Димитър Никленов

Шефът в института ми беше приятел. Уважавах го, защото обичаше гласно да споделя това, което мисли, с което и аз бях известен и между другите колеги. Но, когато смениха шефа и на негово място дойде друг, всичко се промени. Моите разсъждения на глас започваха да будят съмнения. В началото считах новия за добър човек, но съм се лъгал. Изражението на лицето му започваше да притъмнява, а очите му променяха цвета си, когато се опитвах да му противореча. Един ден гласно не подкрепих политическите му възгледи и изведнъж станах „мърморкото в института” и „най-неудачния преподавател”. Новият ме изолира от колегите и беше почти невъзможно да работя в колектива и напуснах „по собствено желание”. Останах без работа и заплата. Жена ми - заради парите, които вече не получавах, реши, че няма нужда от мене и ме напусна. Остана ми само детето, но то нямаше право на глас, защото беше малолетно. Изпратих го при баба си на село. Оттогава заживях на улицата. Вече се чувствах свободен и необременен от нищо.
Напуснах града, за да не ме срещат студентите, на които съм преподавал. Заселих се в малко градче, известно с розите си. Исках никой да не ме поглежда, а тези, които проявяваха любопитство към физиономията ми да казват: „Клошарят от пейката…” - и да отминават.
Всеки ден започвах да търся място къде да прекарам нощта необезпокояван от никого и да открия нещо за хапване в боклука. За съжаление, все попадах на изгнили зеленчуци. Чаках неделната вечер с надежда, че казаните ще бъдат по-богати и си представях как добре ще си похапна.
Най-после неделната вечер дойде. Незабелязано се промъкнах до голяма къща със затъмнени стъкла - само там имаше нова кофа. Наоколо беше тихо и мрачно. Плахо се заозъртах и като не видях никого, надникнах в кофата. Бледата светлина от уличната лампа ми помогна и открия филия сух хляб. Продължих да разравям отпадъците, стиснал с една ръка здраво филията, за да не я изпусна. Сложих я в платнената раница - подари ми я бабата, която продаваше лук на централната улица в предишния ми град. Станахме близки и на прощаване ми я даде за спомен. Поразрових още малко. На дъното на боклукчийската кофа открих няколко стари книги. Взех ги, избърсах кориците и ми стана мъчно за горките автори. В тъмното не можех да прочета имената им, боклуците бяха унищожили имената. Вгледах се внимателно. Миризмата на мръсотия не ми попречи да ги забърша с ръкава на ризата и да разчета написаното с по-едър шрифт. Изведнъж изтръпнах, затреперих и посегнах да ги скрия в торбата, но исках да се уверя, че това, което видях с очите си, е истина. Една от книгите беше моя. Писах я като млад във Ветеринарния факултет - Учебник по коневъдство. С него защитих научната си степен… Минало време… Сега съм пред казана с боклук. Подредих намереното в платнената раница и бавно се отдалечих в тъмнината с тъга и болка в слепоочията. Тропането на чинии и съдове, които дочувах от отсрещната къща със затъмнените прозорци, ме караха да бъда предпазлив. Някой там сигурно сервираше вкусна вечеря, защото от време на време се чуваха възклицания и задоволство.
Задаваше се гладна нощ. Стомахът ми стържеше, а трябваше да намеря и подходящо място за сън. Извадих късмет тази вечер, което рядко ми се случваше. Филия хляб и няколко книги, между които и моята. Огледах се. Потърсих светлина, за да погледна отново името на корицата. Имах фенерче, но го пазех за спешени случаи. Усетих по едно време, че в отсрещната къща престанаха да тропат чинии и прибори за хранене. Тишината обаче не трая дълго. От нищото се чуха удари, крясъци и нападки между мъж и жена, които огласяха улицата. Ставаше въпрос и за пари. Твърдо реших да вървя, но чух писък и детски плач, които ме заковаха на място. Вслушах се… После светлината в къщата угасна и мракът се сгъсти още повече.
Бавно тръгнах по улицата. Беше пусто. Уличното осветление падаше върху дърветата със зелени листа, а сянката им беше рехава. Застанах до едно и без да вдигам шум се отпуснах и опрях гръб в него. В съзнанието ми изплува деня, когато напуснах дома си, за да превъзмогна огорчението си..
Сега се нуждаех повече от топлина и светлина, която уличната лампа не можеше да ми даде. Близо до мене се отвори врата. Без да искам се дръпнах назад. За всеки случай застанах от другата страна на дървото. Изчаках да запрати найлонова торба, като баскетболна топка, направо в кофата. Човекът вероятно ме видя, спря се, после се огледа и плахо се приближи към мен. Заковах се на мястото си. Подухна вятър, който, за зла участ, размърда клоните на дървото, под което стоях и уличната светлина заля лицето ми.
- Господине, добре ли сте? - попита ме той. - Не се страхувай! Питам, защото преди два дена - тук умря един клошар… бил журналист. Негов много близък приятел доказал, че имал деменция и му присвоил жилището! - докато говореше, аз бавно се отдалечавах от дървото.
