Павел Боржуков - Боржи

ЕВРИДИКА

Във всеки струнен инструмент
душата на жена копнее
за ласките на влюбен мъж.
Прозрях го в оня миг в Гранада,
когато дон Клементе
взе на скута си китарата
и я пробуди тънкострунно с пръсти.
Не свиреше за другите,
не свиреше за себе си дори,
а за самата Нея -
извличаше от струните
магията на андалузките.
Тъй само женски сенки
танцуват вечер със тръстиките,
когато цигани край Дунава
замахат прелетно на юг
с цигулките по раменете си.
Тъй също мандолините прозвънват
докато Фидий вае Афродита,
а арфата - приклекнала богиня
копнее за любов със земен мъж.
Тъй всеки струнен инструмент
мъжете ваят след Адам
по формата на женско тяло
и всеки влюбен музикант
вселява в него сам
душата на една Евридика.

ЧАС ЗА РАЗПОЗНАВАНЕ

Душите ни се срещнаха
и разпознаха.
От устните ни лумна зарево,
но ние ги прехапахме
и задържаме огъня
зад зъбите,
където стискахме душите си.
Не беше мястото,
нито часът
за разпознаване.
Крещяхме нямо,
до повярване
клетвените имена
на другите,
които бяхме срещнали
в предишен час - завинаги.
Заключихме сърцата си
със пояси на верността
и хвърлихме ключетата
в пустинен кладене.
Когато стигнахме
най-сетне Йерусалим,
потърсихме душите си
за покаяние.
Тогава чак разбрахме,
че те са спрели Времето
до оня кладенец
в най-точния
от всички часове.

НОЩ НА ЧУДЕСАТА

Луната е вдлъбната стъпка
от конско копито в небето,
замръкнал сред Млечния път
небесният табор разпряга конете.

Над морното село припада часът,
във който притихват щурците,
тогава се случват безброй чудеса
насън и наяве в душите.

Самотно сънливо звънче
подрънква във унес на двора,
а горе Вечерница будна тъче
чеиз до зори неуморно.

Но звездният табор заспива,
проглеждат тревите с роса
и спира до мен самодива -
нали е нощта на безброй чудеса.

БОЛКА ОТ ПРЕЛЕСТ

Колко са ниско звездите над теб,
сякаш те сливат със друга вселена -
тъй си уж близко, а тъй си далеч,
болка си, мила, болка от прелест.

Шемет си, мила, божие чудо,
тръпка от птичия прелет,
Господи, грях ли е толкова хубост -
болка си, мила, болка от хубост.

Ти си вълната, изгряла по залез,
в пяна с коси разпилени,
в теб до сърцето потъвам и аз -
болка си, мила, болка от прелест.

НЕДОПИСАНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Ако беше със теб
някой друг вместо мен,
може би щеше да пише
лунни сонати за арфа
или рисува дъгата,
а ти да изгряваш под нея.
Аз пък все пиша
едно незавършено още
стихотворение в бяло,
с накъсани ритми,
но искам да бъде
най-хубавото ми
стихотворение.
Искам те цялата в него,
със всичко, което си ти -
до последния атом.
Но нещо все ми убягва,
потъва в безкрая,
до който никой не стига,
и нещо от нощите,
в които никой не спи.
Знам, никога няма
да стигна до него
и да напиша
най-хубавото си
стихотворение.