ЗАДУШНИЦА
Никак, ама никак не обичам да укротяват емоциите ми. Да дресират чувствата ми. Да ги иронизират с „умен” вид. Да ги оборват „аргументирано”. Ама никак не обичам! Да ми говорят за пагубната сила на страстите. И за приоритетната сила на разума.
Никак не обичам.
Защото неразумното емоционално преживяване е началото на пътя на разумното действие. И негова зададена посока.
Защото без неразумното емоционално нямаше да имам синовете си - великата, истинската моя следа на този свят. Не че в случая това е най-важното… Но нали човек тръгва от личното…
Не обичам да укротяват емоциите ми. Ама никак! Особено днес…
Защото без емоциите нямаше да имаме разумния денонощен къртовски труд на Паисий. И годините на митарство из родните земи за разпространението на „История славянобългарска”. И има ли значение в такъв случай компилацията?
Защото без емоциите нямаше да имаме разумния систематичен зов на Левски. С неразумния му скок във Вечността, влял разум у поколения. И има ли значение дали е заловен, докато си завива пояса?
Защото какъв там Ботев без емоции?!!! И апостолите на революционните комитети от Априлското въстание! И хайдушките войводи! И неразумните „конструктори” на черешовото топче, проглушило обаче Европа! И като обобщен събирателен образ - опълченците. Решилите ДА СЕ ОПЪЛЧАТ!
… Без излишни емоции, единствено с разум в ония години - образцовите данъкоплатци на империята. Охранени, благоденстващи. Спокойни. Самодостатъчни, самодоволни…
Не обичам да укротяват емоциите ми. Ама никак! Особено днес…
Защото днес е 3-ти март.
И защото…
отново…
Целесъобразна ли е за национален празник датата…, умуват умни глави. „Дебати”. Начетеност „на парче”. Под ъгъла на конюнктурен някакъв си глобален дискурс. Претенциозно говорене за историческа някаква истина. За пореден път политически усукана - по-майсторски дори от килифаревски гайтан.
Защо Шипка? И защо веднъж в годината сме патриоти, иронично философстват псевдоинтелигенти. И разсъждават за национален характер. И ни карат да се чувстваме почти елементарни за поклонението си. Смешни в преклонението си.
…„На Шипка всичко е спокойно”. Култовото изречение е част от ежедневното донесение на генерал Радецки до главната квартира за охраната на Шипченския проход месеци след епичните августовски боеве на върха…
И днес, 141 години след Освобождението, на Шипка всичко е спокойно. Слава Богу!
Но днес, 141 години след Освобождението, на Шипка никога не е спокойно. Слава Богу!
… Преди много години, през първата ваканция от следването си в чужбина, се изкачих на Шипка.
Синовете ми, при завръщането си от Щатите, първо отиват на Шипка. Много от приятелите им - също.
Живеещи в чужбина българи изкачват върха с децата си. Макар и част от тези деца вече да говорят родния език с акцент…
Дааа, на Шипка никога не е спокойно.
Тук е мястото на неспокойните. А на 3-ти март те идват като на задушница - при близките си. При нашите герои, дали живота си за Свободата. На тази задушница дошлите подават себе си. Защото Шипка е и чистилището ни, и нашият олтар.
На Шипка ходят само смелите. Защото именно тук позабравеното идентифициране с лъвове отново придоби смисъл. Защото все още „този връх висок е”*. Най-високият ни връх. Нашето мерило. Защото този „чутовен връх” се вижда от цяла България.
…Без излишни емоции, единствено с разум, досущ като в ония години, немалко остават долу, в ниското. Охранени, благоденстващи. Спокойни. Самодостатъчни, самодоволни…
На Шипка се ходи само доброволно. Без сериозна организация. На Шипка без емоция не се ходи.
…Гледам днешните репортажи. Множеството на върха е изцяло младолико… С емоция брани върха. Своя връх - българският! И това е голямата ми надежда!…
Никак, ама никак не обичам да се укротяват емоциите!…
*Дано никой не чете това пояснение! Тези и следващите думи в кавички са епитети на Иван Вазов за Шипка от одата „Опълченците на Шипка”.
3.03.2019
В. Търново
