Иван Миланов

откъс от романа

Пленената чета

В яйлака на еничарите цареше обичайната сутрешна суетня. Току-що беше приключил сутрешният намаз, молитвените килимчета бяха навити и прибрани в шатрите. Мъжете се готвеха за закуска, когато от гората се зададе необичайна върволица.

Десетина фигури, облечени от главата до петите в черни дрехи, се клатушкаха - спъвайки се, заобиколени от еничари с голи ятагани в ръце.

Чолак Селим веднага докладва на агата и размаха ръка към конвоя да доведат групата пред шатрата на главатаря. Конвоиращите зашъткаха заплашително, бутаха и ритаха навързаните и така ги насочваха право пред шарената шатра.

Когато подредиха пленените, от входа на шатрата се показа ага Исмаил. Едър, снажен, с бронзово лице и черни мустаци, с разкошна саркула и бляскави висулки по нея. Беше обут с високи ботуши. От майсторски направения му силях се показваха посребрените дръжки на пищов и арабски ханджар.

Всички замряха, еничарите - в захлас от своя водач, а пленените - от ужас. Те разбраха - този човек е заповядал да избият мъжете и да изравнят селото им със земята. Този човек щеше да бъде и техният палач. В стоманеносиния му поглед, с който бавно ги огледа, нямаше и следа от човешко състрадание.

Агата се вглеждаше в очернените лица на вързаните, виждаше празните им кожени силяхи и цървулите им от сурова волска кожа. После се връщаше пак към очите им и черните забрадки над челата им.

- Чолак, да ги разбрадят, че да ги огледаме по-добре! - разпореди се агата и двама еничари започнаха грубо да дърпат черните кърпи от главите на пленниците. Първи изахка Чолака, после и другите. Из под кърпите се посипаха дълги женски коси - руси, кестеняви, черни - на кичури и на плитки.

Конвойните също се същисаха - караха навързани душмани, а то се оказаха жени. Някои от еничарите се захилиха, други прихнаха, като гледаха изумените си другари, които се надяваха на щедър бакшиш от агата.

Гол до кръста еничарин, с превързана глава, се втурна към групата и със стръвна усмивка разкъса първата пазва. После втората, третата…, четвъртата. Под разкъсаните черни роби се белнаха млади женски гърди, кой знае защо напрегнати и предизвикателни.

Жените се опитваха да се прикрият, като извъртаха телата си една към друга, но вързаните им отзад ръце не им даваха никаква възможност. Струпалите се наоколо еничари се кикотеха и охкаха от кеф, защото такова чудо досега не бяха виждали.

- Дур! Спри Мустафа! Аллах няма да стане каил, че моите йолдаши се гаврят над вързани жени! - извиси се строгият глас на агата и врявата утихна. Агата огледа строго замлъкналите еничари, после плъзна поглед върху разгърдената редица на жените.

От зацапаните със сажди лица го гледаха остриета - сини, кафяви, черни… Ага Исмаил стисна неволно юмруци.

- Тези хайти усмъртиха цяла дузина наши йолдаши! Каква да бъде присъдата им? - запита той с висок глас.

Еничарите мълчаха миг-два и после се развикаха един през друг.

- Дай ги на нас, ние знаем как! Да ги изколим като пилци! Да ги издавим в реката! Да ги разчекнем… Да ги набием на колове… Да ги избесим по дърветата…

Предложенията валяха едно след друго, все по-жестоки и по-страшни. Всички те бяха прилагани на различни места от славната орта по нейните опасни пътища из империята. Агата знаеше това и беше предоволен. Неговите хора се нахъсваха, разпалваше се стръвта им да убиват.

Ага Исмаил вдигна ръка и глъчката заглъхна.

- Реших! На клада! Ще ги предам на огъня! И Аллах ще остане доволен, когато гяурките станат на пепел…

Тълпата пак зашумя.

- Ага! - обади се полуголият Мустафа. - Ето тази ме цапардоса по главата в тъмното. Тази им е главатарката… Нека аз да й се разплатя, а?

- Групата - на долния край на поляната! Метнете едно платнище на клонака, да не изпукат, докато разпалим огъня! За главатарката - ей там, срещу моята шатра, опънете единична палатка. Синджиросайте я! Ние, главатарите трябва да си похортуваме за някои неща… Хайде, пипайте по-бързо!

