Емануил Мутафов

(фантазия)

- Добро вино пие тази риба - прекъсна мълчанието Герасим и ме погледна изхилен.
- Пие, затова ли си весел?…
Кога се случеше добър лов, той биваше тъй весел, че би му завидял човек. Пременен, празничен цял, той нощите превръщаше на ден. Снажен и издръжлив, не чувствуваше умора, гордо се удряше по гърдите, повтаряше
често: „Ние, приятелите на морето, сме като него - весело блещим и буйно гърмим. Нашият живот е приказка за вас”.
Тази вечер го сварих седнал в лодката си, изтеглена на брега. Нижеше на лико лефер, вкусна риба, с бляскави люспи и гръб син, кат морската ширина. Чайки прелитаха, и една със свистене виеше се над него. Ей спусна се като стрела над морето, гмурна се, пак отлитна и разперила криле плавно заплува, та се изгуби в долнината. Морни отплясват се слънчеви лъчи и през вечерното им сияние се открояват отсрещни брегове, обвити в синева.
- Много ли я има тази риба?
- Има я.
- Гледам чайки се сбират там.
Дигна глава, метна поглед и рече:
- Те ще са насам някой и друг ден. Сега е пасажа им. Ако се случат на талян, ще напълнят кесия.
И пак забърза да ниже. По едно време рипна от лодката, отнесе рибата в колибата си, а няколко низа закачи на стрехата. Позастяга се, наметна палто…
- В града ли ще ходиш?
- Почакай ме, аз скоро ще се върна. Наклади огън! Тази нощ е наша.
Това значеше: Герасим ще пие. Странен е той, незнайно е миналото му. Казват, че го подгорили очите на хубавица млада, и махнал сега ръка на живот. Сам той никога не говори за това. А името му не знаеха. Сега не се казвал със същото си име. Отдавна е на този бряг. Живее си самотно: кога весел, кога мълчалив и никому невредим, докато не го настъпят.
Днес не мислех рано да се прибирам, че ведрата вечер прогонваше ми мъката от еднообразието на работата в душна стая.
Осениха се брегове, заогледаха се звездички в модрото море, примигвайки като вслушани в приказка за едва запомнени времена.
Аз разпалих сухи клонаци и седнах край огъня на разстрошен кош. Скоро клада бе обхванат от буйни пламъци, които се сбиваха и сливаха, за да се проточат кат разклонения език на митично същество, каквито съм виждал по платната на живописци.
По едно време жалобно „ква-ква” се изви и изтъни на писък откъм скалите, що бяха наляво, придебно навлезли в морето. Той проникна със студени тръпки в сърце ми. Аз познавам този писък на чайки, накацали за нощуване там, но защо сега тъй странно се отекна в душа ми?…
Скалите що свистят, кога завее Бореас, и пляскат, и бучат. За тях съм чувал Герасим да разказва приказки, а измежду тях онази за дивната
рибарка. И днес бреговете отпяват песента й за приказ и възхита. Унесен в нея често аз недочувах славейковия кръшен глас, що из прибрежни гъстаци изпъваше страстно увлечението си в нежни трели. Тя е приказката за града, кога замлъкне гърмела житейски.
В незапомнено време е живял стар рибар с малката си внучка там на брега, в спретната хижа. Ходел на лов той, изпращан от хубавата рибарка, озарена от първите лъчи на слънчевия ден.
Кога пък с пълни кошове риба се връщал или от неслука, песента на рибарката изпълвала душа му с радост, а тя припнела да поеме от лодката прибори, лов и ги в хижата отнесе. Възпрян на брега рибарят с бели къдри, развязани от вечерния ветрец, гледал как цъфти нов живот под грижите му - сладка отмяна на немощни старини.
Напролет разлистила се гората, цветята разхубавили брега, вълните по-ласкаво заплискали скалите и брега ронлив. Сладостен трепет обхванал младата рибарка и блян почнал да я унася в щетни мечти: ще дойде ли той леко стъпящ с глас сладостно ромонлив, кат вълните озарени от слънчеви зари. Сам рибарят забелязал, че на песните наивни все по-страстен става възклика момински.
Кога морето бурно, с гневен рев, запремятвало гривести вълни на брега, рибарят, свободен от лов, редял си градината на високия бряг. Вечер пък, когато на огъня в хижата заклокочело котле с вкусна вечеря, рибарката
тръпнела вслушана в сроените спомени на стария рибар из младини, или приказки за морската царица. Разказвал й той за принца из далечни
страни, дошел тук за дивната царица, която се веч от тогаз на брега не вестявала. „Сега чуе се, думал той, песента й скалите да отпяват,
когато тополите на брега замълвят невнятните слова на принца, запаметен с насаждането им тук за приказ”.
Не сещаше ли рибарят как услаждаха душата млада тез разкази за недоизживяна в радост младини? Често на скалите, где нявга царицата седяла, тя с поглед в далините унасяла се в мечти. Меняли се дни - от ден на ден все по се разцъфтявала рибарката свидна хубавица.
