Людмила Башко

превод: Диана Павлова

1.

Формула на красотата

«Настоящето е наситено с миналото и пълно с възможности за бъдещето.» (Лайбниц)

Епохата на потребление поражда съответната култура. При това може отчетливо да се проследи закономерността: колкото по-силна е ориентираността към продажба, колкото по-значима е изгодата, толкова повече се обезценяват плодовете на такава култура. За истина се провъзгласява онова, което е удобно и полезно, а човекът се свежда до органически комплекс. Културата става фарс, игра. Но онова, което „е за вас „игра”, за нас то е единствено сериозно. По-сериозно и умирането ни няма да бъде”. (Цветаева). Мислещият човек е способен да излезе от заплетената игра. И да се замисли: „По силата на какво е възможно изкуството?”
Отговорът изглежда прост – изкуството отразява действителността. Но нали действителността не представлява нещо готово, както и нашето съзнание. Животът постоянно е устремен към онова, което още го няма. Светогледът на художника никога не може да бъде изчерпан само с това, което съществува. Пред изкуството задължително трябва да стои висока цел, то трябва да бъде изпълнено с универсален смисъл, отразяващ законите на Вселената.
Съществуват общи ритми, които се проявяват във всички, без изключение, области на изкуството и науката. Айнщайн написа, че висшата задача на физиката се състои в установяването на интуитивни основи, разкриващи порядъка в хаоса на света. Стравински казваше, че феноменът на музиката ни е даден единствено за да внесе порядък във всичко съществуващо.
„Порядъкът и връзките между нещата са такива, каквито са порядъкът и връзките между идеите” (Спиноза).
Законите на природата изразяват единството на общото при многообразието на проявленията. Единният хармоничен ритъм обхваща цялата жива и нежива природа. И човекът не е изключение. Формулата на красотата на творението е постижима. Още от древните е било открито златното сечение (Sectio aurea).(1) То изразява ирационалността. През 1202 година Фибоначи открил закономерност сред рационалните числа.(2) Редът на Фибоначи се стреми към предела, изразяващ златното сечение. Не е ли в това алгоритъмът на формулата на красотата? Разбира се, „не числата управляват света, но те показват как се управлява света” (Гьоте). Законът на Фибоначи се проследява буквално във всичко: и в разположението на планетите, и в дебелината на слоевете на почвата, и в ритъма на слънчевата активност, и в законите за делене на клетките. Не е случаен броят на люспите при рибите, на костите в скелета, на листата на дървото.
Именно съблюдаването на тези закони в изкуството позволява да се творят шедьоври, неподвластни на времето. Използването на пропорциите на човешкото тяло (лакти, сажени) е позволило на руските строители да създадат Покровския храм, Събора на Василий Блажени – чудеса на архитектурата, които, без да вземаме предвид разнообразните им детайли, се отличават с хармонични композиции.
Ако архитектурата е пространствено изражение на ритъма, то музиката, основана на редуване на звуци с различна височина и продължителност, е временно отражение на същия този ритъм. Научно е доказано, че съществува явлението на резонанса, който, като общ диригент, настройва всичко в единен хармоничен ритъм.

Царува повсеместно хармоничният закон,
и в същността си всичко ритъм е, акорд и тон. (Джон Драйдън)