Конвойните сбутаха жените, а двама еничари отвързаха Стойна от общото въже и я повлякоха на двайсетина крачки от шатрата на агата. Той гледаше подир нея и тънка усмивка разпъваше просъхналите му устни. “Главатарка, а!? Ще видим, ще видим…” и се мушна в шатрата си.

След него побърза да влезе и Чолак Селим. Той знаеше от опит, че след такова събитие ще последват нови заповеди. Така и стана. Агата разпореди да съберат големи сухи дънери и клони, да оформят харман, да забият суров ствол по средата и около него да натрупат дървата, така че огънят да се извиси високо.

- Искам целия балкан да светне, Чолак! Да се знае и да се помни какво ги чака кяфирите, когато надигнат глави и не се подчиняват на падишаха - Аллах да умножи дните и славата му!

- Разбрано, ага! Тъй ще бъде, според волята ти! - отвърна Чолака.

- И предай, музикантите да не се потриват, а да започват! Сега съм на кеф, искам маанета… - засмя се агата. - Нали изловихме невестулките, дето ни развалиха рахатлъка, а!

Почти цял ден група еничари се щураха из гората, влачеха дебели клони и сухи дънери. Оформиха хармана на огнището. Забиха голямо сурово дърво за стожер по средата. На него щяха да навържат гяурките. Ей, такъв сеир ортата отдавна не е преживявала.

В долния край на поляната, притиснати една до друга, бяха налягали навързаните жени. На всеки половин сахат време групата припълзяваше под оскъдната сянка на метнатото платнище. Черните им дрехи улавяха всичкия огън от слънцето и телата им плуваха в пот.

Устните им вече се пропукваха от пареща жажда, а по очернените им лица личаха бели вадички от сълзите им. Тук-там, по разкъсаните роби белееха млечни петна. Повечето бяха млади майки. Не стенеха, не охкаха, само в очите им се таеше безнадеждност.

Надвечер полъхна хладен ветрец и агата разпореди да поднесат вечерята му под сенника на шатрата. Когато всичко беше нагласено, агата седна на полутвърдата отоманка, кръстоса крака до кръглата синия и с удоволствие заби пръсти в препечено агнешко бутче, от което се разнасяше мирис на препържена овча лой и полуизгоряла кост.

Хвърли поглед към малката палатка, пред която седеше синджиросаната главатарка. Тънък синджир прихващаше със скоби двете й ръце, оттам друг отиваше към металната гривна на шията й, а трети водеше до прангите на краката й.

- Е, моите хъшлаци са се престарали… Толкова железа заради една жена, бива ли!? - усмихна се агата и продължи с наслада да гълта залък след залък. После надигна каната със студения шербет и тогава срещна погледа на Стойна.

Сепна се, спря да пие и гледаше над ръба на сребърната кана. По странен начин блестяха очите на тази млада жена върху очерненото й лице.

Стори му се, че в тези очи няма омраза, а по-скоро възхита и завист. За какво ще му завижда тя!? Той щракна с пръсти и когато младият еничар се надвеси над него, му прошепна нещо. Еничарят взе празен калайдисан сахан, напълни го с шербет и го отнесе на Стойна.

Всички, които бяха наоколо, впериха погледи в нея. Ще вземе ли тя сахана, или ще го плисне с отвращение. Но ето, тя хвърли бърз поглед към агата, синджирът на ръцете й дрънна, тя пое сахана и дълго пи. После подаде празната паница на еничаря и с ясен глас изрече:

- Сполай ти, паша ефенди, за ихтибаря! Тежка нощ ме чака! Трябват ми сили за сеира… Пък и сама виждам - сърцето ти още не се е превърнало в студен камък…

Погледите им пак се срещнаха. Нейният - зноен женски поглед, който може да разтрепери краката на всеки нормален мъж. И неговия поглед! Той сам усещаше, че не мрази тази жена. Макар и вързана, тя грабна очите му още при първата им среща.

Незнайно защо я хареса, но дългът го принуждава да я накаже сурово, задето е погубила толкоз храбри воини на падишаха.