Исках да избягам и да спра някъде, където няма хора и да не мисля за нищо. Така потиснат съм извървял навярно километри, за да стигна до изоставено крайпътно заведение. Вечерта беше топла и ухаеше на лято. Бавно се приближих до тъмните прозорци на ресторанта. Завесите си бяха на мястото, но някак си увиснали. Потърсих закътано място, където да прекарам нощта. Бях изморен и гладен и още щом седнах на земята, с филията изсъхнал хляб в ръка, съм затворил очи. Колко време съм проспал - не помня. Стреснах се от стъпки, които бавно и без потропване се приближаваха към мене. Не мръднах от мястото, докато не видях човека, който идваше насреща ми. Беше млад мъж, надвеси се над мене и ме покани да се кача в колата му. Съгласих се, без да знам защо… Пък и нямах сили да продължавам пеша по пътя си. Неизвестността ме потискаше, нещо се съпротивляваше в мен. Може би търсих ново начало…
Настаних се на предната седалка. Младият мъж мълчеше. Не пътувахме дълго. От удобната седалка изведнъж ми стана приятно, даже не ми се слизаше от луксозния автомобил.
Скоро спряхме. Бяхме извън града. Водачът на автомобила слезе пръв и ми даде знак да го последвам. Вървях след него, без да питам къде отиваме. Едва когато стигнахме до стара кирпичена къща, недалеч от стопанска сграда, той спря. Целият двор беше осветен и сега ясно видях чертите на лицето му. С нищо не подсказваше намеренията си. Държеше се с мене като със стар познат. Това ме плашеше, но застанах смирено до вратата.
- Засега ще останете тук - каза кротко той, - пък утре ще видим.
Посочи ми вратата и си тръгна. Исках да му благодаря и протегнах ръка, но той се беше обърнал с гръб и се отдалечаваше бързо. Защо безропотно му се подчинявах? Убеден бях само, че този млад човек го правеше без користна цел.
Влязох и напипах с ръка ключа за осветлението. Светна. Примигнах, за да свикна със светлината, огледах наоколо и се опитах да се поизправя.
Стаята сега ми се стори закътано и сигурно място. Имаше легло, стол, на който едва ли можеше да се седне. Няколко заковани дъски, пробити от дървояди - нещо, като гардероб.
Изтощен от недохранване, от неприятната миризма на провиснали и мръсни дрехи, брада неподдържана от месеци, едва успях да снема от гърба си платнената раница. Извадих съдържанието й на масата: две избелели ризи, книгата ми по коневъдство, стара самобръсначка, джобно фенерче и неизядената филия хляб.
Откакто се преселих на улицата ми предстоеше нощ, под покрив. Може би - мислех си с натежали клепачи, - доста съм изпаднал.
Поех си дълбоко въздух и се отпуснах, опитвайки се да заспя, но почувствах как изпадам в безтегловност. Обърканите ми мисли и терзания за миг не напускаха съзнанието ми. Когато бях на улицата, не подхранвах някаква надежда, но сега ме обхващаше желание да се върна при себе си…
Михаил Михайлов Дограмаджиев - Михайлов загинал при злополука в мината… На майка ми платили само 30 лева от полагащата му се пенсия. А Михаил - баща ми е кръстен на дядо си, участник във войните, завърнал се с ордени, но някъде захвърлени. Дограмаджиев - фамилията, която носеха множество хора от някогашното село, останало на дъното на язовира от времето на социализма. Сега някои от тях бяха депутати.
Отпуснах се на скърцащото легло и така дочаках утрото. Недоспал и без да знам защо младият човек ме приюти, реших да изляза навън и да потърся къде да се измия. Огледах наоколо. Зад къщата имаше дере, обрасло с бъз и къпини, а водата едва покриваше глинестото му дъно. Зад него започваха възвишенията на планината. Премигнах от първите слънчеви лъчи. Свежестта на хладния ветрец ме отрезви. Забелязах чешма с огромно циментово корито - явно на времето тук са поили многобройния добитък от бившето стопанство. От чешмата течеше вода на произвол. Набързо наплисках лицето и го оставих да изсъхне на сутрешното слънце.
Цвилене на коне ме стресна и ми напомни за някогашната ми професия. Вероятно във фермата отглеждаха расови коне. Недалеч от нея забелязах двуетажна къща. Запътих се натам и настинах звънеца. Отвътре се чуха тежки стъпки, потропване на вътрешна врата и след миг се показа човекът, който ме приюти. Беше още сънен, с разрошена коса - личеше, че не си е доспал.
- Добро утро! - поздравих го и се загледах встрани. Не исках да ме гледа в лицето.
- Вече си станал? - вместо поздрав ме попита той. - След малко ще дойде конярят и ще ти каже какво трябва да правиш - продължи мъжът и отново се опита да зърне лицето ми. Сега ми изглеждаше на около четиридесет. Явно беше възстановил изоставената селскостопанска сграда и я беше превърнал в модерна ферма за отглеждане на коне.
