Лалка Павлова

Темата за България и българското е изконна в нашата национална литература. Още Паисий определя българската земя като „добра” и „обилна”, която ненаучените да се покоряват българи бранят до последна капка кръв, отивайки „един срещу десет без страх”, „люти като лъвове”.

Първите български стихотворци Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Найден Йованович продължават патетичната тоналност на Паисиевото слово и създават творби, в които България е „сладко име”, „премилая майка” или „горка мати Болгария”, защото е безмилостно тъпкана от поробители и жестоко експлоатирана от гръцки духовници и български чорбаджии.

В елегиите на Добри Чинтулов тя е „небесна радост”, а у Г. С. Раковски предизвиква дълбока покруса заради печалните развалини на старите български столици Преслав и Търново. Дядо Славейков я определя като „земя рай”, а за Вазов тя е „отечество любезно”, пълно с „хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове”.

За да стигнем до Далчевото признание „Аз те обичам, не защото си богата, / а само за това, че си родина моя” и откровението на Георги Ангелов, за когото България е „геран, засипан със отломки / от други времена”. Бих казала, че дори в творчеството на един и същ автор родината има различни ипостаси - в зависимост от проблемите, които поставя нейното историческо или социално битие.

Така е и при Евтим Евтимов. Ако в „Отец Паисий обикаля още „гневното му слово плющи като камшик над поклонниците на „чужди етикети, на чужди гербове и имена”, то в стихотворенията „Пораснат ли реките”, „Българска трапеза”, „И всичко пак е вечно” то е натежало от философска мъдрост, защото поетът търси онези невидими нишки на битието, които го свързват не само с родния дом и с родната земя, но и с най-големия човешки дом - планетата Земя.

Паратекстът на първото стихотворение въвежда образа на реката като познат знак за движението на времето в тройния му път, пресичащо небето, земята и подземния свят (нека си спомним реката Лета!).

Цялото словосъчетание, включващо глагола „пораснат” и частицата „ли”, имплицитно вписва още едно значение на реката - като метафора на човешкия живот. Заглавието обаче не изразява някаква теза, която подлежи на доказване, то по-скоро прозвучава като начало на съждение или питане, чиято семантична същност ще се изясни в текста на творбата.

От композиционна гледна точка стихотворението е изградено от пет четиристишни строфи, като първите четири носят заряда на екзистенциалните питания на лирическия говорител, а финалната строфа, чрез образите на дома, майката и реката, извежда отговора им.

Тази структурна схема е акцентувана и чрез частицата “дали” и трикратно повторения въпрос „защо”, като в последната строфа отговорът е въведен с относителното наречие „защото” - заявка за поднасяне на извод-обобщение.

Първият стих откроява стилистично оцветения експресивен глагол „блъска” („И блъска се един въпрос в ума”), подчертаващ неспокойния търсещ дух на лирическия говорител, стремящ се да открие отговорите на онези екзистенциални въпроси, които вълнуват душата му:

„Защо реките, станат ли големи,
напускат мълком своята земя…”

„Защо не си останат вечно тук,
при извора…”

„Дали за песните им тясно стана,
че търсят непознати ширини…”

Някаква носталгична тъга и устойчива „жал” по родното звучи в мотива за раздялата с „родни черноземи”, създавайки усещането, че тя е екзистенциално предопределена и човекът нито знае как, нито може да я избегне.

Те, „родните черноземи”, са „утробата”, в която е заченат изворът на реката, те са положили основата на неговия живот, но както човешкият зародиш не може да остане вечно в майчиното тяло, така и изворът избликва и поточето му поема по свои пътища.

Те, „родните черноземи”, са му дали живата вода, вложили са в нея част от своята космическа енергия, белязали са извора не само със знака на чистотата, но и с неизчерпаема активна сила, за да стане той онази „душа” на реката, която ще я движи напред, ще я кара да търси „непознати пътища”, за да отговори на собствените си питания за смисъла на своето раждане.

Свещените книги на различните религии и апокрифните легенди, създадени по тях, представят планината като център на света, като дом на боговете - такива са Олимп в Гърция, Кайсала в Индия, Кааба в Мека, Родопите в България и т. н. Роденият в планината, но пораснал извор, трябва сам да намери онова, което е „отвъд дърветата, отвъд балкана”.

