Емануил Мутафов

В една народна песен се казва, че когато българският юнак Крали Марко разиграл коня си:

„прибучали реки и езера,
разиграло се оно Църно море,
и по него убао Бяло море…”

Така е бивало, щом се е развихряла мощта на българите.

Уви! Колкото те се стремели към моретата, дваж по-усърдно са ги погърчвали в крайморските области. Още жизнено изхабената Византия е виждала необходимостта да се опресни с жизнените сили и жилавина на българите т.е. на славяните-българи.

А през време на дългото ни робство под турска власт Миллет башията (Цариградският Патриарх) е искал да погърчи българите и по този начин да приготви една жизнена етническа единица, с която да може да се възкреси, при сгоден случай, Византийската империя. По тази причина погърчването успешно се е ширело и в градовете из вътрешността на българската земя.

При това като се вземат под внимание вилненията на турците по долини и равнини (пътешественици минали през Турция по време на тъмното робство свиделствуват, че по долините на по-големите реки, селища се били запазили само в естествено укрепените места като Търново, Beлес и др. подобни), то лесно ще се разбере защо българите се заприютили в пазвите на родните Балкани, където се намирали известни привилегировани селища.

По тази причина огнищата на борбите ни за свобода не са крайморските градове, макар че са били по-достъпни за просветителните и борчески идеи, които в края на XVIII век и през XIX век са вълнували Западна Европа.

Достатъчен е един поглед на картата, за да се види, че българите са дошли да живеят на една земя, която се мие от всички страни с вода: на изток, юг и запад с морета, а на север от многоводния и плавателен Дунав.

В тази земя, където планините заграждат долини и равнини насочени към моретата, те се видели още преди хилядолетие, естествено защитени с отворена врата към морето, неограничаващо полета на техния стремеж към свобода и напредък, за който са били достатъчен залог тяхната жизнеспособност, трудолюбие и предприемчивост.

В своите шейки, както са наречени в народните песни еднодръвните лодки (моноксилите) те са станали още в VI век опасни за Византия, прекъсвали са връзката между Гърция и Византия (Цариград) по море, както по суша са прекъсвали тази връзка с поселяването си по беломорското поморие.

Където опасността е била по-голяма, там е било силно старанието за погърчване, а именно: приморието, особено край Бяло море.

Това погърчване ставало с фанатизъм, който посягал на народностното съзнание. По този начин стремежът на българите към море се удавил във фанатичното погърчване в крайморските области.

Ако болярството от старото българско царство не се е ограничавало в амбициите на своя индивидуализъм, ако бе се постарало да разбере народа, ако бе доловило насоката на неговите стремежи, ако бе потърсило пътища за отечествения развой и разцвет чрез отворени врати пред моретата, ако бе съгласувало своите деяния с подсказаната от самото местоположение насока за културно развитие, то и съдбата на нашата родина щеше да бъде пo-честита.

Затворени в планините както по-горе обясних, у нас се създали юнашки, хайдушки, битови народни песни. Те са ни обърнали вниманието вследствие на водените борби, огнището на които е било в планинските пазви, обаче у нас има народни песни и за морето.

В една такава песен се казва, че момъкът предпочел морячеството пред либето (Сб. Миладинови № 384). В друга - болна мома моли да бъде хвърлена в морето (великата гробница на моряците) по морячески, когато умре (Сб. Миладинови № 505). В трета народна песен се разказва как приморянката не попада в робство, когато използува плаването по море (Сб. Миладинови № 77). В четвърта песен се разказва, че майка съветва сина си да направи нова гемия, с която да отнеме либето си от похитителя й (Сб. Миладинови № 184).

Г. С Раковски в своя „Показалец” е напечатал народната песен „Добри Ради думаше”, в която се разказва за пламенната любов между мома и моряк. В сборника на Б. Ангелов, стр. 169, има напечатана народна песен, в която се разказва за самоуверен моряк, който не се плаши от бурите на морето. Още много такива народни песни има в съкровищницата на нашата устна словесност.

Трябва да кажем, обаче, че у тия български моряци се вижда стремежа на българския народ към морето, но липсва им национално съзнание. Затова между тях няма борци за свободата на българския народ.

На всеки случай усърдно и упорито е бивала българската държава досега отблъсквана от свободното море, каквото е Бялото море, макар това отблъскване да не е било съвместимо с народния стремеж.

Една такава политическа корист се забелязва и в ония драконовски договори отпреди двадесет години, за които историята вечно ще си спомня със скръб и укор.

Свободният ни морски излаз през Бялото море е акт на справедливо разрешаване жизнените въпроси на българския народ, който близо десет века се е стремял към един стопански развой през това море.

Справедливостта днес разреши вековната правда на българите. Бялото море е вече път за свободното развитие на България.

——————————

в. „Завой”, г. 2, бр. 41, ноември 1941 г.