Георги Майоров

Бисер Бойчев от Шивачево ,,тропосва” хубави стихове. Следя ги от брой в брой на ,,Словото днес” и в ,,Литературен свят” и ни най-малко не ми хрумва да ги сравня с бисери, или с някаква отвлечена самородност. Още по-малко с пламенна бойкост в защита на социума, макар да е Бойчев.

Неговата поезия не е ангажирана с отмилялата ни гражданска позиция, която я въздигаме в култ. Тя просто е слънчева любов без позиция и поза. Пулсации на гореща кръв, на луднали чувства, на връхлетели го думи, които сами се подреждат в стихове.

С дъх на младост и игра на влюбване. С танц на въображението. С чувственост и смях. С узряващи строфи в сърдечни откровения. Поезия повече чувствена, отколкото мислена и редактирана, първична. Неизстъпена на пиедестал, но с дълбоки корени, заема достойно място сред поетичните гласове в българската литература.

Авторът, нагазил потока на живота, за да не размъти словото, тя от брега му подава ръка. Кани го да тръгне по-уверено напред.

Такава е поезията на Бисер Бойчев до четиридесетте скокливи години.

Продължителната му работа в областта на културата вероятно е спомогнала да бъде по-прибран в изблика на чувствата. Усмивката му е ,,леко” завехнала и й изневерява ,,с мъдростта”.

Умъдрели са и стиховете му. Вече се бори с мисълта накъде да отпрати любовта си - към сенките на покоя, или към светлината, с която пониква ,,цвете в скалата”. И тази светлина озарява жената, поезията.

Извайва я ,,ден след ден”. Претворява я в ,,мисъл и камбанен глас”. Дълбоко осъзнава и следствието: - той ,,ще остане вик, / а тя - единствената на замета”. С непрестанен стремеж да я сбъдне.

В опредметения свят търси отговор на вълнуващите го въпроси. Вечно не може да върви с чадър в дъжда на младостта. Търси сигурен покрив. Дом, в който да приюти себе си и жаждата за ,,духовен скок”.

Вече е там, доказва го със стиховете си. Което променя и неговия ден. Станал е ,,толкова различен / от тази кал във хората и мен, / и от омразата, която диша/м/”.

Сбъдва мечтата си. Затова е бил неспокоен. Искал е този ден да дойде по-рано, преди да стане ,,снежен”, когато ,,светът ще се усмихне прероден, / по-мъдър и неосъзнато нежен”. В него ще помири ,,съдбата и мечтата”. И щастието ще бъде ,,не пари и слава”.

Осъзнава ,,колко лесно е да си влюбен. / Трудно е да признаеш това”. И действително не е лесно. Трябва чувствата да са чисти. Затова, колкото да е искрена любовта му, той се стреми да скрие своята интимност.

От свян или от скромност, ,,Аз”-ът, както е прието да се пише, я поверява като отговорност на второ лице. Все едно вълненията са негови и не негови:

Нещо в теб страховито клокочи.
Нещо всеки момент се мени.
Чак разместваш тектонните плочи.
И се раждат след теб планини.

Това второ лице се оказва неговата вулканична любов. Тя е виновна за всички успехи и крушения. За лъкатушенето в живота. И поетът съжалява, че е изгубил много ,,по дългия път” - да я търси и губи, да го възторгва и потиска. Негов приятел и враг: ,,Мечтаехме смях, / а ни срещаше скръб / и вино, и сълзи се ляха”.

,,Бистрее с надежди реката” на живота му сутрин. И отново я ,,гази”, отива и се връща от любовта по ,,най-стария път на света”. Случва се ,,бързей” да го жигоса. Иска да го премине, но се възпира: ,,Реката се мъти,/ когато се гази, / а долу там пият вода”.

Любовта да се чиста е негова отговорност. Колебанията на чувствата са силни и противоречиви. Оглеждат се във водата и не знаят дъно ли са ,,или небе” - големи, дълбоки - той ,,бряг, а тя море”, което уж се отдръпва, а ще го ,,залее в миг / и прибере”. Къде? В пазвата си!

Ето защо за нея целува ,,пясъка, по който сянката” ? е отминала. Вижда я ,,в необята”, в ,,красива карта в звезден пасианс”, в музиката, в ,,тайфун и лава”, в мълниите, които ,,запалват тишината”.

Метафорите са светли, слънчеви до прегаряне и го застраховат против раздяла. Няма раздяла и с поезията.

Както става с много творци, и Бисер Бойчев - ,,дъгата над родната стряха” го спасява от всички беди. Заедно с него и стиховете му имат своята стряха. Подслонени са за дълговременно. Превърнати са от мечта в реалност.

Въпреки че е отпратил любовта ,,в отсрещната мансарда”, тя пак прелива в поезията му. Готов е да я раздаде и ,,на други планети”. Любов и поезия в едно цяло.