Постепенно лирическият говорител ни води към осъзнаването на екзистенциалното родство между реката и човека. И той (като реката, поела от високия връх на планината към „непознати ширини”), е застанал на своя „кръстопът” там, където се пресичат пътищата на света, топосно пространство на човешкото изпитание, на оня размисъл и съзнателно направен екзистенциален избор, от който зависи бъдещето:

Но върна ли се вкъщи мълчешком,
при майка си, стоя с тъга неясна,
защото аз напуснах своя дом,
като реките също, щом пораснах.

Домът е символ на майчината обич и закрила, той е убежище, което ни пази от враждебните сили на външния свят, но и метафоричен образ на Вселената, алюзия за Рая.

Така, както човекът не е останал вечно в Едемската градина, неговия първичен дом, а тласкан от някаква необяснима духовна потребност е посегнал към забранения плод на познанието, така и лирическият говорител не може да остане вечно в родния дом под закрилата на майката.

И той е „пораснала река”, и за него домът е станал „тесен” за песните и търсенията му. Връзката между образите на дома и пътя е корелативна, така, както е и между индивидуалния дом и дома-родина. Пътят започва от прага на майчиния дом и води към другия, по-голям дом - отечеството.

Тази устойчива образност дом - път - родина е наложена в стихотворението „Българска софра” още на ниво паратекст чрез представата за дървената софра, поканата на която е знак за инициация, както и чрез епитета „българска”, идентифициращ пространството на родното.

Интересното е, че поетът е използвал турцизма „софра”, което предпочитание събира два етноса заедно, като в текста на творбата концепцията за единението между всички народи става основополагаща.

Ако в предходната творба („Пораснат ли реките”) присъства образът на „непознати ширини”, тук пътят е отвел героя при „благословени непознати хора”. Новият епитет - „благословени” - е израз на признателността на лирическия човек за доверието, което му е оказано.

Къщата и нейният двор са превърнати в метафора на Всемира - там се чува шепотът на тревите, свързващи земята и небето, простичката „дървена софра” сякаш е придобила корени, дървото, от което е направена, е живо и „раснеше”, трапезата става толкова голяма, че стига до „полюсите на света” и събира „всички земни плодове”.

Така постепенно българската софра прераства във вселенска. Неслучайно край нея, вместо столове, лирическият човек поставя „върхове високи”, те ще доближат хората до небесното, до вечното и святото, ще коригират тяхната ценностна система, съизмервайки я със свещения космос на Вселената.

От тези „върхове високи” човекът ще почерпи частица от онази небесна мъдрост, характерна за трансценденталния божествен порядък, и пренасяйки я във вътрешния си микрокосмос, ще достигне до извода, че всички хора на тази земя са братя и за всеки има място под слънцето.

Това имплицитно вписано съдържание на творбата подготвя нейната поанта, която прозвучава като молитва:

Дано такава вечер доживея -
света да седне край една софра.

Прехвърленият мост между родния дом („Пораснат ли реките”) и родината („Българска софра”), чрез финала на второто стихотворение отваря врата към най-големия дом (домът на цялото човечество - планетата Земя), представен в стихотворението „И всичко пак е вечно”.

Съюзът „и” и наречието „пак” в паратекста на творбата създават асоциация за загубена и възвърната вечност, а лирическият „Аз” от предходните две стихотворения тук преминава в лирически „Ние”.

Още първият стих насочва читателя към екзистенциалното откритие на лирическия човек, изграден със средствата на сингуларизацията - „Голямото е в малките ни дни…”.

От този момент нататък следва „разграждането” на „голямото”, за да се посочат остойностяващите го смисли на малките неща.

Използваните умалителни форми - „тревичка” (вместо трева), „кладенче” (вместо кладенец) допълнително „смаляват” посочените обекти, за да може чрез създадения контраст да се подчертае големият духовен и екзистенциален смисъл, заложен във всяко нещо от света около нас.

Тревата е носител на идеята за растежа, на вечното подмладяване в кръговрата на природата и поради това символизира безсмъртието. Неслучайно всяка „тревичка” е видяна като „антена”, която улавя небесните послания.

Образът на кладенеца обединява три космически равнища (водата, земята и въздуха) и се възприема като извор на живота, като символ на човека, достигнал до „кладенеца” на знанието.

Между двата образа е ситуирана „една калинка с шарени крила, / застанала на белия прозорец”. И ако тя, калинката, връща изгубената представа на пъстроцветната красота на природата и „забравения дъх на прясна оран”, то прозорецът, като граница между два свята (външен и вътрешен, реален и отвъден) възкресява познанието за кръговрата на битието.

