НА ПАЗАР
- Гино, хайде мари! Окъсняхме… Пладне ще стане! Пазарът ще свърши докато се изтуткаш! - гърмеше припряно по двора мощният глас на бай Васил.
От сутринта набърже хапна попара от любимата си шарена паница, дето Гина му беше купила от ланшния Бачковски панаир. Много си я харесваше. Все нея си търсеше, макар да не го признаваше.
След закуска се шмугна в дама. Сложи храна на добитъка, издои кравичката и двете козички и доволен отнесе на жена си пълно менче с още топло мляко.
После изведе животинките в сокака, вдигна желязното резе на външната порта и зачака да чуе клопота на стадата. Всяко утро по това време минаваше чобанинът и повеждаше добитъчетата на паша. И днес не закъсня. Васил отвори тежката дъбова порта, мина зад тях и пляскайки с ръце, ги подгони навън.
- Хайде, хайде, хубавици гиздави, за паша ви е време!
След туй се върна, впрегна магаренцето в каручката и пак се развика:
- Гино! Къде си, ма? Ех, тези женски, никога не могат да сколасат навреме. Ту тук, ту там се мотаят… - сам си говореше докато чакаше стрина Гина.
Най-после тя се измъкна от къщата, докарана, нагиздена - като за панаир.
- За какво толкоз си се курдисала ма, булка?! На пазар отиваме, не - на сгляване!- възнегодува мъжът.
- Тъй е, Василе! На пазар, ама то си е като на панаир. Сума ти народ от наше село ще е там. Няма да ходя като циганка! - закачливо му отговори Гина. - Бре, ти да не ме ревнуваш бе, дърта чумо?! - изкиска се звучно тя.
- Ех, пусти женски - все за глупости мислите! - придаде си сериозен вид бай Васил. - Хайде, дьохвай се на каруцата, че кога ще идем, кога ще се върнем. Имам добитък от къра да прибирам..
Гина чинно се качи и седна на напречната дъска, увита с пъстроцветна черга, тъкана от нейните ръце още преди години, преди да се вземат с Васил. Каруцата заскърца, позалюшка се и пое по шосето. Минаха и по моста и в главата й нахлуха спомени:
Имаше само един келяв дървен мост, който свързваше двете махали. Тя живееше в горната махала, Васил - в долната.
Знаеше малко за него. Беше много свит и прибран момък от бедно семейство. Майка му беше починала. Таткото пожали година-две, па прибра една вдовица с момченце.
Трябваше някой да се грижи за къщата и сина му. После си природиха още две. Като най-голям, на Васил се падна отговорността да помага на баща си в земеделската работа.
Изкара само четири класа в школото. Не го оставиха да учи повече. Израсна трудолюбив, но не беше от разговорливите. Рядко слизаше и надолу.
Къщата им беше към края на селото, та нямаше път към пяцата, както наричаха селския площад. Тогава, по празниците там ставаха големи хора.
На Трифон Зарезан хората се събираха около дъба и както винаги, играеха, забавляваха се. Прииждаше народ от цялата околия. Пък сергии… окото ти да се нагледа на шарантии.
Сглобяваха люлки на синджири за по-големите и въртящи се животинки - за по-малките. Веднъж на годината, на Богородица, докарваха онуй чудо, виенското колело.
Кметът винаги канеше и народен оркестър. Че като се завиеха онези ми ти хора около големия дъб, краят им не се виждаше. Тъй се запознаха и те - на хорото.
Тогава той за първи път я е видял. Стройната й снага с пуснатата до кръста руса плитка са го омагьосали. Как е събрал смелост, та се хвана до нея, тя не знаеше.
Личеше си, че иска да я погледне в лицето, да я заговори, но не посмяваше. Такъв си беше той, свит и притеснителен. Хубаво, че тя беше по-оперена, та го попита:
- Ти от кои си? Не съм та виждала тъдява. Другоселец ли си? - излъга го, че не го знае.
