Борис Вулжев

МЕЖДУ ДВЕ СВЕТЛИНИ

Всяка нощ моя дом е купето на бързия влак.
Звънки релси - блестящи игли,
кърпят сънищата ми разкъсани.
Една млада жена ме изпраща оттук призори.
Една стара жена ме посреща във късното.
Колко трае това разстояние между двете сърца?
Часове? Километри ли?
Или просто две гари обикновени?
Едно вечно пътуване от спирката на любовта
към спирката на обичта. Неотменно.
И кантон след кантон.
И перон след перон.
Дълги релси - блестящи игли,
кърпят сънищата ми разнищени.
Една млада жена с мен раздялата сподели,
една стара жена ще дели топлината в огнището…

Как е дълго това разстояние между две светлини!
Всяка нощ моя дом е вагонът от линия първа.
Светофарите бягат назад като жълти луни.
И пристигам…
И зная къде ще се върна!

НАЙ-СЕТНЕ

Най-сетне дойде ред да напиша нещо за теб.
Всъщност какво ти отнех и какво ти дадох?
Едно златно паяче безмилостна мрежа плете -
няма шега,
няма измислица,
няма пощада.
И се мъча да се огледам в душата ти - кънтяща
бездна, -
но тя се люшка като гълъбово перо над хребета.
Плодоберът привършва и тъгата е безполезна -
просто такъв ни беше жребият.
Удавиха се в горещите вирове сините ни лета
с ветрове и приумици, с птици и окарини.
Изумява ни само тържеството на есента -
може би наблизо е зимата.
Хайде да помълчим като опиянени
от странна наркоза -
по-късно ще решим как да я назовем…
Върху перваза на рида слънцето е червена роза,
Която наскоро ще увехне…
Не съвсем… И съвсем…

БИТИЕ

Изтича времето, изтича,
тъй както пясък от дланта ни.
Подир угаснало кокиче
изгряват теменужки ранни.

Нищожна мравка след зърното
пренася пръст, издига сламка.
Как океана на живота
ще усмириш във стих и рамка?

Земята е една черупка.
Небето - вис неразгадана.
А жилката, която тупка
над челото ти - е мембрана.

А трябва всичко да усетиш.
А трябва всичко да изпиташ.
С очите - тихите съцветия.
С кръвта си - тоя бесен ритъм.

И удивен, и очарован
от вик на отлетяло ято,
да кажеш прямото си слово.

И да се слееш с тишината.

СЛЕД ЯТОТО

Онемяха жабите в реката.
Смоците навярно са добре.
Неусетно преданото ято
отлетя към Бялото море.
Ти лежиш, забравено и гладно,
в дъното на есенния слог.
Бяла смърт те дебне безпощадно,
щъркелче с пречупено крило!

И наистина - ще стане чудо,
ако устоиш до пролетта.
Вихърът зловещ ще се събуди,
кърът ще утихне в самота.
Може би за малко ще изчакаш,
сетните си сили да сбереш -
да се вдигнеш над калта и мрака…
Та поне, летейки, да умреш!

ВРЕМЕ

Ще отшумим и ние със годините…
Жарта ще се превърне в хладна пепел.
А колко още пътища неминати
ще викат хората?
А колко трепети
ще разцъфтяват подир нас в сърцата?

А слънцето -
прастарият водител,
ще стапя дните в залези червени.
Ще има радост.
Болки неизпитани.
Ще има мигове неизживени -
несподелени или споделени.

Нас няма да ни има…
Време, време!

Едно аз искам:
не охлаждай никога
сърцето ми,
жарта дълбоко в мене.

Когато в клепките ми уморени
запъпли някога студенина,
вземи сърцето,
дето е нетленно,
и го прелей във житните зърна -
да чувствам,
че живея в чернозема,
да сещам,
че се раждам и раста.

Аз ненавиждам пепелта студена
пред тая скрита сила на пръстта!

ЗЕМЯ

Премазвана,
пронизвана от токове,
разстрелвана от взривове,
земя!
Не може нечовешката жестокост
да надживей ни теб,
ни твоя смях.

Ти съществуваш:
раждаш и погребваш.
По стародавния си кръг вървиш.
За твойта пръст еднакво са потребни
пера
и короновани глави…

О, ти си щедра, щедра…

Както даваш
на вятър - шумка
и на птица - клон;
на ручея - зелената морава,
и опнатия път - на бягащ кон,
зад шумката змията притаяваш.

Зад клона - враг с наточена кама…

Човекът сее.
Но ти оплодяваш
единствено добрите семена…

Привет. Привет.

Благодаря за клона.
За птицата.

И ручея пенлив.

За искрите в подковите на коня.
За чувството,
че в тебе
аз съм жив!

МЪЖЕ

Кой казва, че мъжете не скърбят?

В сърцата им като стъкла се врязват
импулсите на тоя тръпен свят,
но те вървят,
мълчат,
не забелязват.

Не затова, че тях не ги боли.
Не затова, че те са равнодушни
към болките на другите
или
несгодите ги учат на послушие…..

О, те не скланят никога глава.

Не вдигат шум.
Напразно не говорят.

И може би мъже са затова,
че могат да мълчат
и да се борят.

ЗОДИЯ ОВЕН

Свистят оръжията остри
на всеки неподправен нрав.
Но защитаваш с дух и нокти
върха си -
гордо величав.

Както пчелата. Жило люто
забива, щом я уязвят.
Така с настойчивост нечута
ти браниш мъчния си път.

По всички правила познати
единият ще падне пръв.
Какво пък?
Сам позна цената
на праведната своя кръв.

