Паскал Андонов

Там баба ми умира. Последни дни живее.
Последен въздух диша, забравя своя спомен.
С една муха воюва - и само с нея тя е
дружинката си мила - сред този свят огромен.

Не помни, чува лошо. В почистената стая
децата си ли чака - умрели две, но живи девет?
Те вкупом ще й дойдат, но туй ще е на края -
да кажат „отърва се”, а внуците да ревнат.

С години - сто без десет, със студове и слънце
избъхтана до вчера - сега ли си почива?
Нима не чува още как червеят ще тръгне,
защо е тъй спокойна и може би - щастлива?

Лежи смалена, суха - като обувка стара,
от Времето събута; сега то мене пробва.

Еднички дланите й все тъй едри си остават
и са огромни вече като платна на кораб.