Поколеба се миг-два, но спокойно и твърдо отговори:

- Не съм паша, а ага на орта. Ти и твоите невестулки погубихте цяла дузина от ортата. Те бяха не само мои войници и бойни другари, а повече от родни братя… Заедно ни взеха за еничари, заедно пораснахме и се учихме в оджака, заедно сме влизали в десетки битки, заедно деляхме живот и смърт. Техните души искат възмездие и само огънят ще го въздаде…

Стойна не отговори нищо. Тя вече знаеше присъдата си.

Еничарите още влачеха клони и дънери, когато имам Орхан се доближи до агата.

- Заповядай, имам Орхан! Заповядай! Чаша студен шербет няма да ми откажеш, нали!?

- Благодаря, благодаря, ага Исмаил! Дойдох да погледам кладата, нали вече всичко е готово? Скоро ще се стъмни и… балканът ще светне. Вярвай ми, такъв сеир през живота си не съм виждал.

Агата замълча, но после уверено добави:

- Кладата е готова, но реших да го отложим за утре вечер… Искам малко да похортувам с главатарката. Трябва да разбера - това-онова…

- Нека бъде по волята ти, ага Исмаил! Ти по-добре знаеш кога какво трябва да стане… Пък и утре… не е догодина я…

Двамата замълчаха и се загледаха на запад към залязващото слънце. Огненият диск беше кацнал на най-високия планински връх и скоро щеше да се скрие зад него.

Стойна беше коленичила и също гледаше към слънцето. После вдигна молитвено ръце и внезапно запя:

Зайди, зайди, ясно слънце!

Зайди, поврати се!

И ти, ясна месечино,

зайди, удави се!

Гласът и се понесе бистър, плътен, ясен. Усоите го поеха и подсилиха. Жените в долния край на поляната в миг се размърдаха, нададоха ухо към познатия им глас, поизправиха се и сякаш по невидима команда запяха хорово припева:

Черней горо, черней сестро, двамка да чернеем!

Ти за твойто листе гора, аз за мойта младост.

Твойто листе, горо сестро, пак ще да покара,

мойта младост, горо сестро, няма да се върне!

Стойна дочу гласовете на своите другарки по съдба, вдигна още по-високо ръцете си към небето и повтори припева. Жените я разбраха и те подхванаха след нея. Песента сякаш за миг прогони сковаващия ги страх, дъхът навлажни попуканите им от жажда устни.

Думите на песента се извисяваха чисто и мощно. Околните баири ги подхванаха, препратиха ги към усоите. Сякаш целият балкан пригласяше на тези нещастни същества, овързани във въжета и синджири, но все още живи и непречупени.

Агата и имам Орхан бяха изненадани от внезапната песен и се заслушаха. Еничарите, всеки зает със свои работи, също спряха и се заслушаха.

Първи двамата пазачи на Стойна се съфирясаха, измъкнаха ятаганите и викнаха на главатарката:

- Дур ма! Дур! Замлъкни!

Агата вдигна ръка и даде знак да не се намесват.

- Нека пеят! Досега само писъци и вопли съм слушал! Нека послушаме и песни…

- Спри ги, ага! Нареди да замлъкнат… - изрече задъхано имам Орхан. - Виж как се заслушаха еничарите. Песента размеква сърцата им… Сега ако наредиш да изколят гяурките, едва ли някой ще вдигне ръка за удар.

- Нека пеят, имам Орхан! Нека пеят… Малко им остава… Може още утре да запалим кладата. Ще ги предам на огъня тези вещици… Пък ако от една песен се размекват сърцата на нашите йолдаши, ще трябва да размислим дали не са задухали нови ветрове, а? - усмихна се загадъчно агата. После се сети нещо и нареди на Чолак Селим:

- Чолак! Разпореди се да отнесат две стомни студена вода на гяурките! Дано изкъхретят до утре вечер… На това слънце и гущерите прегарят, та камо ли живи хора…

- Е, аз ще си ходя… да се подготвим за вечерната молитва - каза имам Орхан. Той явно беше недоволен, че агата не послуша съвета му.

- Имам, сабахлен, след закуска, намини да пием по едно кафе и да си побъбрим. Сега поне време бол - има и за работа, има и за приказки…

На другата сутрин, след молитвата и закуската, двамата седяха под сенника на разкошната шатра на агата и отпиваха ароматно кафе от сребърни чашки.

