Таньо Клисуров

Народното читалище като институция се ползва с уважението на обществото ни. В съзнанието на мнозинството от народа ни то е свързано с традицията, с опазването на фолклорното богатство, с културно-просветната работа сред широк кръг от населението, с известен полезен консерватизъм, който се противопоставя на чуждите влияния.

Очаквах, че срещата ми с председателя на Съюза на народните читалища ще бъде среща с един поет, повече в традицията, по-консервативно настроен, повече опрян на вече познати завоевания в поезията ни.

Напротив. Николай Дойнов, когото, признавам си, аз не познавах достатъчно като творец, се оказа един наистина съвременен автор, с модерно поетическо виждане, автор който търси своя нова посока и говори на език, близък на новите поколения читатели.

Тук е може би мястото да кажа за разликата според мен между модерен и модернистичен.

Модерният поет е в крак с времето си, търси нови съвременни изразни средства, за да намери пътя към читателите си, стреми се да е на равнището на най-напредничавата част от обществото.

Модернистът самоцелно се прави на новатор, изпада в естетически крайности, в маниерничене, което на практика го откъсва от съвременната художествена действителност.

В това, че се срещам с един наистина модерен поет ме убеди книгата „Небесна механика”, която е антологична и събира най-доброто от поезията на Дойнов.

В центъра на търсенията на този автор е Човекът. Той е ключовата дума в текстовете, както и Любовта, Животът, Смъртта, Птицата. От една страна Човекът е поставен в контекста на космическото измерение, а от друга страна е разкрит космоса, който той носи в душата си. Душевният свят е не по-малко богат и сложен от големия космос.

Това е свят, изпълнен с противоречия, колизии, любов, творчески порови и …смърт, която в края на краищата има последната дума. Дори в любовта към жената според Дойнов: „Че я притежавам - не мога да кажа, никой не може да каже - само смъртта!”.

Това за някого може да се стори твърде жестоко, но поетът е длъжен е да казва истината, такава каквото е преживяна от него при сблъсъка си с великото чувство.

Метафорите на Николай Дойнов са нови, необичайни за традиционните представи. Над малкото градче в стиховете му вали и над илюзиите, а по улиците се разхождат клюките за дъщерята на вдовеца. Чашата е пълна с тъга и когато се строши, остава само тъгата, а прозорците гледат като очи на вдовица изсъхнали. В очите на плашилото край пътя откриваме тъгата на октомври.

В този необичаен свят, към който е подцертан романтико-философския поглед на поета, митологията също му помага да изрази идеите си. В стиховете му се срещаме с Орфей, Хадес, Мидас, Икар, Ной. Това са образи нееднозначни, всеки натоварен с подтекстови значения, които са в унисон с поетовите замисли.

Дойнов не обича конкретиката. Тя не е канавата, върху която той рисува своите образи и метафори. Позволявам си да кажа, че той не е привърженик на Далчевата поетика.

Избягва предметността и поантите, в които дидактично да обобщи идеите си, оставя ги разтворени в лирическите си послания и ни дава възможност сами да стигнем до тях. В този смисъл Дойнов прави читателя съавтор.

Тази поезия е необикновена и трудна понякога за възприемане, за нея трябва да си подготвен, да имаш желанието да я разбереш. Според мен за този тип поезия читателят е като храм, в който отекват авторовите послания.

Николай Дойнов владее отлично поетическата форма. За него няма значение в какъв стих - свободен или класически ще напише творбата си. Сигурно това му диктува вътрешният глас. Свободният стих му позволява по-голям размах на мисълта. От друга страна класическият стих с неочакваните и нови рими му подсказва различни посоки и значения на мисълта.

Римите са асонантни, приблизителни, но в никакъв случаай не препъват и не забавят хода на читателя, когато следва своя поет. Дойнов римува например „следствен”с „песен” , „пространства” със „странник”, „дъха си” със „скъсани” , „взе” с „жест”, „всичко” с „безпаричие”. За консервативно мислещите читатели тези рими могат да изглеждат недостатъчно благозвучни, но благозвучието в поезията и в тази на Дойнов, не единствения критерий за оценката на една творба, в случая ни грабват свежестта и новотата на образите, дълбочината на мисълта, паралелите между космоса в душите и големия космос над нас.

Особено ми харесаха малките поеми или фрагментарните форми, нямам точно определение за тях, в които Дойнов фиксира промените у себе си, преходността на живота, отношението си с хора и пространство.

Това са „Акустика”, „Субтитри” , „Форми на пясъка”. Това са заглавия, сякаш нарочно търсени, за да ни провокират с непоетичност, но същевременно да ни накарат да изострим сетивата си и да потърсим по-дълбокия смисъл под повърхността.

Дойнов ни доказва, че и в малките стхотворения може да има достатъчно обем от смисъл, който да предизвика съпреживяване у читателя. Ето един пример: „Ще те позная в синкавия мрак/по устните ти с дъх на сол и мида/ и после ще прекрача твоя праг/зад който ще намеря Атлантида.” Чувствителният читател не може да не усети сам студенината от интимното разочарование. А колко силно е усещането за самота с редовете: “В далечината - хълм, за който си помислих: - Братко мой!”

Николай Дойнов не е чужд и на експериментите. В книгата срещаме и тъй наречените визуални стихотворения. Такива са „Любовта е”, както и „Небесна механика”, дало заглавие на книгата. Интересното е, че тези творби не стоят чужди в контекста на останалите в свободен или класически стих.

Вероятно свободата, усетена от читателя в другите творби, го е подготвило и за тези. Сещам се, че в книгите на Вознесенски подобни визуални стихотворения на времето се считаха за поставангардизъм.

Споменах, че тази книга е антологична и е представителна за цялостното творчество на Дойнов. Тя има подзаглавие „Антелион”.

В тълковния речник намерих обяснението, че то е слънчева свитлина високо в небето, която преминава през ледени кристали и създава впечатлението, че има да речем няколко слънца.

Намирам връзка между поетиката на Дойнов, композицията на книгата, както и внушенията от някои негови стихотворения и този „Антелион”.

Ще повторя, че получих цялостна и нова представа за поета Николай Дойнов от книгата му „Небесна механика”. Оправдание за късното ми откриване на този поет е все пак това, че сме от различни поколения.

Сигурно и той има малка представа от скромното ми творчество. Вероятно за това има заслуга и разрушения за добро или лощо литературен процес след обществените промени.

По-важното е, че между поетите от различни поколения трябва да бъдат прехвърлени мостове. Ние принадлежим на една литература, на съвременната българска поезия.