Христо Черняев

Някога, без да го познавах лично, в град Бяла или в Русе като юноша четях неговите нови стихотворения.

Силно ме привличаше заглавието на книгата му „Плодът изкърши клоните”, в нея имаше лиризъм, селски поглед към света, дори много ми се нравеше едно сравнение на пресните кафяви бразди след плуга, за които той казваше, че са като шоколад.

Голямо впечатление ми направи снимката му във вестник „Литературен фронт”, под която Иван Бурин разказваше за новата си книга, която ще излезе, вероятно „Как минахме Драва”.

От снимката ни фиксираше един разпален младеж с големи очила, сякаш за да гледа по-широко света и живота, с буйна коса и с поглед, който отговаряше на псевдонима му Бурин.

Казвам младеж и то на трийсетина години, който тогава вече беше издал три книги: „Мана”, „Плодът изкърши клоните” и „Дни на героите”.

Освен това, името на Иван Бурин за мен е свързано с великото бригадирско движение от началните години след Девети септември 1944 година.

На корекцията на река Бели Лом в Разград през 1947 г. и после на строителството на язовир „Георги Димитров” край Казанлък, където работеха стотици хиляди синеблузи бригадири, отивахме и се връщахме от обектите, уморени, но упорити, с песните „Елате хиляди младежи” и „Да строим неуморно, другари” по текстове на Иван Бурин.

Това са легендарни, исторически песни. Не случайно нашето национално радио „Христо Ботев” сутрин откриваше програмата си с „Да строим неуморно, другари”.

Мога с чиста съвест да кажа, че Иван Бурин е един от най-българските ни поети, който със завидна пристрастеност ора своята плодовита нива.

Той е и поет, и белетрист, и есеист, и фолклорист. Доста широк е обхватът на литературната и обществената му дейност.

Тук бих искал да посоча и неговото забележително дело в утвърждаването на младите поети чрез литературни портрети и статии. Всички знаем, че обикновено по-младите пишат за по-възрастните. Но Иван Бурин правеше обратното. И колко автори е утвърдил чрез перото си.

Иван Бурин беше редактор в издателство „Български писател”. Той проявяваше изключителна тактичност и внимание към авторите.

Като човек Иван Бурин бе също колоритна личност. Той умееше да наблюдава по своему лунната пътека в морето, можеше да направи пейка за сядане край Ситняковската скала, пак там из гората можеше се види на някой вековен бор изписана от него дъсчица със стихове.

Той беше гражданин с будно обществено чувство и голям радетел за опазването на историческите и културните паметници.

Иван Бурин е и фолклорист. Но като такъв, мисля, че най-добра оценка му е дал поетът Любомир Левчев в интересното си есе „Живителни сокове” от книгата си „Настъпление на мечтите”, където казва:

„Не съм аз оня, който ще напише възторжената и страстна апология на народната ни песен (ако тя изобщо се нуждае от някаква защита), нито съм неин познавач и изследовател, като Ламар или Иван Бурин…”