На брега ронлив задявала се с вълните. Те разстилали се към нея, тя отскачала с дребни стъпки назад и пак се спускала да ги пресреща.
Тъй играли си те в този край чудесен. Един ден неверний Бореас отвял насам кораби чудни, невиждани до днес по този край. Сал рибарят стари по тях се пренесъл в онез страни далечни, що отдавна бе напуснал, где в бран погребал бе скъпи радости и свиден блян.
И, взираше се той в тях в почуда сладка. Тръбен звук огласил залесения бряг, свил, извил и литнал из морски ширини. Трепнала самотата прехласната в мечти за друг живот на род и песни с властен господин. И този звук отекнал се в сърцето моминско. Трепнало то кат ранена чайка и руменец лице й покрил… Не е ли той далечният принц?…
На брега слезли стройни и силни бранници, вси покорни на волята на млад и мощен вожд. Царски той пристъпял и редял…
- Не, той е принца от далечните страни…
Свило се момино сърце и не дума… и защо се в него взира тя?
- Татко, той иде при нази…
Подплашена припна тя в хижата да се скрие, но рибарят я задържа да посрещнат госта нов, кат цар на своя земя. Леко той пристъпял и любезно-приветлив заразпитвал за тези нови за него тук земи. Рибарката кърши се, не смее поглед към него да възвий. В миг той вкопал се там, че богиня дивна по хубост и за наслада в отпочивка тиха стояла пред него.
Забравил той блясъка в шумния роден край, че плам разгорял младите гърди. Вред виждал да се синеят рибаркините очи в отблясъка на златистия косичник, спуснат по девствени гърди, с вълшебство осияни.
Разтурени на стан бодрите моряци не чували вече зов за обратен път. В слънчевия ден разстилала се морска гръд с елмази украсена, но друго мамел и увличал младият вожд - по рибарката той доловил копнежа на прибрежието за род и нов живот.
Привечер, веднъжка, тя седяла на скалите с буйно спуснати коси по плешки, рамене, а водите гальовно плискали устремени да замилват белите нозе. Ней душата унисала в сладостна мечта за живот с него на красивий този бряг. Доближил несетно, той долавя й копнежа, та с възхита и любов я призовава. Изтръпва рибарката, изгубва опора и за миг изчезва - вълните
ревностно я скрили. Сърцето калено в толкози беди, твърдо в бранните полета, тук не издържало. Хвърлил се на потърс, но морето не давало своята рибарка. Тежка мъка легнала в душата на вожда, че радост недоизживяна сломила твърда воля. Пак си ромолели вълните, но нищо не отвличало сърцето младо… Не виждал той моряците свои, че го с недоумение поглеждат. Стихнал брега, никой глас да извие не смеел. Сал тополите от брега вглеждали се във водите и мълвели невнятни слова. Отеквали им се вълните. Те пак идвали в изпревара, да легнат пред хижата.
Вождът махнал ръка на всичко, разпуснал на свобода мъжете, що бе повел на рат и заповядал им да заживеят тук, а сам изчезнал незнайно накъде. Оттогаз таз местност се по негово име зовяла. А старият рибар - кой споделил би му скръбта? Грохнала немощно силна рибарска ръка; ни лов, ни градината давали утеха на скосени старини. Седнел пред хижата, вторачвал поглед там, где плискали вълните прибрежни скали.
Кога пък нощта пребуляла със звезден плащ света и на лунния светлик се откроявали тъмни силуети, рибарката запъвала свойта песен, блян за радост и живот. В забрава унасяла тя рибаря и често тъй сварвала го румена зора, изплаваща из морски глъбини.
- Хей, мечтателю, ти забрави - огънят гасне… Герасим вече се завърна с голямо шише вино.
- Та ти казваш, останали тук ратоборците на . . . .
- Кои? Ха, туй ли мислиш?. . . На, пий и не мисли!
Той бе сварил „да пие и мисли да развърже”, както сам казваше. Но при тези ми думи все пак се нещо поразмисли и каза:
- Да, заселили се на брега, както аз сега.., този бряг. Ти знаеш ли как от очи гори?… Ех, да пием, с вино да загасим. Виж морето и люби го, то е лек велик. Всяка болка изцерява… За мене либе морето е сега.
Тази нощ до късно тука останах, пресни риби печени с вино да поя и подслушвах приказката, що града, стихнал от делничния шум, с морето си нашепва.
Взрял се е той в далнините морски, гаче ли там вижда блясъка на бъднина честита. Вечер плискат вълните брега, накичен от трескавия устрем на живота край море, и срояват спомени свидни за минали дни и нови блянове за
радост. Звездочела нощ отмята тъмномодра наметалка и подига бавно из глъбини луната, свидетелка на толкова рухнали мечти и ново щастие.
Стъписана, тя се вглежда от възбог на града унесен в мечти, за да го предаде на сяйния ден, настигнал я насред път.

Варна, 11 април 1924 г.

——————————

сп. „Морски сговор”, г. 1, бр. 7, септември 1924 г.