Но ако човекът е подчинен на общия ритъм, сътворен от същите стихии, от които е създадено и всичко, по какво се отличава той от комара и мишката?
Cogito ergo sun. (“Мисля – следователно съществувам.” Декарт)
Човекът единствен от всичко живо е способен посредством изкуството да превръща духовната, идеалната реалност в материална, осезаема. В човека изначално са заложени идеите на красотата, добродетелите и мъдростта, които той е способен да изрази, за да облагороди света. Но насила не можеш да бъдеш благ, затова на всеки човек е дадено право на избор. При това даже ако се признаят всички законни подбуди (включително най-низките), ако се отхвърлят критериите за разделяне на добро и зло, изборът ще остане. Без значение кой от мотивите трябва да надделее над останалите. Следователно онзи, който се отказва от творческото служене на хармонията и красотата, избира пътя на разпада и небитието. Не става въпрос за полярност, за различните страни на медала – деструктивното, разрушителното начало не е равностойно на съзидателното, защото за разлика от последното, не може да съществува самостоятелно. Проявата на разрушителните стихии не може да бъде самодостатъчна, тя е в изопачаването, опошляването, в осмиването на вече създаденото. Разрушението има сила само благодарение на способността си да паразитира върху истинското. Затова, в крайна сметка, разпадът е обречен. Победата на съзидателното начало е предопределена от законите на мирозданието. Има ли тогава значение какъв избор прави всеки отделен човек в това непримиримо противодействие? За съжаление, мнозина забравят за своето висше предназначение, „вживяват се в заплетената роля така, че даже умират със заучени думи на уста и само в редки минути усещат лъжата на тази роля”. (Франк).
Разпадът заглушава дадените на човека навици за безсмъртие. Изкуството не е пасивно отражение на реалността. Нали далеч не винаги онова, което е, трябва да бъде в действителност. Изкуството, това е борба, жертвена и безкористна, то е търсене на хармонията и вечността, скривани от разпада. Изборът на всеки човек е изключително важен не само заради неговото спасение, но и за въплъщението на идеите му в единството на човешкото многообразие. Даже и най-незабележимият избор може да се окаже решаващ за всички. И да определи пътя в бъдещето или… във фалшивото.

2.

Тайната на израждането

Изкуството на словото в пъти се отличава от другите видове изкуства. То има практически неограничени пространствени и времеви възможности. Словото възниква непосредствено от идеята, от чистата възможност (a priori), от същност, намираща се извън реалността.
Светлината се превръща в енергия, енергията – в ритъм, ритъмът намира звукова или писмена форма. „Словото – това е метод в предметите, това е мислима предметност”. (А. Лосев).
Затова войната, завладяла изкуството, в литературата има особена значимост и сила. Не случайно във времената на всички революции, във всички кризисни моменти в човешката история, онези, които се стремят да смутят умовете и да утвърдят разпада, провъзгласяват свобода на словото. Те никога не казват истината за това, че истинската свобода обезателно се съчетава с разума и отговорността. Свободата се поднася като неограничено своеволие, поставяне на себе си над всички.

Такъв закон – в такива дни:
другарю, с мен нападай
и майка си на нож срещни,
пребий я със приклада. («Песен» Михаил Светлов)

Създаваната реалност в „такива окаяни дни” подразбира наистина чудовищен отказ от нормите. Хората се откъсват не само от своята собствена същност, но и от природата въобще.
«Човек може да бъде само: или по-ниско от животното, или по-високо от него» (Биадар).
Трета възможност не е дадена. Всеки човек носи в себе си първообраза на истината. Но изборът между свободата да живееш както ти хрумне и любовта към Бога (не към абсолюта, а към Живия Творец) – този избор всеки е длъжен да направи сам. Заради това в действителност идваме на света. Трудно е да се намери писател, който да не е писал за този избор.

На Божията Воля, музо, бъди послушна. (А. Пушкин)

Знам, че са измама
и лъжите Божии –
да живея няма
пак да се наложи. (А. Столяров)

Мережковски смятал, че „главната сила на дявола е умението му да изглежда не това, което е… а той е вечната пошлост, вечната плоскост, започнатото и недовършеното, което издава себе си зад безначалното и безкрайното”.
Борис Рутман си спомня за една вечер на вилата на академик Берг (1982 год.), когато идейната война в изкуството се проявила в истинско сбиване между писателите. На събирането дошли Ерофеев, Пригов и Сорокин (група «ЕПС»). В. Ерофеев обещал, че те ще „попарят душите посредством езикови манипулации”! Вл. Сорокин прочел разказа «Санкината любов», където селско момче се завръща у дома, изравя от гроба неотдавна погребаната си невеста и се съвокуплява с нея.
Възмущението на слушателите нямало граници…
Но минало време, всички тихичко отвикнали да се възмущават. «Децата на Розентал» на същия Сорокин проникнали на сцената на Болшой театър в Москва.

Мракобесие. – Смерч. – Содом.
Пазете Гнездо и Дом. (М. Цветаева).