- Искам да помагаш на работниците - след дълго мълчание продума той, - разбира се, ако имаш желание…
- Както наредите - отвърнах му и пак се обърнах, за да скрия лицето си. Навярно имаше още въпроси, но не каза нищо повече.
- Да не би да искате да ми кажете… - попитах, но той махна с ръка.
- Сега върви! Работниците ще ти кажат какво трябва да правиш! - обърна се и влезе в къщата, силно хлопвайки вратата след себе си.
Прибрах се в кирпичената постройка и зачаках. Така и никой не дойде да ме повика да започна работа. Почти целия ден лежах в стаята си. Едва в късния следобед един работник се появи на вратата, като носеше две пластмасови кутии.
- Това е за тебе, друже. Изпраща го шефа. Каза днес да си починеш, а утре рано ще те взема - измърмори под носа си, изтърси псувня и силно тръшна вратата след себе си.
Не бях още посегнал към храната, когато дотърча друг работник.
- Златко, тебе търся - ела бързо! Един от конете не е добре. Дано не му се случи нещо лошо, че ни е спукана работата.
- Да дойда и аз? - попитах предпазливо.
- Ти пък какво разбираш от коне!? Ако много ти се работи, има петдесет бали сено за прибиране.
- Нека дойде - подкрепи ме новодошлият.
- Добре де, да вървим!
И тримата хукнахме към фермата.
Още като видях коня, разбрах какво го мъчи. Затова казах на работниците бързо да го отвържат и да го оставят да мен.
- Хей, дрипльо! Внимавай с животинчето, че без глави ще останем! Това е любимият жребец на шефа.
- Казах, излезте от тук веднага! - извиках.
Първото, което направих, беше да изведа коня навън и да го предпазя от допълнителни травми, но конят продължаваше да се превива от болка. Вероятно се налагаше оперативна намеса. В това време вече бяха съобщили на собственика и когато излизах от фермата с животното, той застана пред мене.
- Какво има?!
- Конят се нуждае от лекар. Незабавно извикайте ветеринарния. Животното има количен пристъп, непроходимост на червата и се налага оперативна намеса. Иначе жребецът може ще умре.
Собственикът се вгледа напрегнато в лицето ми, извади джиесема си. Ветеринарят пристигна след десетина минути. Лекарят силно се изненада от диагнозата, която му съобщих още с пристигането му.
Манипулацията, която извърши ветеринарят, не трая повече от час. Явно конят се почувства добре, защото завъртя опашката и разтърси гривата си. После внимателно го поведоха към конюшнята.
- Шефе, - извика един работниците, - щом си имаме такъв специалист, работата ще бъде наред.
Собственикът, без да продума се приближи към ветеринаря.
- Докторе, възможно ли да идвате по-често във фермата? Животните са скъпи и не искам да загубя някое от тях.
- В района сме малко, а животните и стопанствата трябва да се наглеждат. Едва ли е възможно.
- Но човека може да ви бъде от полза. Утре пак ще дойда, и без туй дъщеря ми иска да поязди. Ще й позволите, нали?
- Няма пречки, докторе, заповядайте!
- Тогава до утре, а на вашия човек искам да кажа, че си разбира от работата.
- Просто това го знам от баща ми, имахме коне на село - отвърнах.
Докторът се вгледа в лицето ми и недоверчиво се усмихна.
- Май ми приличате на колега, но може би бъркам, от възрастта е сигурно… Довиждане! - махна с ръка докторът и се запъти към автомобила си.
Стоях на мястото си, без да предприемам каквото и да е. Собственикът ме погледна още веднъж и тръгна към къщата си. Навярно нямаха повече нужда от мене, тъй като ми предложиха да се прибера в кирпичената къща.
Когато наближих видях, че собственикът на фермата излизаше оттам. Не го заговорих.
Влязох в стаята си. В първия момент не забелязах, че някой е пипал вещите ми. Но когато посегнах към кутията с храна, зърнах моя учебник по коневъдство, а до него лист. Изненадан посегнах към него.
„Уважаеми господин професоре,
Познах Ви още до крайпътното заведение. Затова Ви приютих. Завърших единадесети клас и реших да уча ветеринарна медицина в града на липите. Във втори се запознах със вас. Но мои приятели ме навиха да заминем на бригада в чужбина и останах там. Върнах се, но не продължих образованието си. Въпреки това обичам животните и затова се заех с отглеждането на коне.
Ако нямате нищо против, може да останете в моята ферма колкото желаете! За мен ще бъде чест да работим заедно.

С уважение: Ваш бивш студент Станимир!”
Стоях с листа в ръка без да посегна към храната. Въпреки шока от случилото се, все пак хапнах от храната нещо, видя ми се вкусно. Легнах на леглото и неусетно съм заспал. Събудих се от познатия дрезгав глас на работника, който ме извика сутринта..
- Шефе, ставай! - крещеше той опрян на паянтовата врата. - Ще караме конете на пасището, наредено ни е да се нанесеш в голямата къща. Той замина и ще се върне след седмица.
Скочих… Погледнах опърпания си учебник и му благодарих мислено за избавлението си.