ЗЕВСА
Учехме древногръцка литература и го нарекохме Гръмовержеца - съученика ми от гимназията Николай: 190 см, 130 кг - внушителни за времето размери.
Като дангалаците в класа, седяхме на последния чин на крайната редица да не пречим на другите с остриганите си глави.
Борбата за оцеляване с лютите учители и натежали от изисквания и вещаещи проблеми вкъщи училищни програми скрепиха дружбата ни навеки.
Най-вече заради обмена на информация по време на изпитвания и контролни. Като зубрилката на класа, съотношението беше 80 към 20, не знам как да го кажа - в моя полза или вреда.
По-скоро в полза на Зевса, защото той изкарваше тройка, четворка, дори петица, а аз - единица, заради подсказването. Това с единицата се случи няколко пъти - в началото на девети клас.
После се изхитрихме и никой от учителите не бе в състояние да усети потокът на информация от къде накъде течеше - наляво, надясно или напред. Информацията не можеше да потече назад, защото със Зевса седяхме на последния чин.
Общите трудности в дългите и тягостни учебни часове, натежали от напрежение, и бледата надежда, че контролното ще ни се размине, още по-силно ни сплотиха.
Времето и казармата не можаха да ни разделят по простата причина, че от една страна, връзката ни от гимназията беше силна, и от друга - попаднахме в едно поделение, но в различни роти, и двамата свързочници - той телефонист, аз радист.
Моята беше лесна (относително лесна) - не тичах из полето и горите, а се возех: радиостанцията беше инсталирана на джип с покривало от брезент и през зимата в станцията беше ледено, а през лятото - задушно, но не се налагаше да пускам телефонна линия няколко километра през дерета, храсти и треви.
Неговата беше трудна - едната катушка (огромна макара) с навит телефонен кабел висеше на гърба, резервната на гърдите му и трябваше да ги развие на бегом през планинска местност за трийсет минути, независимо дали беше лято, или зима, дали затъваше в прах и кал, или в сняг и лед.
Батарейните ни учеха, че девизът на свързочниците е: „Умри, но свръзка дай!”, а нашият отговор беше: „Нито умирам, нито свръзка давам и ако се получи - то ще е случайно…”.
Тъй като в казармата няма нищо случайно, а всичко си е уставно и закономерно, след няколко ареста ни вкараха в час - „и връзка давам, и ако трябва, ще умра!”, без да вярваме много, че ще го направим (визирам свръзката и умирачката).
Като ни раздаваха униформите, Зевса каза:
- Другарю старшина, панталонът ми е къс.
- Не ти е къс панталонът! - отговори старшината. - Краката ти са дълги.
Друг новобранец се обади:
- Другарю старшина, панталонът ми е дълъг.
- Не ти е дълъг панталонът! - отговори старшината. - Краката са ти къси.
Така и за обувките, и за куртките, и за кепетата, за всичко. Налучкахме нужните размери, като разменяхме помежду си целите или части от униформите и заприличахме що-годе на войници от непобедимата Българска народна армия.
На едно учение през февруари, Зевса така беше оплел кабелите в храстите, че трябваше да сляза от джипа и да му помогна да се отплете.
Щях да го подмина, но чух отдалече ръмжане и псувни, които надвиха шума на двигателя и го видях - висок, безпомощен, отслабнал, покрит със сняг сред ледените клони, опасан с черните кабели като терорист с експлозиви.
До клетвата отслабна с десет килограма, след половин година с още двайсет и от гръмовержец заприлича на новобранец - висок, слаб и постоянно гладен. Вафлите и лимонадата от лафката не бяха достатъчни да върнат божественото му тегло. Всъщност теглото му едва започваше…
Уволнихме се, аз завърших медицина, той - Строителния техникум, аз започнах работа като лекар в Бяла Слатина, той - като технически ръководител в София.
За онези години печелеше добре като работник, аз по-малко - като висшист. Ожени се, родиха му се трима синове, жена му го напусна и той се разболя от подагра. Жена му не се интересуваше от децата и синовете му останаха при него.
Той беше и баща, и майка, той беше всичко - изпращаше ги на училище, посрещаше ги, пазаруваше, переше, готвеше. Помагаха майка му и баща му, но непълноценно - бяха възрастни и болни.
Той се грижеше и за тях - ремонтираше къщата, прекопаваше градината, поправяше оградата и покрива, чистеше снега в двора. Изнерви се, ръцете му се изкривиха от артрита, побледня и още повече отслабна.
От предишния Гръмовержец остана усмивката - широка, блага, дори наивна. За разлика отпреди се появяваше рядко, на моменти - скръбна.
Лекувах го, лекувах и синовете му, които развиха неговата болест. Изнервен от трудностите, несгодите и болестта, серт и непримирим по генотип, от род и от шопския си произход, Зевса се скара с двама от синовете си и те напуснаха дома му.
Остана в къщата със средния си син. Опитах се да ги сдобря - младите бяха вироглави като баща си и отказаха да го потърсят.
Казах им колко лишения и трудности е преживял да ги отгледа, от колко неща се е лишил, за да са добре те, че несгодите и болестта го изнервят, че понякога е груб и невъздържан, но иначе е добър и милозлив човек.
Те гледаха нас встрани и мълчаха. Като гледах стиснатите им устни, хладните им погледи и изстинали лица, си мислех - колко късогледи и егоистични са понякога децата…
Наскоро Зевса ми се обади и ми каза, че се е пенсионирал. Живеел със средния син в бащиния си дом в Горна баня.
С пенсията от петстотин лева и още толкова от заплатата на сина нямал проблеми с парите, другите синове не се обаждали - в гласа му прозвуча бащина загриженост и болка.
Замълча и допълни - не е получавал наскоро кризи, чувствал се добре…
Какво му трябва повече на човек четиридесет и пет години след гимназията, че да не е добре - си помислих, - като си има дом, пенсия и син, с който да дели нощната самота, защото през деня - иди-дойди, човек се залъже с едно, с друго, но през нощта става тежко - всички хора спят, а ти си мислиш за гимназията, за казармата, за живота, за децата и ти става тъжно, и ти става болно, че животът така някак си изтича, без да го усетиш, въпреки че си живял дълго, ти нищо не разбра, много даде, а нищо не получи и един ден, когато съвсем отпаднеш, като майка ти и баща ти, кой ще ти подаде ръка да се качиш по стълбите, кой ще ти даде канче с чай и ще разтрие гърба ти с ракия, като настинеш, кой ще поправи покрива на къщата, кой ще прекопае градината, кой ще изрине снега в двора?
И убива пустото легло, и е корава пустата възглавница, пречат ти да заспиш.
Обърнеш се настрани, размачкаш възглавницата и притихнеш, но пак не можеш да заспиш - пречи ти часовникът, който цъка до главата ти и дели живота на секунди.
Стиснеш зъби, теглиш една тиха майна, да не събудиш сина, който спи в съседната стая, и пророниш сълза, загледан в мрака, заслушан в безмълвната нощна тишина…