Теоретиците на разпада твърдят, че на кръговрата на трансформациите са чужди въпросите и съмненията. Човешката мисъл – разсъждава С. Переслегин, – е ограничена във времето и пространството. Въпросът: „Защо му е дотрябвало на Господ да ни сътворява?” – няма отговор. Него никой никога няма да го чуе”. Затова е все едно как ще живееш, кого ще следваш. Щом в крайна сметка всичко е хаос, самота, безсмислица, разпад – тогава всичко е позволено. Трябва да успееш да се насладиш, докато има време. Идеологията на разпада гледа през пръсти на низките инстинкти, за да внуши на хората, че това е единствено възможната реалност.

Настъпва безсънното
помрачение на мозъка. (А. Столяров).

Хората се превръщат в мутанти, народът поголовно – в скотоподобни същества.

Нямат ни лица, ни имена –
Песен нямат! (М. Цветаева).

Служителите на разпада, изострено

разтварят опиума на мастилото
в слюнката на бясно куче. (А. Пушкин)

Но при цялата им изобретателност те не могат и никога няма да могат да наложат на природата своето беззаконие. Човек е непобедим само в истината, която е изразена чрез общия вселенски ритъм. Отхвърляйки истината, човек се отчайва сам в себе си, осъзнавайки своята незащитеност и самота. Подобно творчество е крайно противоречиво. Гордото възклицание на Сологуб:

Аз възкресение не искам,
не ми е нужно да съм в рая,
като умирам, без печал ще е
и няма никъде да литна.

се опровергава от него самия със стихове, които биха направили чест на суровия ортодокс:

Да посегнеш на правдата Божия,
за която бе разпнат Христа.
Да заграждаш с лъжи невъзможни
непорочните уста.

Двойствеността, изгубила духовна ориентация, измъчва още по-силно, отколкото активната съпротива на единния хармоничен ритъм.
Езикът – това е организъм, в който думите са неуловими, многосмислени, всеки път придобиват нови оттенъци на съдържанието. Да се овладее и използва езиковият материал е възможно само когато имаш идея и се стремиш към идеала. Да реализираш себе си в изкуството може само когато изпитваш радост от съпричастността с висшето, влизайки в състояние на откритост, близко до самопожертвованието. Егоцентризмът, жаждата за получаване са безплодни, защото са лишени от творческа енергия. За да оправдае себе си, изкуството на разпада използва привлекателните термини: съвременност, ново направление, прогрес. То неуморно твърди, че са настъпили „такива дни”, когато е нужно безропотно да застанем в единен строй с дегенератите на човешкия род. Така влиза в действие „тайната на израждането”, когато низшето се отказва от висшето.

3.

