Ники Комедвенска

БАЛАДА ЗА КРИВОТО ДРЪВЧЕ

Така си расна цял живот - накриво,
като обратен знак, като зверче.
И днес, за да е равно и красиво,
дойде Човекът да го отсече.
Дойде уверен с тежката си брадва,
че този свят е тъй несъвършен
и даже и насила, трябва, трябва!
да бъде към тревата подравнен.
Отекна удар в битието глухо,
изви се към небето тъжен стон
и кривото дръвче самотно рухна
по силата на строгия закон.
Земята пак е равна и смирена…
Но зная аз, че в нечия следа
расте прекрасно неопитомена
една извънчовешка свобода.
Макар че някой все ще я извива,
защото този свят не е разбрал,
че туй, което в ниското е криво,
отгоре е красив диагонал.

ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ

Като змей от Балкана, небето превзел изведнъж,
всички огнени облаци още със залеза хвана
и вилня из полето, и удря коравият дъжд,
а земята осъмна подбита и цялата в рани.

Беше ден на мълчание. Толкова много боля,
че и хора, и гарвани плакаха скръбно и нямо.
Помня как вместо вино със своя кръв дядо преля
и потъна във белега тъмният гняв на баща ми.

После мама запя, а след нея и други жени
залюляха скръбта и я скриха дълбоко в сърцата,
между своите грешки и всички библейски вини -
да й бъде по-леко след тежкия дъжд на земята.

И поела пръстта всяка капка човешка любов,
сви от кости и корени светлозелено начало.
А животът възкръсна така преосмислен и нов,
че почти не личеше къде и защо бе боляло.

Оттогава изминаха толкова много лета…
Разплатиха се с времето дядо и мама, и тате.
Пи земята по глътка на всеки един от кръвта
и със песен догоре душата на всеки изпрати.

А сега с моя брат като чужди по нея вървим,
оглушали за болките, слепи за топлите длани,
и я мерим на педи, и стръвно с очи я делим -
две на две за живота…
И две върху две за смъртта ни.

ВИНЕНА СОНАТА

Беше време за труд. Беше слънцето в златно и бяло,
наедряваха кротко в градините попските круши
и пъхтяха лозите по пладне, от плод натежали,
а потта им засъхваше в сладката есенна суша.

Подир ден ги обраха и виното в бъчвите кротна,
и зачака да стигне по тъмно до жадните устни.
Беше силно и диво на вкус - като младо животно,
дето чака нощта, та в човешкия свят да препусне…

Тая зима животът бе луд и красив като огън,
сам опали постелите, сам ги подгря като пещи.
И мъжете разливаха вино, забравили Бога,
и целуваха после жените, от хляб по-горещи.

После пак беше пролет. И лято, под сенките скрито,
прегоряха по жътва последните бели светулки,
а когато дойде есента, запъхтяха лозите,
двойно тежки от своя си род… И от есенни люлки.

ЗАЩО Е ТЪЖНА ЕСЕНТА

Едва ли ще забравя тази есен -
сновяха шепа мравки като луди
и влачеха към процепа си тесен
една небесносиня пеперуда.

Животът й, за този свят излишен,
за долния бе пиршество богато.
Но аз видях, че тялото й диша
с последните остатъци от лято.

Видях крилото, тръгнало нагоре
да полети, преди да стане късно.
А след това земята се отвори…
… и мравките видях да го разкъсват.

Не падна нощ. Ала и ден не стана.
Валеше дъжд в кръга на полуздрача.
И от солта по голите ми длани
разбрах, че есента безсилнo плаче.

Запомних я с жестоката гощавка,
с тъгата без илюзии за чудо.
А в шепата й - куп човеко-мравки
след есенния лов на пеперуди.

ПОСЛЕДНИЯТ БАГАЖ

Едва ли някой ден с товарен влак
към Оня свят небрежно ще поема.
Крадецът нощен, спрял на моя праг,
спокойно може всичко да ми вземе.

Навярно ще отмъкне всеки лев,
закотвен в портмонето ми кораво…
Дано си ги изпие после с кеф
за мое и за негово си здраве!

Останалото просто е живот,
а там дори смъртта ми не наднича -
един съдран от влачене хомот,
но само мой, непоклатимо личен.

Наследството ми - стих недоузрял,
раздавам го! Защо да ми се свиди?
От този свят, със стихове преял,
какво ми трябва, за да си отида?

На прага на последната ми смърт
две шепи обич живите да ръснат:
с едната в полунощ да ме приспят,
а с другата по изгрев да възкръсна.

МОНОЛОГ НА КЛОУНА

Циркът пак е препълнен, танцуват светлинните вектори.
По трибуните тръпнат в очакване жадни очи.
На манежа препускат изящни снежанки и хектори,
само клоунът смешно залита и тъжно мълчи.

Той прилича на шарена книжка със редки хербарии -
пресушен, безобиден и малко наивен глупак.
Но внезапно се спря и забравил нарочно сценария,
извиси се гласът му и сцепи червения мрак.

- Добър вечер, изискани зрители! Тук, на арената,
аз заставам - покорен слуга сред вонящата прах.
Тя попива кръвта и не виждате смъртно ранените
гладиатори, паднали в битка за вашия смях.

Да, аз пак съм пиян! Като трезвен съм пълна трагедия.
А мечтаех за Хамлет, мечтаех да бъда велик…
Но понеже избрах да не бъда, след две междуредия
примирих се със малката роля на тъжен комик.

Шекспир всъщност е прав: вероятно така сме устроени -
всеки иска да бъде артист по душа и по ум.
Но какъв парадокс: всички стават смешници и клоуни.
Просто аз съм с червения нос и кариран костюм.

И наместо поклон, строполи се без никаква грация.
Светлините го сграбчиха бързо с премерен отскок.
А от ложата станаха всички със бурни овации
за големия клоун и този велик монолог.

Ах, какво представление!
- Класика! - майки скандираха.
Но децата потръпнаха тънко в безпаметен страх:
неразцъфнали още, мечтите им страшно умираха.
И в бащите умираха също…
Но само от смях.