Агата с удоволствие засмукваше от позлатения мундщук на наргилето си и водата в него тихо бълбукаше, насищайки въздуха наоколо с аромат на зелени ябълки.

- Пийни си, имам Орхан, заповядай! Ако е нужно, още по чашка… Днес съм кефлия. Надявам се и на теб да ти е благо на душата?

- Бин берекет версин, ага! Тази нощ спах като къпан. И на мен ми е кеф, че невестулките са навързани и синджиросани… Ха-ха-ха! - засмя се имамът и разлюля сребърната си чаша. - Колкото повече го пия, пущината, по-благо ми става…

- Не бързай, имам! Заръчал съм да донесат и кана от одринското, изстудено в извора. Нали няма да ми откажеш… Ей тъй, да тръгне разговорът.

- Що ще речеш, ага, какво стяга сърцето ти?

- Забави се хаберът от великия везир. Преди тръгване друга беше уговорката. Позастояхме се в този край доста време. Не е сгодно еничарите дълго време да стануват. Губят хъс за битки, излежават се, пък и кесиите им висят празни по вратовете им.

Имамът се закашля, докато мислеше какво да отговори.

- Не бери кахър, ага! Великият везир, Аллах да умножи славата му, си знае работата. Много важни държавни дела стоят над главата му. Нали и ти сам научи от него, че московецът пак се стягал за война с нас… Вече си говорихме с тебе за това…

- Това е едно на ръка… Морабето няма да ни се размине. Нали ти споменах, че има хабер - тукашните гяури тайно са получили пари от московците, за да разчистят проходите от свлачища и камънаци, за да прекарат по-лесно топовете и обоза си. Но нашите еничари няма да допуснат московски крак да стъпи на земята на пресветлия ни султан, Аллах да умножи дните и славата му.

- Докато бяхме в Стамбул, се говореше, че ингилизите и френците няма да оставят московеца да си разиграва коня отсам Дунава! - сподели Орхан.

- Право хортуваш, имам! Това и аз го дочух… Но нещо ми е тревожно на душата. Не мога да се отпусна, да се порадвам на тишината, на тази красота, сътворена от Аллаха за нас, земните хора…

- Всичко е в неговите помисли и в неговите ръце, да бъде вечна славата му! - промълви имамът и вдигна молитвено ръце пред лицето си.

Унесени в приказките си, двамата не забелязаха, че Стойна е излязла от палатката си. Чак когато издрънча опънатият синджир видяха, че жената пълзи по колене и се стреми да откъсне едно цветенце, нестъпкано от еничарските ботуши.

Пазачът й виждаше с какви усилия се протяга тя към цветето, но опъваше синджира зад дънера. Агата и имамът се засмяха на неочакваната картина… Имамът с възхищение промълви:

- Алтън хънъма, ага! Може да украси всеки харем в Стамбул!

Ага Исмаил засмука с наслада от наргилето си и през смях отговори:

- Сакън, имам Орхан! Какви ги хортуваш? Кой ще е луд да вкара тигрица в дома си?! Тази, макар и овързана в синджири, пак може да ти прегризе гърлото.

Имамът лукаво се усмихна, поглади рядката си брадичка и смирено отговори:

- Евала, ага! Ти имаш точно око за нещата и точен език, да ги кажеш… Но хубавото си е хубаво… Та и Аллах е доволен от хубавото!

Агата подаде знак на пазача да отпусне бавно синджира. Стойна усети разслабването, протегна още веднъж стройното си тяло и успя да откъсне самотното цветенце.

Огледа го с усмивка, целуна го и го закичи в косата си. После като видя, че двамата я гледат и се хилят, малко злобно им рече:

- Ага, няма на земята синджир, който да възпре жената да не е красива! Знам го по себе си…  - и като се обърна, допълзя до палатката си и се скри зад наметалото. Погледна още веднъж през пролуката към двамата и заканително промълви:

- Бог ми е свидетел, че поне единият от тия двама душевадци ще пробода в сърцето! Подкрепи, боже, слабата ми женска ръка… - и се прекръсти.

Щеше ли да има време да го стори и тя не знаеше. Еничарите вече бяха струпали огромното огнище, но докато е жив човек, все се надява.