Георги Майоров

Познавам добре журналиста и писателя Иван Миланов - редактор във вестници и главен редактор на бившата Военна редакция на БНТ. В творчеството му се открояват книгите ,,Доверие назаем” (разкази) и ,,Банковите обири” (публицистика).

Затова не ме учуди как е изкопал осъвременения сюжет в сказанието за миналото и настоящето на кръвния данък в новата си книга ,,Девширме” (,,Пропелер”, С., 2014).

Писателят лично изживява днешната драма - дъщеря му беше в Канада, а внукът му в Испания. А такъв кръвен данък ежегодно плащат стотици български семейства.

Но докато в миналото са вземани момчета от пет до десет години, то сега кръвният данък се плаща и от момичета в тяхната вече зряла възраст.

В книгата си авторът първо хвърля далечен мост към далечното и трагично минало с воплите на поробените българи с кръвния данък - ,,Девширме”, като цитира автентични документи на наши и чуждестранни летописци за насилственото изтръгване от сърцата на майки и бащи най-здравите и красиви момчета.

В Стамбул те се потопяват в ,,блаженото” правоверие, в достолепието на разврата и чрез строго военно обучение още от малки се превръщат в елитна еничарска войска.

Така с обърнатата си кръв те до смърт защитават, въздигат и свалят султаните на Османската империя.

Същинският разказ започва в наши дни - как професорката по история Стойна Момчилова - праправнучка на главната героиня в романа Стойна войвода, посреща внучетата си от далечни страни.

Макар и за кратко, да им се порадва, да ги подкваси с бабината топлина и усмивка, с българското по нашите земи, защото те дори не знаят добре българския език, не познават българската история и героичните ни борби срещу насилници и поробители.

Тя не може да се съгласи с разродяването и на нейните наследници - да забравят България и се превърнат в съвременни еничари за изтръгване на корените на българския народ.

По записките на Стойна войвода им разказва за еничарското злодеяние в Ново село през 1826-а година.

В селото пристига еничарската орда на Исмаил ага, избива мъжете, събира момчетата за еничари, опожарява всичко и се установява на бивак.

Оцелелите от селото се укриват в пещера. Топал Джендо като старейшина подготвя жените за отпор с оръжие, поставя засада в тесния проход сред скалите и когато еничарският конвой тръгва на път, охраната е избита и пленените момчета са върнати при майките си. Разказът тече динамично, завладяващо.

Без да знаят какво е станало с конвоя, еничарите в бивака се отдават на веселба. Двата враждебни лагера се дебнат и надхитрят. Пленена е четата на Стойна войвода. Започва смъртен двубой с оръжие между най-силните еничари и моми край разпалената клада, в която ще горят победените жени и самата Стойна.

Ако ли пък победят, ще бъдат помилвани. Калените моми с ловкост и хитрост оказват достоен отпор. Пъргавата и стройна Яница побеждава свирепия Кьор Хасан, който в бездействие, охолство и буйства е загубил бойните си качества.

Никой от еничарите не успява да премине и през разстланата като харман жар от кладата, а българките извиват победен нестинарски танц.

От магията на огненото хоро е смаян и очарован ага Исмаил, та от сласт или от благоразположение дарява живота на пленените жени.

Такава е неговата предварителна дума и я спазва с чест. И защото знае, че под мишницата си от дете има кръстче, за да му напомня за своя християнски произход. Така са постъпвали майките и бащите, когато са успявали да го направят.

Същевременно еничарите в бивака научават за разгрома и ликвидирането на еничарството с ферман на султан Махмуд II и са окончателно съкрушени.

Ако се върнат в Стамбул, ще бъдат избити. С разкаяние за сторените золуми ага Исмаил заповядва до пепелището да се изгради Ново село с паметна чешма, а еничарите да се женят за българските жени и да влеят кръвта си в ново българско поколение.

Ако романът на Антон Дончев ,,Време разделно” е разделно за българската вяра, то ,,Девширме” на Иван Миланов е време разделно за българската кръв.

С художествените си достойнства, ярки образи на героите, достоверни психологически ситуации и динамика на разказа, романът плаче и е достоен за екранизация.

Но кой режисьор в съвременното ни разпиляно време би дръзнал да стори това?! А трябва, ако все още имаме съпротивата да сме българи.

януари 2015