Изборът като неизбежност

Към съвременния човек е отправен призив. Новото изкуство изисква преразглеждане на мирозданието, отричане от вековни традиции. Подобно прераждане е много мъчително. То е съпроводено със загуба на смисъла на живота, душевни кризи, психически травми. В името на какво са подобни жертви?
Шпенглер в „Залезът на Европа” посочва чертите, сочещи към гибелта на културата:
- обедняване на религиозното чувство;
- загуба на органичното чувство към живота;
- множество безплодни изживявания;
- обезличаването на човека;
- смърт на нацията в космополитизма.
Шпенглер – антихристиянски настроен скептик, но честен аналитик – показа, че същността на Русия е в „обетоването на бъдещата култура”, защото нашата страна е съхранила „неизвратени души”. Ще запази ли Русия тези души в наше време? Честъртън отбелязва: „Пред очите ни се създава специална порода кротки хора, твърде кротки, за да поискат своето наследство”. Нужно ли ни е да търпим злото?
Г. Вишневская с горчивина разказва, че на Бадри Мансурадзе се осмелили да му предложат да пее Верди, седнал на порцеланова клозетна чиния?!? Такова условие му поставили в театъра в Барселона. Певецът не проявил търпимост към новите тенденции и искрено се възмутил. Но представлението се състояло, защото винаги се намира някой, когото можеш да купиш. „Това е хулиганство – заявява Вишневская. – Стига експерименти! Хайде да живеем!” Когато хулиганството стане повсеместно, в това разнородно шоу от трилъри, певци без глас, пошли книги – в тези плитчини създаденото не е дълговечно, а в продажбите може да се открие закономерност.
Антон Ла Вей (върховен жрец на църквата на сатаната в Сан Франциско) гордо заявява: «Ние проповядваме онова, което стана американски начин на живот. Просто не всички имат мъжеството да нарекат нещата с истинските им имена». Ла Вей охотно привежда в качеството на аргументи основните правила на сатанистите:
- пренебрежение към Царството Небесно в името свое;
- постигането на успех на всяка цена;
- презрение към слабите;
- оправдание на всички наслади;
- стремеж към обогатяване…
„Нашето учение е основано на познаването на човешката природа – уверява главният сатанист, – новият ред е нашият ред, само глупаците не забелязват това”.
21 век. Научно-технически разцвет. Струва ни се, че не може да го има сатанизма. Възможно ли е в съвременния цивилизован свят, както в средните векове, да започнем да преследваме вещици? Само дивите племена в Никарагуа въстанаха срещу играчки във вид на мутанти, срещу вампири, ръмжащи от екраните, срещу изображения на зли духове. «Няма да позволим да омагьосват нашите деца» – заявили негрите. А ние? Изгубило традиционните ценности, съвременното изкуство не открива нищо ново, а отстъпва към времената на езичеството. Но ако отдалечените от цивилизацията племена запазват ориентацията си между добро и зло, то завоалираното неоезичество размива всички граници. Равновесието се нарушава. Хармонията на миропорядъка, която се основава на утвърждаване на „благостното” и осъждане на „злото”, се подменя от технологията на разпада. Вместо красотата се утвърждава произволът, осъждането на който негласно се забранява. В тази провъзгласена „свобода” истинското изкуство се сблъсква с деспотизма, призван да оправдае и утвърди всяка мерзост. Да се противостои на разпада става все по-трудно. На сцената на Александрийския театър (Санкт Петербург) режисьорът В. Фокин постави «Ревизор», където Хлестаков е превърнат в бандит и пред очите на зрителите насилва дъщерята и жената на градоначалника. Може да се нарече гаврата с класиката “нов поглед”, “творческо търсене”, но това не променя развращаващата му същност. Лишава зрителя от чувството му за собствено достойнство. Малодушието се крие под маската на смирение, а предателството предлагат да наричаме търпимост.
Изкуството на разпада не е така безсмислено, както може да ни се стори. То е призвано да възпита поколения сити роби, отгледани като бройлери, със синтетична храна и „одески” куплети. „Тайната на израждането” влиза в действие, когато човек „унищожава йерархията вътре в себе си” (Е. Юлиус). Вътрешният духовен свят губи ред, лишава се от смисъл. Като следствие от това започва унищожаване на реда във външния свят. „Трагичните събития в последно време все по-често ни карат да се замислим за древните традиции, съгласно които светът не се развива, а се „изражда”. След „златния век” настъпва „железният век”. Бунтът срещу предишните традиции не води към подобряване, а към влошаване, често необратимо. Човекът има „ужасната власт” да използва свободата си не само за съзидание, но и за разрушение. Търсейки виновните за бедата, хората рядко осъзнават, че реалността се създава от тях самите. Изход има даже и от най-трудното положение. „Мъдростта на живота се заключава в това, че новите поколения идват на света чисти”. (Георгий Свиридов). Светът постоянно се обновява. Законите на мирозданието е невъзможно да се разрушат даже и от най-наглата и безсрамна лъжа. Те са залог за крайното тържество на хармонията и красотата. От хората се иска съвсем малко – да сформират желаната реалност. Съвсем малко – човек трябва да направи избор и да му остане верен.

01.09.2008

(1) Златното сечение съответства на такова разделяне на цялото на части, при което отношението на по-голямата част към по-малката е равно на отношението на цялото към по-голямата част. То е неизмерима величина, която отговаря на простия математически израз (1+ /5):2 и е равна на 1,618… Обратно в текста
(2) Ред на Фибоначи – това е закономерността: 1 2 3 5 8 13 21.., където всеки следващ член на реда е равен на сумата на двата предшестващи. Обратно в текста