Благодарение на тях, на „малките” неща в нашите дни, ние формираме у себе си копнежното желание да се преборим с „мислите за мрака”, а светулката (знак за безсмъртието на душата, за светлината на познанието и част от универсалния дуалитет светлина - мрак), придобива смисъл на озарение, което ни повежда по пътя на спасението.

Защото за лирическия човек, говорещ от името на цялата човешка общност, смъртта не е край на битието, тя е просто друга форма на съществуване и осъзнаването й като част от кръговрата на живота възвръща вярата, че „всичко пак е вечно”.

Интересен е и подборът на римуваните думи в последните две строфи. Двойката „дома” - „земя” асоциира неразривната връзка между индивидуалния и общия дом на човека, а актът на възприемането на идеята за кръговрата на природата и битието е поднесен чрез римуваните глаголи „спасява - създава”.

Усещането за възкресената човешка вяра във вечността на битието е вписано чрез римуваните двойки „звезди” - „посади”, обвързващи топосите на земята и небето в параметрите на Космоса, като на човека е отредена ролята да ги обедини в една цялост - той е ситуиран прав (т.е. свързва ги по вертикала), но е и засадил „едно дърво на хълма” (като знак за трите равнища на Космоса - подземно, земно и небесно, и то не къде да е, а на „хълма” - първата земя, появила се от хаоса след бурния вятър над първичните води).

В поантата на творбата човекът е видян като културен герой (ако използваме аналогията с Христос, наложил тезата, че не само християните, а всички човешки същества са братя), който не се страхува от смъртта, защото е прочел урока на природата и е възприел нейната мъдрост да”спасява” и „създава”.

В съвременния глобален свят, когато в различни краища на света се водят войни, предизвикани от национални и религиозни подбуди или прикрити зад тях материални интереси, поетичните текстове на Евтим Евтимов представят една хуманистична философия за живота и човешките взаимоотношения, едно мъдро вглеждане в истински стойностните неща, от възприемането или отхвърлянето на които зависи бъдещето на човечеството.

Те ни убеждават в най-важната истина - на „трапезата” на природата с равни права седят звезди и светулки, треви и дървета и е общо онова кладенче, в което все още бълбука чистият извор на живата вода, въпреки нашите грешки.

Едно дърво, посадено на хълма от човека, продължава да го пази от замърсяване, а в листата му живеят вековете.

ЕВТИМ ЕВТИМОВ

ПОРАСНАТ ЛИ РЕКИТЕ

И блъска се един въпрос в ума:
защо реките, станат ли големи,
напускат мълком своята земя,
понесли жал по родни черноземи?

Защо не си останат вечно тук,
при извора - една сълзичка бяла,
откърмила ги под листо на бук
и песен, и живот на всяка дала?

При тоя връх, сред тези планини
дали за песните им тясно стана,
че търсят непознати ширини
отвъд дърветата, отвъд балкана?

И колкото все повече растат,
от своя извор се отдалечават.
Защо е тъй? Стоя на кръстопът
и пак жестокия въпрос задавам.

Но върна ли се вкъщи мълчешком,
при майка си, стоя в тъга неясна,
защото аз напуснах своя дом,
като реките също, щом пораснах.

БЪЛГАРСКА СОФРА

Благословени непознати хора,
завинаги на вас благодаря,
че сложихте за мен отвън - на двора,
през тая вечер дървена софра.

Тревите шепнеха под нея тайно,
повдигаше я с корени пръстта.
Тя раснеше. И ставаше безкрайна.
И беше колкото земята тя -

до полюсите на света - широка,
събрала всички земни плодове.
Край нея сложих върхове високи,
да сядат хората на върхове.

За всеки място имаше край нея
и пак ви шепнех аз: - Благодаря!…
Дано такава вечер доживея -
света да седне край една софра.

И ВСИЧКО ПАК Е ВЕЧНО

Голямото е в малките ни дни,
понякога съвсем обикновени.
Една тревичка, спряла отстрани,
улавя думите като антена.

Една калинка с шарени крила,
застанала на белия прозорец,
донася от далечните поля
забравения дъх на прясна оран.

Едно покрито кладенче със лист,
намерено сред камъните тежки,
подсказва, че живота пак е чист,
макар понякога да правим грешки.

Една светулка, влязла у дома,
от мислите за мрака ни спасява.
Една пътека, слязла под земя,
усещането за смъртта създава.

И всичко пак е вечно. Под звезди
застанал прав, един човек се смее:
едно дърво на хълма посади
и векове в листата му живее.