Иван Маринов

***
На залеза гледам като на изгрев,
от него очаквам да ми праща лъчи.
Аз зная, предчувствам, че краят е близо,
но няма от страх да затворя очи.

Ще диря със поглед хоризонта далечен,
готов съм да срещна и смях, и тъга.
Пък нека тогава да бъда наречен
щастлив и наивен крадец на мига…

ДОЧУВАМ ЕХОТО

“Време е вече да си отдъхнеш”
съвет на личния ми лекар

Не мога да отдъхна даже и не искам
отвътре нещо като лавата кипи.
Дочувам ехото - далечно или близко,
в зениците ми пак цъфтят липи.

И смесват се от хиляди посоки
усмивки, нощни влакове и плач,
сирени, болки, хвърчила високи,
тайфуни, коловози, ален здрач.

Стоя в средата с диригентска палка,
или превил от тежест рамене.
Поемам в паузата дъх за малко,
на кръст разпъван между ДА и НЕ.

Не усвоих изкуството да чакам
друг в огъня да стъпи вместо мен.
Бих предпочел да съм искра във мрака,
но не и залез на зачеркнат ден…