Петър Горянски

Край рамката на моя бял прозорец
едно щурче подскочи. И се спря.
Защо ли е напуснало простора?
Ливадите? Бездънната гора?

Небето тук е в мрежа от желязо,
а къщите от камък и бетон.
Дори цветята ние сме наказали
да вяхнат на усойния балкон.

Услушвам се. Навън едно пиано
раздипля стар, накъдрен пасторал.
От него ли щурчето бе подмамено
или в съня си бях го призовал?

И в този миг (дали бе от щурчето,
или от пасторала, туй не знам),
градът изчезна, ширна се полето
и през ливадите аз тръгнах сам.