Уж в зодиака няма грешка,
но знаеш, щом те заболи,
че всяка красота човешка
е както розата -
с бодли.

1986

САМОИРОНИЯ

Добре ли е, щом всичко е добре?
Люлее те излъсканата изрядност.
До колене е бурното море.
Канарчето в кафеза не е гладно.

Кому е нужен късния рефрен
от песен, тананикана отдавна?
Под фикуса, окастрено зелен,
тревата е изискана и равна.

Ах, всичко има свой полуфинал,
полувзаимност в кръг полусуетен.
И върху листа - до полуда бял -
полунасмешка над полукуплети.

От прекомерна доброта лъщи
полираната същност на нещата.
Мълчиш си? А ти иде да крещиш
срещу порядък невероятен.

О, не! Ти просто се подготвяш само -
за следващия номер чакаш ред.
Комедията свършва като драма…
Не е добре, щом всичко е добре!

ОТИВАЙ ПО-НАТАТЪК

Отивай по-нататък, щом стигнал си дотука.
Обсебвай тишината и тая висина,
и тоя лед, под който врабчета сякаш чукат.
Повярвай в чистотата на своята вина.
В безмълвната прозрачност на времето се враствай.
Измий в крайпътен ручей смутените очи.
И ако в тъмнината прозорците угасват
и твоя вик среднощен нечуто отзвучи,
отивай по-нататък!
Но песента спасена
на корени разказвай, на листи и на мъх.
Пред теб е планината - до болка откровена,
понеже време нямаш, не си поемай дъх…
На завет зеленеят следи от ранна пролет
и топлина извира в потайни пещери.
Студени манастири на огъня се молят,
а еделвайсът в бяло сияние гори.
А ти - сега си нужен. Отивай по-нататък.
Излишно е да губиш дори минутка тук…
В небето, обковано със гвоздеи от злато,
луната пламенее
като захвърлен чук.

СИЛУЕТ

Хладна тишина…
Не те привлича.
Празно е.
И в празния ти дом
грижите си лични не събличаш,
падаш над леглото мълчешком…

Зная ли предчувствията твои
и какво сънуваш, щом заспиш?
Зная -
и в съня си неспокоен
ще будуваш
и ще се кориш;
знам -
ще вика
и ще се бунтува
виното, пленено в твойта гръд,
докато в зениците изплува
нейното лице…

ПРЕДПРОЛЕТ

Животът се изниза. Тичай. Спри го.
Бледнее безначалната му ролка.
И в паметта трептят като в индиго
отблясъци от взривове и болки.

Нетрайни чувства. Трескави измами.
Пробойни от невидими куршуми.
И в глухотата пада като камък
измамната ръжда от кухи думи.

Повярвай на мига горчив. Повярвай
в мълчанието на очите. В здрача
на острата тъга, която парва
подобно скреж присвитите клепачи.

Поне да съхраним и тази пролет
под южните звезди. Поне да видим
отплуващия лед…
Това те моля!
Заспа ли? Спи… Животът си отиде…

ПЪТНИ ЗНАЦИ

Черни пътища.
Черни могили.
Черни кръстове
в черната пръст…

Мрат бащи.
И жени неродили.
А живее в куршумите мъст.

В споатения блясък на щика
неизтляла разплата сълзи.
И подсмерчове слънцелики
се изправят ранени брези…

Стари кръстове.
Млади сираци.
И могили -
звезда до звезда.
Колко много са пътните знаци!
Ти по тях ли дойде, свобода?

МАЙСТОРЪТ НА КОВЧЕЗИ

Не ти завиждам, майсторе!

Ти всеки ден
помагаш на смъртта.
Ковеш ковчези.
Не искам да помисля,
че и мен
ще ме досегне участта на тези
завинаги смълчани,
бледни пътници…

Не ти завиждам!

Запомни това -
ще те презират весели красавици.
Поети
с отмъстителни слова
ще те замерват.
Влюбени удавници
безумно ще се мятат под пръстта,
ще удрят със юмруци по дъските:
- Студено е!
- Върнете ни света!
- Задушно е!
- Върнете висините!
- Върнете любовта!…
Оси проклятия
ще съскат във последната ти вечер.

На вятъра,
на вятъра,
на вятъра
отива твоя труд…
А недалече
звънтят пчели под слънчевата пита
и благославят с устни всеки плод.
Узрява любовта
и упорито
отдава се на живия живот…

Отблясъците в пламък преминават.
Но ти не виждаш.
Чукаш, без да спреш…

Ах, майсторе със лоша земна слава,
и моят ли ковчег ще изковеш?

ОПТИМИСТИЧЕН РЕКВИЕМ

Понякога не можем да повярваме.
Човекът свърши.
Здрав!
- А болестта?

А то е твърде просто -
претоварване.
А то е много ясно -
скоростта…

Внезапен разрив.
Безтегловност някаква.
И току-виж:
светът се завърти…

Сърцата ни се пръскат
като макове
в стремежа
да достигнем висоти!

ЩЕ СЕ ВЪРНА

Ще се върна. Казвам ви това.
Все едно кога - но ще се върна.
Не да прося някакви права,
не да моля
мнимо милосърдие.

Ще се върна, за да зърна как
рухват кулите от лъжеслава.
Как
над онемялата река
жадните дървета се възправят.

Ще се върна.
Като зарево.
Като древен знак.
Като загадка.
На последното ви тържество
всичко ще е безпощадно кратко…

Силна птица в синьото гребе,
рижи къдри реят върховете.
Вие просто нямахте небе,
за да ви сравнявам с боговете!