Добрин Добрев-Финиотис

За доайена на Народния театър Петър Василев
(Из книгата “Разпалени въглени”, под печат)

То просто вече няма такива като него. Надхвърлил 90-те, актьорът Петър Василев постоянно посещаваше Народния театър. Това дали не беше и първият му дом. Изискан, възпитан, ерудиран, с такава омая и с такъв патос разказваше за колегите си - Будевска, Кръстю Сарафов, Петя Герганова, Пенка Икономова, Кисимов - мълчиш, страх те е да не спре увлекателния си разказ.

С дъщеря му Румяна Василева бяхме колеги в Народния театър.

Петър Василев - един от титаните на Народния театър, където бе олтарът на живота му. Изключителен човек, бих казал, с нелека и забележителна съдба, който до последният ден на 98-та си житейска година, остана верен на негово величество БЪЛГАРСКИЯТ ТЕАТЪР!

„Какъв бележит наш съвременник - пише театралния критик Атанас Свиленов в предговора на книгата „Със сърце и душа” за Петър Василев - и продължава - Без да изпадам в краен максимализъм с изискванията си, все пак надали са толкова чести примерите, като този с Петър Василев сред актьорското съсловие, когато между човек и творец съществува такава хармония. И ако до време, поради незнание възприемах ласкавите думи за личностното и творческото му поведение за неизбежен комплимент към патриаршеската му възраст, то, когато по-обстойно се запознах с делото му, а и съдбата благоволи да общувам непосредствено с него, вече проумях какъв бележит съвременник съм оценявал само като актьор. Не че е малко постигнатото на сцената, напротив, и то заслужава дълбокият ни поклон. Но Петър Василев заслужава нещо много повече.

Нека не забравяме безпрецедентната авантюра, предприета от него с пропътуваните пеш стотици километри в преследването на мечтата си да се посвети на театъра, да не забравяме готовността му да се лиши и от най-елементарните житейски блага в името на тази мечта. И как всичко това е съпроводено от младостта до най-късната му зрялост - с растящо духовно развитие и усъвършенстване. Вярно е, че съдбата го среща със значителни личности от интелектуалния елит на страната, но той би могъл да се размине с тях, да не усети благотворното им влияние, да не спечели приятелството им, ако сам с душевните си потребности не е близък до техните ценности и идеали. Да те допуснат до себе си великани на духа като Симеон Радев и Николай Лилиев - това е щастие и отговорност, защото трябва да си на висота и така близостта докрай да остане съхранена…”

Мисля, че в тези няколко реда критикът Свиленов е дал толкова точна преценка на актьора Петър Василев, колкото прилягат с пълна сила думите на дядо Вазов, че „Не се гаси, туй що не гасне”. Когато един човек, с такова сърце и такава безпределна обич си постави за цел да живее за театъра и изкуството, търпи големи лишения и се примирява с това, което му предлага животът, времето и епохата - той непременно успява, какъвто е случаят с неповторимият Петър Василев.

Една единствена среща с бележития артист Стоян Бъчваров през август 1934 година, решава съдбата и бъдещето на тогава младия Петър Василев.

„В какво мрачно настроение бе тогава столицата - потъва и в своите спомени писателят Вичо Иванов, в която младият човек идва с надеждата, че тук ще осъществи голямата си мечта да стане професионален актьор. Как романтичният младеж, син на бедни родители, без нигде никого в големия град, можеше да се надява на изход от неволите и да стигне до големия театър. Колко сурова беше в онези години действителността за Петър Василев, който се бори с немотията и отгладува благородните си пориви.”

През 1933-та, току-що пристигнал в столицата да се запише в театралната студия на Боян Дановски, и ето, тъкмо тогава полицията я разтурва. Но непоклатимият оптимист, влюбен до болка в театъра решава да остане в големия град, без да се отказва да прави постъпки за приемането му в някой от театрите в страната. Именно писателят Вичо Иванов използва дружбата си с именития Стоян Бъчваров, тогава директор на Варненския театър и го моли да приеме в трупата младия актьор Петър Василев.

„Бъчваров се замисли за момент - пише Иванов, погледна ме усмихнат през очилата си и побърза да ми каже, че е съгласен, приема предложението ми, и че ще издаде заповед за назначаванео на младия ми приятел за актьор с редовна месечна заплата.

- Намери го още днес, кажи му, че от този сезон е актьор при мен. Утре в 11 часа ще ви чакам тук в кафенето - отсича Бъчваров.

Оставих писмо във временната квартира на Петър…”

На следващият ден в уречения час в кафенето, Стоян Бъчваров играе табла с Кръстьо Сарафов.

