Филип Хорозов

СТРОЕЖ НА ЧЕШМА

Благословете майстора последен.
Преди това търсете очите
и стъпките на човека,
стигнал до този път,
чертаейки мисълта на водата.

Той е премислил за кого да бъде:
за баща, майка,
за дете, съседи, кучета,
птици и пчелички.
Нарекъл я в сънища и денем.

Пазарил земята,
през която ще мине водата.
Събрал камъни и пясък от реката.
Блъснал е чука
по своята ръка.
Кръвта е шурнала на камъка.
Кръвта и камъкът, вече сродени,
намерили майстора.
Обяснили му каквото трябва.
Майстора, въпреки забраната,
оставил своя подпис
на ъгълчето, откъдето
изтича водата…

Това трябва да е…
Благословете майстора последен….

***
Морето не можа
да угаси вулканите
и внезапно се отдръпна.
Замина си
от моя роден край морето.

Самички угаснаха вулканите.
От пепелищата поникнаха върхове.
По-късно дойдоха
храстите, дърветата и водата за пиене…

Човекът остана в ниското,
да чака
новото завръщане на морето.

МЕЧТА ЗА ВРЪХ

Единствената планина,
която съм обичал са Родопите.
Между многото й върхове
за мой съм считал
гърбавия “Карлък”.
По картите го пишат
“Гюмюрджински снежник”.

До този връх никога
не стигнах.
Пих вода от северните му склонове.
Не се опитах да избягам оттатък.
Въпреки че съм раснал
с приказки за разбойници,
и с немалко разбойници
се слави родния ми край.

“Карлък” остана мечта.
Знам, че никога няма да я прескоча.
Мечтите не се прескачат!
Ръцете ми никога няма да се хванат
за вечнозелените порнари,
спускайки се към първите села
над Гюмюрджина.

Мечтата ми като всяка мечта
е забулена в сняг, сънища и зелени храсти.
Аз се спускам с шейна
пред учудения поглед на козите стада,
които наистина ме гледат учудено.

***
Уча си урока
и все повтарям,
че ще изчезна, когато
тревите ги обземе
пустинният вятър.

Сухи и остри,
опикани от чакалите,
налягали, насядали,
русоляви
са ония треви,
податливи на пустинния вятър.

Откак се помня,
моята планина не успя
да го спре.
Но и не се предаде.
Вятърът носел
мирис на пророчества.
Онемях за себе си.

ПЕЩЕРА

От тук извира реката.
Пещерата е изповедалня
за водата.
Затова никой не знае
какво има в нея.
Чува се само шепот.

Шепотът е намерение
за правене на река,
която извира
и изчезва.
Къде отива - никой не знае.
И не пита.

По тези места,
под тези върхове и камъни
лежат тъмните
поезии.
Те обикновено започват
най- просто.
После се преплитат
в клони и коренища,
а в подмолите
става страшно.

Някой намира другия.
Другия точи нож
и тръгва
от нозете си планината.
Пък ти,
ако си нямаш работа,
измий
на планината нозете.