и организацията на живота и човешките взаимоотношения пази в себе си много повече характеристики на патриархалния тип съществуване.

Затова раздялата с дом и близки е толкова болезнена за българския човек. Рязкото скъсване с тях поражда онази празнота в битието му, която не би могла да бъде запълнена с нищо.

Българският икономически емигрант, чийто живот може да бъде събран в един куфар, се чувства затворник в чуждия свят на наемния труд, осигуряващ хляба за физическото му оцеляване, но го лишава от перспективи за развитие и щастие в пространството на бъдещето.

Болките и разочарованията от живота на този наш съвременник са излети в поетичните текстове на „Сърце в ремонт” от Ивайло Терзийски.