- Ба, тукашън съм - от Карааргировите, в долната махла… - едва продума той и я погледна крадешком. Погледите им се срещнаха. Лазурно-сините й очи го пронизаха.
На кипрата й уста огря усмивка:
- Че, хич ни съм те мяркала по пяцата. Не слизаш ли с момците?
- Не ми остава много свободно време - измънка тогава Васил и не се сдържа пак да хвърли едно око към нея…
Още веднъж, дваж се срещнаха по седянки в Горната махла. Той все срещу нея сядаше, да може да я гледа. А какъв глас имаше, пустата й Гина - чист като изворна вода.
Запееше ли, селото кънтеше и сякаш всичко утихваше, покорено от нежната, кадифена мекота на песента й…
Мина се не мина година и Васил изпрати сватовници при баща й. Върнаха ги. Малка им била момата. Но той знаеше, че не искат да му я дадат заради бедността му.
Гина беше от по-заможно семейство. Имаха цяло стадо овце и чобанин, много ниви и лозя. Не се отчая, а и Гина беше съгласна.
След време му пристана и така създадоха дом. Народи им се челяд - за четири години, две мъжки рожби. Работеха задружно. Бяха им отделили една малка стаичка в скромната къщица, та в нея израстнаха момчетата.
Коста - големият, като направи тринайсет, го пратиха да учи в Първомай, в гимназията. Много окомуш дете беше. Все над книгите замръкваше. Дядото се противеше, ама Гина не отстъпи:
- Коста ще учи! Иска и го може! Няма да го спираме детето, че има акъл в главата си! - отсече тя пред свекъра си и повече не даде да се говори по тази тема.
Свекърът й не можа дълго да й се сърди. Обичаше снахичката си. Радост за къщата беше тя. Наперена шетница, усмихната, винаги с добра дума на уста.
Грижовна беше и към него. Все си го поглезваше с някое лакомство. Дума насреща си не беше чул. Е, майка е, за чедото си се бори - рече си възрастният човек и отстъпи.
Малкият му внук - Аргир, който носеше името му, пък беше негов любимец. На големия, като онзи го помолеше да му даде пари за едно моливче, му отказваше, а за съименика си все намираше по някоя паричка за шекерена пръчка…
Ех, трудни времена бяха, ама полека-лека много постигнаха. И децата си изучиха, и нова къщица спретаха…. Има ли задруга и обич в семейството, всичко е възможно…
- Булка, къде хвърчи мозъка ти?! - стресна я гръдният глас на мъжа й.
Погледна го с любов, погали кротко твърдата му, загоряла ръка и продума галено:
- Тук съм, Василе! Тук, до тебе, както винаги, нали знаеш?! Спомних си как се взехме. Мило ми стана и малко се натъжих…
- Че защо да тъжиш, ма, Гино, виж колко хубаво си живеем?
- Тъй си е, Василе, ама на - годинките ни млади си отидоха. Помниш ли каква гиздава мома бях? А ти - висок, наперен, с оня ми ти вирнат калпак…
- Мене ли питаш?! Като гръм ме удари ти, жено, като мълния - право в сърцето. И от тогава съм ти роб!
Гина слушаше и не вярваше на ушите си. Нейният Васил ли така поетично се изразява?! Тежък, мъжки характер имаше той, макар зад привидната му строгост, тя знаеше, че се криеше едно голямо, любвеобилно и нежно сърце - винаги я подкрепяше в решенията й, не се страхуваше да застане и срещу баща си и открито да му каже мнението си, а нейната дума на две не правеше.
Но тя не помнеше някога да е говорил за чувствата си към нея…
“Милият ми Васил - помисли си - колко ли смелост му е трябвало след половин век, прекаран заедно, да признае любовта си по толкова необичаен начин - с думи!”.
Тя го погледна с премрежени очи и се прилепи до рамото му…
