Лалка Павлова

В памет на сина ми
Калин Павлов

Встрани от Рая,
до себе си по-близо,
създаде Господ нов Едем -
насели го с души,
подобни нему.
Но не цари спокойствието там -
просветват често мълнии от мисли,
сред гръм от сблъсъка на тези с антитези
извиват се вихрушките на чувствата
и бури от съмнения помитат всичко…
Да може след това да сътворят
отново всичко -
човек, природа, свят
и нова Истина
за смисъла на Битието,
за същността на Злото и Доброто.
Духовни братя са
великите човешки грешници,
създадени, за да горят
и в мъки да създават.

Душата ми е Църквата,
от всички тях населена.
И Църква е Небето.

Сенека в нея още
трактатите си пише -
за милосърдието,
за греха и прошката.
И все е недоволен -
човешкият живот бил много кратък!
А сам преряза вените си,
макар по заповед на новия Нерон.

Сократ е птичка божия -
пари от никого не иска,
защото знае,
че не знае нищо.

Затворникът за скитничество -
владетелят на думите Джек Лондон,
продава мозъка си на безценица.
Зове го дивото
сред бездните от хора.
Под сянката на блясъка,
лишен от огън за борба,
настъпен от пета желязна,
стопанин стана на дома голям -
Небето.

Загадъчно,
сред облаци от алкохолни пари,
подир миража тръгнал с Анна Снегина,
пристигна тука и Сергей Есенин.

Сред музика на струни сребърни
и хаос от любов и от омраза,
в мъглите сиви на амок и страх,
загубил и последната игра на шах
от чумата кафява на века коварен,
потегли към небето Стефан Цвайг.

Парадоксално:
макар че каза „Сбогом на оръжията”,
самоуби се с пушка в Кечъм
и дом потърси на Небето
дори и Ърнест!…
А за изгубеното поколение
така и не изгрява слънце
дори в Дома на Бога
сред снеговете на Килиманджаро.

Душата ми е Църквата,
от всички тях населена.
И Църква е Небето.

В най-черната си нощ
отново сам е Пейо -
без майка, без родина и любима,
без зрънце от надежда нова…
Пред него зее черната камина.
Преди куршума този път
изпи и чашата с отрова.

Присяда здрач на планината.
От мълния сразен,
с разперени крила орелът горд
в последния прощален марш
полита към земята…
И стихва на Ракитин лирата
под релсите на влака
в есен лиха.

Жаравата на утрото
към бъдещия ден понесе Пеньо.
В основите наля бетон.
Етаж подир етаж
иззидваше мечтите
по скелето на българския дом.
От вой на кучета простреляни,
звездите бавно гаснат
в залез като рана.
„Човекът е човек, когато е на път…”
И тръгна към Небето.

Душата ми е Църквата
от всички тях населена.
И Църква е Небето.

От три години тука е
и моят син.
Там, в ъгъла, далеч от другите,
Ван Гог му преподава скришом
магията на багрите и тяхната печал.
Но вместо гарвани над житни ниви,
излита гълъб от платното му,
понесъл клонка от маслина
към кораба на бъдещия Ной…