Велин Георгиев

,,ДЕВШИРМЕ” - това е книга за кръвния ни данък, за който е сказанието на един нов Паисий, наречен Иван Миланов. Неговото сказание е пророческо. То иде от миналото на едно ,,присъствие” и продължава да ни доизтощава с глобалния свят.

Иван Миланов е човекът, който носи болката и страха от нашето минало и настояще.

Защото през последните десетилетия българите се топим и чезнем от отечеството си.

Бели бусове циркулират към терминал 2 на софийското летище и отнасят нашите деца и внуци, за да останат тук тези, които не са забравили кои са. От разтрепераните уста на една професорка, изпращаща поредната партида в посоките на света, се дочува думата ДЕВШИРМЕ…

Тази дума я изрича новият Паисий Иван Миланов и ни казва: ,,Събудете се… погледнете се… България изчезва”.

България в миниатюр, в два паралелни свята ни е показана като в кадър отблизо. Дошли са султанските поробители, размахват ятагани. Посичат мъже и жени, деца.

Най-добрата мъжка челяд между 5 и 10 години отива натам, откъдето са дошли султанските воини. И зазвучава в мисълта ми онзи народен плач: ,,Еничари ходят, мамо…”

България в миниатюр - едно Ново село в гънките на стария Балкан и паралелно с него - неканените гости на една империя в качеството си на господари.

И ставаш свидетел на погрома, на бягството на опожареното Старо село към пещерите на Балкана, на живота в селския стан, паралелно с него е и еничарският яйлък.

Два свята, които са един до друг, познават се и враждуват, дебнат се, надхитрят се, нямат си вяра един на друг, защото всеки носи своята вяра в кръвта си… А пришълците продължават да вземат султанското ДЕВШИРМЕ.

На какво ли не става свидетел сепнатият съвременен читател. Той се е пренесъл в своето малко отечество, той е в стана на подтиснатите, в еничарския яйлък.

Двуезичието се преплита. И надеждата му е в ковача Топал Джендо, най-хубавият образ в романа на Иван Миланов. Казах: това е роман за турското ,,присъствие” у нас, на правото на силния над подтиснатия.

Но и за непримиримостта на по-слабия. Ето затова и гласът на Добрана така завладява и планината, и читателя. Не знаем дали я чуват момчетата на летището ни, поели по посоките на света.

Книгата ,,Девширме” трябва да стане настолно четиво на всички българи. Тя е разлюляна камбана над главите ни и сигнал, че обезкървяването ни е видимо и трябва всеки да каже: ,,Стига!”.

Посегателството над нашата кръв става и с наше съгласие. Ние всекидневно ставаме кръводарители на света, самоубивайки се.

1.04.2016