Пред тях застава Петър Василев:

- Господин Бъчваров, поръчали сте да ви се обадя. Аз съм този, за когото е станало дума с Вичо Иванов.

- Аха…Ти ли си? Кръсте, извини ме за малко…

Бъчваров става от масата, взема под ръка бъдещия си сътрудник и му казва за назначението.

И тръгва Петър Василев с неописуема радост и благодарност за Варна, за да се включи веднага в репертоара на театъра за сезон 1934/1935 година. Там във Варненския театър, актьорът прави първата си роля и излиза на сцената в постановката „Престолът” по Иван Вазов, на режисьора Юрий Яковлев.

Така започва пътят на един от големите ни български театрални актьори - живата история на националната ни култура през последните 75 години.

Роден през 1911 година в старозагорското село Сладък кладенец, в бедно семейство с шест деца, Петър Василев ще извърви дълъг и труден път до голямата сцена, за да изиграе над 350 роли в театъра, киното, радиото и телевизията. Съратникът на Иван Попов, Адриана Будевска, Роза Попова, Петя Герганова, Владимир Трандафилов, Олга Кирчева, Константин Кисимов - златната плеяда на Народния ни Театър.

Вече през 1944 година по препоръка на неговият учител Стоян Бъчваров, актьорът Петър Василев е част от трупата на първият ни театър - Народен театър „Иван Вазов”-София, където дебютира в пиесата „Часовникар и кокошка” на Иван Корчега. И така до 1989 година е в щатната трупа на националния театър.

Запомнящи, трогателни и неповторими ще останат ролите му в постановките: „Ученикът на дявола” на Бърнард Шоу, „Иванко” на Васил Друмев, „Добре скроеният фрак” на Габор Драгей, „Големанов” на Ст. Л. Костов, Хаджиев в „Златна мина” на Ст. Л. Костов, Кольо Шопа в „Подвигът” на Асен Разцветников, Златил в „Боряна” на Йордан Йовков”, в „Хъшове” от Иван Вазов и още стотици роли, както и в киното във филмите: „Под игото” на Дако Даковски (1952), „Снаха” на Г. Караславов (1954), „Точка първа” на Б. Дановски (1956), „На всеки километър” на Л. Шарланджиев и Н. Чернев, „Специалист по всичко” на Петър Василев-Милевин и други.

„Щастливо съм записан в пожълтелите общински тефтери на сгушеното красиво село между южните склонове на Средна Сърнена гора и Чирпанските възвишения със сладкото име Сладък кладенец, или Шекер бунар - ще каже в словото си през 2002 година по повод 90-тият му юбилей, Петър Василев. И с нескрит патос, и родлюбие, обич и благодарност ще продължи - с живописната си местност, обградена с венец от много върхове, наредени като огромни тракийски могили, с неръкотворни излази към потъналата в млечносинкава мараня Тракия: на изток по течението на нашата Съзлийка към Старозагорското поле, на запад през Сърневец и Съединение, нататък към древния Пловдив. Шекер Бунар! От детските ми години, той се засели дълбоко в душата ми с чудесната си южна пролет, окичена с люляци и рози и всякакви цветя, с които украсявахме някога скромното си любимо училище на 24 май. С пламналото жарко лято, непосилен селски труд, с литналите към небето волни жетварски песни, с неговата морна златна есен и лунните седенки, страшната му снежна зима, януарските дълги нощи и празници в буйни веселби. Шекер Бунар с неговите работливи, мъдри и добри хора, и тук-там доживели до дълбока старост побелели старци, оцелели от турското робство! В този малък свят пораснаха детските и юношеските ми години и сили, тук се създаваше моята душевност, тук се раждаха първите ми впечатления от живота, моите неопределени жажди и мечти пред неизвестното бъдеще! И тук в Шекер Бунар изиграх първото си театрално представление „Божествена комедия” от Сава Злъчкин…”

И продължава словото му с трогателни списъци на загиналите във войните, пленниците, вдовиците и сираците, и с още по-трогателни думи свършва то, а именно:

„…И точно тези дълбоки преживявания през моите детски и юношески години пробудиха у мене мечтата да служа на хората със сърцето и душата си! С тази мечта стъпих на сцената!”

Колко трябва да си душевно извисен и богат духовно, за да имаш една мечта - да служиш на хората - си мисля аз. Тази си мечта актьорът, българинът, общественикът Петър Василев я изпълни във всякакъв смисъл - достойно и всеотдайно до последния си ден.

И заради голямото ти дело, Майсторе на театралното българско слово, за голямото ти родолюбие и човешко сърце, нека тези редове написани от мен, бъдат моята скромна заря към светлата ти памет!