ГЕОМЕТРИЯ
Из „Палимпсест” (2018)
ГЕОМЕТРИЯ
Върти ме животът
през грижи и работа
в безумна вихрушка
от клуп до парабола.
Горчилка и елипса
там се пресичат.
Човекът е точка.
Съдбата му - ничия
с напредени страсти
и тъмни проклятия.
И времето гърчи
крилата на вятъра.
А ние сме живи
и даже удържаме
на своето бреме
жестокия бързей.
Припяваме гърлено -
кърпим живота,
макар че усуква
душите, защото
все някоя нощ
ще завършим кръга,
наречен от Господ
житейска дъга.
***
Светът на облаците е първичен.
Зареяни в небето на флотилии
пътуват някъде отвъд представата
за котва и пристанище,
за същност и материя.
През тях, към седмото небе
лети самотен гарван.
Крилете му проблясват антрацитно,
във клюна стиска нишка
между душа и Бог.
А долу щъкат хора със гледец,
забит в земята, сякаш търсят
пристан за тъгата си.
СИРОКО
Вятърът сънува как
свири с падащи листа,
пее в клони на дърво,
роши птича перушина,
носи злак на есен,
връща мисъл за земя,
вее от живот до вис
и отнася
на душите трепета
като шапка на глухарче.
И не иска да се буди.
ПЕРСЕИДИ
Разпадат се планети и комети,
валят метеоритени прашинки.
Приличат на звезди, а са сълзите
на Космоса за болната Земя,
понесла се към див саморазпад.
Навярно й е нужно малко щастие,
за да не се превърне в пепел…
***
Животът се изнизва - мокра връв
между любов, стремежи и надежди.
Не го интересува кой е пръв,
кой себе си къде и как нарежда.
Земята черна с прост аршин ни мери,
а мярката е коренът на троскот.
Когото набележи, му е време
невъзвратимото да го докосне.
Остава спомен в сухите треви
и памет, скътана във вощеница.
Земята ако някой оплеви,
душа остава - от крило на птица.
***
Смисълът
на простите неща:
миг покой
след дневната умора,
озарен
от поглед на жена,
дето кротко
ще ти принесе
чаша вино,
купичка със боб,
къшейче
от содената пита
и ще те погали
крадешком,
ще продума,
ако се налага.
Смисълът,
окръглен от любов -
той е простичък.
Като смъртта.
И като зачатък
за начало.
***
Каквото имах - дадох
и сред нищите
съм празна като дъбова коруба.
Сега стоя вкопана
сред стърнищата
и дишам прахоляк и тъмна угар.
Очите ми са слепнали
пред пъзела
от хиляди невери и предателства.
Превръщам се
на диво цвете, зъзнещо
под громола на ураганен вятър,
където няма
да се скрие гълъб,
та нещо светло да предизвести.
Но пръстите ми
ще посеят жълъд,
за да поникнат дъб. И стих.
ЕСТЕСТВО
Хоризонтът ми е планина,
изгревът й мислите ми къдри
и навява топлина и мъдрост.
Хоризонтът ми е планина.
Черен път ме води към върха,
а гората свети във зелено.
Слънцето от жарка обич стене.
Черен път ме води към върха.
Вятър свири в крушово листо,
гълъбица сред клонака гука.
Дъжд от жълъди в тревата руква.
Вятър свири в крушово листо.
И вселената, завита на кравай,
във очите ми учудени пулсира.
Миналото в бъдеще замира.
Пред вселената завита на кравай.
